Р Е Ш Е Н И Е № 426 гр. София, 29 ноември 2012 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГРОЗДАН ИЛИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ БИЛЯНА ЧОЧЕВА При участието на секретаря Надя Цекова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от председателя (съдията) Г. Илиев дело № 1526/2012 година. Производството по делото е с основание по чл. 419 и сл. от НПК. Образувано е по искане на осъдения И. Ю. А., за възобновяване на производството по н.о.х.д. № 464/2011 г. на Районен съд – Луковит. Поддържат се доводи за съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на закона, допуснати при постановяване на присъдата и въззивното решение. Доводите са мотивирани със съображения относими към основанията за възобновяване посочени в чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл.348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. По същество се прави искане за оправдаване на осъдения по обвинението за което е признат за виновен и осъден. Осъдения А. редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция и не изпраща процесуален представител. Прокурорът даде заключение, че искането е неоснователно, тъй като деянието е доказано по несъмнен начин и законът е приложен правилно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното: С въззивно решение № 92 от 18.07.2012г. постановено по в.н.о.х.д. № 204/2012г. Ловешки окръжен съд е потвърдил изцяло присъда № 15 от 21.03.2012 г. по н.о.х.д. № 464/2011г. на Районен съд - Луковит, с която подсъдимия И. Ю. А. е признат за виновен в това, че: - на 06.05.2011г. около 02.30 часа в заведение в центъра на село Т., Ловешка област, нанесъл няколко удара с юмрук в областта на лицето на М. Ю. М., причинявайки му временно и неопасно за живота разстройство на здравето, изразяващо се в кръвонасядане на горен и долен клепач на ляво око /левостранен брил-хематом/, леко изразена деформация на носната пирамида и малка разкъсно – контузно рана на носа, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. с чл. 130, ал. 1 НК го осъдил на шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изпълнението на така наложеното наказание с изпитателен срок от три години. Със същата присъда осъдения е признат за невинен в това, да е причинил леката телесна повреда на М. в качеството му на длъжностно лице – барман в заведение в с.Т. стопанисвано от [фирма] при изпълнение на службата му, поради което го оправдал по обвинението в частта за извършено престъпление по т. 1 на чл. 131, ал. 1, вр. чл. 130, ал. 1 НК. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал наложеното наказание по настоящото дело, с наказанието в размер на една година лишаване от свобода по н.о.х.д. № 293/2011г. на Районен съд – Луковит, за извършено престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. с ал. 2 НК, което на основание чл. 66 НК е отложено с три години изпитателен срок, определяйки му общо наказание от една година лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66 НК отложил за срок от три години. Искането за възобновяване на производството по делото, е подадено в срокът по чл. 421, ал. 3 НПК, поради което е допустимо, но разгледано по същество неоснователно. В мотивната част на искането с решаващите съображения се претендират допуснати от двете инстанции съществени нарушения на доказателствените правила, относими към правилното установяване на обстоятелствата по чл.102 НПК. Твърденията на защитата за липса на процесуална годност на изготвения и приобщен в досъдебното производство доказателствен материал и поставянето му в основата на съдебния акт, в нарушение на разпоредбата на чл. 105, ал. 2 от НПК, пунктуално преповтарят тезата на защитата, поддържана пред двете инстанции. Понеже не се сочи нарушение на чл.339, ал.2 НПК или такова по чл.305, ал.3 НПК в настоящето производство не се налага преповтаряне в подробности мотивираните откази да се възприемат за основателни, сочените в тази част процесуални нарушения. Наред с отбелязаното в отхвърлителните мотиви на въззивното решение следва се посочи, че съжденията на защитата за опорочаване на доказателствения материал, изхождат от принципно неправилното разбиране за използуване на способите за доказване, така както са уредени в чл.136, ал.1 вр. чл.106 НПК, в една извънпроцесуална дейност, каквато е предварителната проверка по чл.145, ал.1, т.3 ЗСВ. Ноторно е разграничението между двата вида действия, извършвани лично от прокурора или по негово разпореждане от органите на които е възложена проверката или разследването, както и принципното положение, че данни придобити от извънпроцесуална дейност не са доказателства по смисъла на чл.104 НПК, ако не са събрани и проверени, чрез способите за доказване, каквито нарушения по настоящето дело не са допуснати. В тази връзка защитата не държи сметка, че разследващия полицай на когото е било възложено провеждането на досъдебното производство е извършил и действия по проверката и нещо повече, този разследващ орган е получил медицинската документация, отразяваща телесното увреждане на пострадалия М. М.. С последващи действия по разследването тази документация е приобщена към доказателствения материал по делото. Нещо повече, това е било сторено и в хода на съдебното следствия по реда на чл.283 НПК. Тук следва да се отбележи, че в двете фази на процеса защитата не е възразила по формата и съдържанието на документите. По отношение на достоверност е назначена и изслушана съдебно медицинска експертиза, чието заключение относно характера и тежестта на увреждането е било прието без каквито и да са възражения от страните, включително защитата на осъдения. Налице са и гласни доказателствени средства за обстоятелствата при които осъдения е причинил телесното увреждане на пострадалия, поради което претендираните от защитата възражения за негодна доказателствена основа, опорочила вътрешното убеждение на съда, по обстоятелствата на полето, на инкриминираното деяние, са лишени от фактическо и правно основание. Такова е положението и с претендираната негодност, по отношение на достоверност, на показанията на св. А. Д. - очевидец, възприел непосредствено началото и развитието на конфликта, завършил с причиняване телесното увреждане на пострадалия. Тук следва допълнително да се отбележи, че не свидетелят решава кои са достоверните му показания, каквото изявление е направил Д. ”да се вземат предвид показанията които давам пред съда”, а съдът, защото това е правомощие на органа по ръководство и решаване, в съдебната фаза на процеса. Именно съдът, след като извърши поотделно и съвкупно оценка на доказателствените източници, за спазване на процесуалната форма и относимо съдържание, решава въпроса, кой източник и в коя част по отношение на достоверност следва да приеме, а при противоречиви източници това да стори след като изпълни и задължението си по чл.305, ал.3 НПК. Тази последователност, при оценката на доказателствените източници, включително и свидетелски показания е била спазена в дейността на първоинстанционния съд, при постановяване на присъдата и затова въззивната инстанция не е допуснала нарушение, като е възприела решаващите констатации и изводи по относимите за инкриминираното деяние и неговия автор обстоятелства. Претендираната липса на хулигански мотиви, за извършване на телесното увреждане също не се оправдава от фактическа, а следователно и от правна страна. Мястото и обстановката, питейно заведение и употребения от осъдения алкохол са предразполагали към такова поведение. Не без значение е обстоятелството, че осъдения не е безобидна и кротка по характер личност. Един аналитичен поглед към съдебното му минало показа, че пострадалият е имал срещу себе си една изключително конфликтна личност, която досега трикратно е предупреждавана включително и с наказания лишаване от свобода, именно за идентични като настоящето престъпления, извършвани след употреба на алкохол и причиняване на телесни повреди на пострадалите, като в единия случай, пострадалата е жена на която е причинил средна телесна повреда, а във втория и следващия телесните повреди са причинени и по хулигански подбуди. При категоричните данни, очертаващи наличието на специален рецидив по смисъла на чл.28 НК, изследвайки и конкретиката на проявление на същия този мотив, свързан с демонстративна саморазправа по отношение на всеки, който дръзне да му се противопостави, двете инстанции са направили единствено възможния и категоричен извод за обективиран в неговото поведение хулигански мотив, за поредната физическа саморазправа. Тук следва да се добави че, в константната съдебна практика, утвърждавана от ВКС, противно на претендираното неправилно приложение на закона, хулиганските мотиви не са несъвместими с чисто личните мотиви. Скандалът, който осъденият А. е предизвикал, прераснал във физическа саморазправа с пострадалия М., показва, че умисълът на първия значително надхвърля представата за личен конфликт и съдържа желание за демонстрация на явно неуважение към обществото. Начинът, по който е осъществен конфликтът е станал достояние на останалите клиенти в заведението, затова крясъците, обидите и заплахите, правилно са определени като грубо нарушение на обществения ред, умишлено извършено от осъдения. В тази част настоящият състав счита, че е задължен да припомни и обвързващите мотиви на ППВС № 2 от 1974г., т. 3, според което „при нанасяне на обида, причиняване на телесна повреда или извършване на други подобни действия по чисто личен мотив, тези действия могат да се квалифицират и като хулиганство, щом като са съпроводени с грубо нарушение на обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото”, каквито правни характеристики съдържа установената по делото фактическа обстановка. При положение, че двете инстанции не са допуснали претендираните с искането процесуални нарушения, липсва основание и следващият довод за нарушение на закона да бъде приет за основателен. Установените фактически положения, относими към обстоятелствата по чл.102 НПК, правилно възприети от въззивния състав, относно авторството на осъдения, като извършител на инкриминираното деяние и неговата съставомерност по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. с чл. 130, ал. 1 НК, налагат извода за неоснователност на искането за възобновяване на делото и постановяване на оправдателен диспозитив в настоящето производство. Мотивиран от гореизложеното, съобразявайки, че не са налице, претендираните с искането основания за възобновяване на наказателното производство и на основание чл.424, ал.1 НПК Върховния касационен съд, състав на второ наказателно отделение Р Е Ш И: Оставя без уважение искането на осъдения И. Ю. А. за възобновяване на производството по н.о.х.д. № 464 от 2011 г. на Районен съд – Луковит. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.