Р Е Ш Е Н И Е № 168 София, 07.02.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1933 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв.Д. Й., срещу решение № 62 от 13.03.2015г. по т.д. № 47/2015г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което след отмяна на решение № 1115 от 28.11.2014г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] иск за сумата 125 368,65 лева – незаплатена част от цената на закупена електроенергия по договор за изкупуване на електрическа енергия от 28.09.2010г., произведена от вятърна електроцентрала „К. 2”, фактурирана за периода 31.01.2013г. – 30.06.2013г., и касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски за двете инстанции в размер на 11 867,37 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и при необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че подписаните между страните споразумителни протоколи за прихващане на взаимни задължения представляват спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД, като твърди, че те нито прекратяват, нито избягват един възможен спор, нито пък страните са направили каквито и да е отстъпки. Твърди, че въззивият съд не е съобразил, че липсата на вземане на оператора на мрежовата услуга изключва прехвърлителното действие на цесията, която, макар и да е била приета в тристранните протоколи, е без предмет и не може да произведе прехвърлително действие. Поддържа, че фактът, че отпадането на действието на временните цени е настъпило след изявяването на волята на длъжника, не е основание и не лишава същия от нововъзникнали възражения срещу цедента, а доколкото възражението за отпадане на основанието за събиране на цена за достъп произтича от същия юридически факт, от който и самото цедирано вземане, възражението може да се противопостави и на цесионера, който не може да упражни като придобити права, които и праводателят му не може да запази. Поддържа, че в решението липсва анализ за наличието на предпоставките на чл.103 и сл. ЗЗД за настъпване на погасителния ефект на прихващането. Твърди, че въззивният съд е достигнал и до неправилния извод за действието на решението, с което се отменя административният акт – решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР. Счита за неправилен и извода на въззивния съд, че отмяната на административния акт не би могла да доведе до отпадане на основанието за заплащане и до възникване на задължение за оператора за връщане на вече заплатените цени за достъп по договора за достъп с продължително изпълнение, тъй като услугата – достъп до Е. е била вече осъществена за същия минал период. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да му бъдат присъдени разноски.
Ответникът [фирма], представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че задължението на ищеца за заплащане на цена за достъп до мрежата произтича от смесен фактически състав, който поражда действието си при наличието на двата елемента – административен акт и фактически установени правоотношения по търговска сделка – предоставяне от оператора на достъп до мрежата и ползването му срещу заплащане по смисъла на §1, т.15 ДР на ЗЕ от производителя на електрическа енергия. Твърди, че към момента на заплащане на цената административноправният елемент – Решение № Ц-33 от 14.02.2012г. на ДКЕВР, на което е придадено предварително изпълнение, е бил налице. Поддържа, че в чл.84, ал.2 ЗЕ е предвидено задължение на страните да сключат сделка за достъп, за която няма законово изискване да е формална, но тази услуга следва да бъде извършена възмездно по легална дефиниция, поради което спорният момент в това правоотношение е само цената на услугата, която по смисъла на чл.30, ал.1, т.13 ЗЕ /в редакцията от 17.07.2012г./ и чл.30, ал.1, т.10 ЗЕ /в редакцията от 16.07.2010г./ се регулира от ДКЕВР. В този смисъл поддържа, че решението на ДКЕВР не е основанието за възникването на облигационното правоотношение по двустранна правна сделка между страните, тъй като с него се регулира само един от елементите на това правоотношение, какъвто е цената, която има значение относно ликвидността на самото вземане и то само по отношение на елемента размер, но не и на основанието за неговата изискуемост. Счита, че облигационното отношение е запазило своето действие и след отмяната на Решение № Ц-33 на ДКЕВР, поради което не е налице отпаднало основание, което да налага връщане на платената цена, още повече, че се касае за едно двустранно възмездно правоотношение, по което и двете страните взаимно са си престирали, а едната от престациите е невъзстановима. Счита, че след отмяната на решението на ДКЕВР сключеният между страните договор не се транформира в безвъзмезден, а напротив, той продължава да е възмезден, като засегнатата страна разполага с правото да се обърне към административния орган по реда на чл.301 АПК. Твърди, че за процесния период е издавал приложените по делото фактури, а ищецът е заплащал сумите по тях чрез платежни нареждания, поради което се явява доказано предоставянето на възмездната услуга „достъп” до мрежите, както и чрез конклудентните си действия страните са изразили съгласието си по определените от ДКЕВР временни цени за достъп. Поддържа още, че ищецът нито е оспорил действителността на извършената цесия при уведомяването му, нито е възразил на направеното прихващане впоследствие, като се позовава на чл.293, ал.3 ТЗ, според която страната не може да се позовава на нищожността на дадена сделка, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. Поради това моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.
С определение № 546 от 06.07.2016г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос, отнасящ се до предпоставките, при чието наличие съгласно чл.103 ЗЗД настъпват последиците на извънсъдебно прихващане, както и по материалноправния въпрос: „Какво е темпоралното действие на решението на ВАС, с което се отменя решение на ДКЕВР, определящо временни цени за достъп до електроразпределителните мрежи, и какви са правните последици на тази отмяна спрямо правоотношенията между ползвателите на преносната мрежа и мрежовия оператор?”.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск, е приел, че между страните по делото и неучастващо трето лице – [фирма], [населено място] има подписани шест споразумителни протокола от 2013г., наречени протоколи за прихващане на взаимни задължения, с характер на договори за спогодба по чл.365 ЗЗД, в които страните са се съгласили с извършена цесия на вземанията от [фирма] на [фирма] за цена на достъп до разпределителната мрежа за периода януари – юни 2013г. и е извършено прихващане в отношенията между [фирма] и ищеца [фирма] на същите вземания срещу насрещни вземания на последния за цена на продадена електроенергия по шест фактури от 2013г. Изложил е съображения, че никоя страна не може да оттегля впоследствие дадено с договор, в случая – с договор за спогодба, съгласие за пораждане на конкретни права в полза на другата страна и за поемане на свой ред на конкретни задължения, което означава, че извършените с договорите за спогодба цесии и прихващания са породили правно действие между страните и не могат да бъдат сега оспорвани и ревизирани.
Въззивният съд е приел още, че отмяната на административен акт не може да преуреди или да отмени валидно възникнали права и задължения по силата на сключен между ищеца и трето лице оператор – [фирма] договор от 28.12.2012г. за достъп до Е., представляващ по същество договор за услуга, чието сключване е задължително и който е с продължително изпълнение и е бил изпълняван от оператора до отмяна на решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР. Приел е, че действието на отмяната спрямо такъв договор е занапред и не може да засегне период от изпълнението на договора, който вече е изтекъл. Изложил е съображения, че договорът е възмезден по легална дефиниция, като единичните цени са били двустранно съгласувани между страните по него с изпращане на фактурите от оператора, осчетоводяването им в счетоводството на ищеца и признаването им от последния с подписаните протоколи за прихващане на взаимни задължения. С оглед на това е заключил, че първоизточникът на задължението за заплащане на цена за достъп до Е. е законът и договорните отношения между страните, а не отмененият впоследствие административен акт за определяне на временни цени за достъп. Приел е, че отмяната на административния акт има действие спрямо всички, а не обратно действие съгласно чл.177, ал.1 АПК, от което следва, че действието й е занапред.
По поставените правни въпроси:
По материалноправния въпрос, отнасящ се до предпоставките, при чието наличие съгласно чл.103 ЗЗД настъпват последиците на извънсъдебно прихващане, е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По приложението на чл.103 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика – решение № 76 от 26.04.2013г. по т.д.№ 24/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 113 от 09.07.2013г. по гр.д. № 1274/2013г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 225 от 28.05.2011г. по т.д. № 631/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., съгласно която за възникването и упражняването на потестативното право на извънсъдебно прихващане, чийто материален правопогасяващ ефект настъпва с факта на отправяне на изявлението по реда на чл.104, ал.1 ЗЗД, изискването на чл.103, ал.1 ЗЗД е за изискуемост и ликвидност на вземането, с което се иска да се извърши прихващане. Въззивният съд се е отклонил от тази практика, като не е изследвал наличието на посочените предпоставки за възникване и упражняване на правото на извънсъдебно прихващане с оглед въведените от ищеца твърдения за несъществуване на едно от вземанията, с които е извършено прихващане, поради отпадането му с обратна сила.
След подаване на касационната жалба по втория материалноправен въпрос са постановени по реда на чл.290 ГПК следните решения на ВКС: решение № 212/ 23.12.15 г. по т.д. № 2956/2014 г. на І т.о., решение № 157/11.01.16г. по т. д. № 3018/2014 г. на ІІ т.о, решение № 155/11.01.16 г. по т.д. №2611/2014г. на ІІ т.о., решение № 7/26.04.2016г. по т.д.№ 3196/2014г. на ІІ т.о. и решение № 28/28.04.2016г. по т.д.№353/2015г. на ІІ т.о. Дадените разрешения са, че влязлото в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл.13, ал.2 ЗЕ, има обратно действие.
След постановяване на определението за допускане на касационно обжалване са постановени по реда на чл.290 ГПК и други решения, като в решение № 126 от 16.08.2016г. по т.д. № 1592/15г. на ВКС, ТК, I т.о. касационното обжалване е допуснато по въпроса, подлежат ли на връщане паричните престации, когато размерът на задължението по възникнало правоотношение между гражданско правни субекти по силата на закона се определя от държавен регулаторен орган и административният акт бъде отменен. Даденото в него разрешение е споделено и в решение № 162 от 04.10.2016г. по т.д. № 3245/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 164 от 04.10.2016г. по т.д. № 160/16г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 138 от 05.10.2016г. по т.д. № 2355/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 137 от 05.10.2016г. по т.д. № 2327/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 136 от 05.10.2016г. по т.д. № 2727/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 175 от 31.0.2016г. по т.д. № 1089/15г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 177 от 0.11.2-16г. по т.д. № 2053/15г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 194 от 02.11.2016г. по т.д. № 2706/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 170 от 08.11.2016г. по т.д. № 3012/15г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 171 от 08.11.2016г. по т.д. № 3046/15г. на ВКС, ТК , I т.о., решение № 128 от 11.11.2016г. по т.д. № 2354/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 178 от 14.11.2016г. по т.д. № 2543/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 179 от 15.11.2016г. по т.д. № 2536/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 190 от 22.12.2016г. по т.д. № 2738/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 238 от 20.01.2017г. по т.д. № 3050/15г. на ВКС, ТК, I т.о. и др. Възприет е изводът, че при отмяната на административен акт, определящ временни цени за услугата „достъп”, отпада с обратна сила и основанието за дължимост на паричните престации и води до отпадане на всички целени от неговия издател правни последици от момента на издаването му, независимо от допускането на предварителното му изпълнение. Независимо от порока, актът е породил правно действие, а доколкото последиците му са осъществени назад във времето при допуснато предварително изпълнение, то следва да бъдат заличени с възстановяване на първоначалното положение. Отсъствието на определена по административен ред цена за усугата води до липса на основание за начисляването й в определения с временните цени размер, а това предпоставя възникване на задължение за съответния оператор за връщане на заплатените въз основа на решението временни цени за достъп като платени на отпаднало основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Настоящият състав изцяло споделя практиката на ВКС по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване и тъй като въззивното решение не съответства на тази практика, следва да бъде отменено. По делото са установени релевантните за спора факти и обстоятелства и не се налага извършването на нови или повтарянето на извършени процесуални действия, поради което настоящият състав на ВКС следва да разреши спора по същество.
Основанията за отмяна на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, въведени от касатора, както и изложените в отговора на касационната жалба възражения, представляват правни доводи във връзка с характера на възникналото между страните правоотношение, действието на решението на ДКЕВР и последиците от неговата отмяна по съдебен ред, разрешени в отговора на втория правен въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване.
На 28.09.2010г. е сключен при условията на чл.94а, ал.3 ЗЕ договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 158, с който [фирма] се задължава да изкупува произведената от [фирма] активна електрическа енергия при уговорените условия. По силата на този договор за вземането на касатора в размер общо на 125 368,65 лева по издадени от ответника фактури за произведената за месеците януари, февруари, март, април, май и юни 2013г. ел.енергия в общ размер на 1 278 542,39 лева е направено изявление за прихващане въз основа на протоколи № 1 от 11.02.2013г., № 2 от 11.03.2013г., № 3 от 10.04.2013г., № 4 от 13.05.2013г., № 5 от 11.06.2013г. и № 6 от 08.07.2013г.. Насрещните вземания на [фирма] произтичат от цени за достъп по фактури № 1101612/05.02.2013г., № 1101917/05.03.2013г., № 1102211/03.04.2013г., № 1102576/07.05.2013г., № 1102929/05.06.2013г. и № 110339/05.07.2013г., издадени от [фирма] и произтичащи от решение на ДКЕВР № Ц-33 от 14.09.2012г. за определяне на временни цени за достъп, които са цедирани на [фирма]. Решението на ДКЕВР е отменено с решение № 9484 от 25.06.2013г. по адм.д. № 6473/13г. на ВАС.
С отмяната на решението на енергийния регулатор за оператора е възникнало задължение за връщане на формираните въз основа на отмененото решение и съответно заплатени от дружеството – производител на електрическа енергия от възобновяем източник цени за достъп, тъй като тези цени са заплатени на отпаднало основание. Липсата на основание за начисляване на посочените суми сочи на несъществуване на вземането, поради което не би могло да се извърши и валидно извънсъдебно прихващане. Не са били налице предпоставките на чл.103, ал.1 ЗЗД за извършване на прихащане от дружеството – купувач на електрическа енергия с цедирани му от електроразпределителното дружество вземания към ищеца за цена за достъп. Поради настъпилото с обратна сила конститутивно действие на решението на ВАС, с което е отменено решението на регулатора за определяне на временни цени за достъп, извършената цесия не е могла да породи валидно правно действие, тъй като вземанията на електроразпределителното действие са отпаднали с обратна сила и липсва ликвидно и изскуемо вземане към ищеца. С оглед на това не е настъпил погасителният ефект на изявлението за прихващане по отношение на вземането на ищеца за цената за произведената електрическа енергия /в този смисъл и решение № 136 от 05.10.2016г. по т.д. № 2727/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 178 от 14.11.2016г. по т.д. № 2543/15г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 238 от 20.01.2017г. по т.д. № 3050/15г. на ВКС, ТК, I т.о. и др./. Изводът на въззивния съд, че представените по делото протоколи за прихващане на взаимни задължения имат характера на договори за спогодба по чл.365 ЗЗД, е неправилен, тъй като в тези протоколи липсва изявена от страните воля за разрешаване на спор чрез взаимни отстъпки, а се съдържа единствено изявление за прихващане на насрещни задължения.
Неоснователен е доводът на ответника, основан на сключения между страните договор за достъп и издадените от ответното дружество фактури, тъй като приложимата нормативна уредба не предвижда възможност за страните да определят свободно помежду си размера на цената за достъп.
По изложените съображения предявеният иск с правно основание чл.327 ТЗ следва да се уважи за сумата 125 368,65 лева - цена за произведена ел.енергия по фактура № 34/31.01.2013г. за сумата 295 293,92 лева; фактура № 35/28.02.2013г. за сумата 213 533,96 лева; фактура № 36/31.03.2013г. за сумата 242 796,26 лева; фактура № 37/30.04.2013г. за сумата 251 937,44 лева; фактура № 38/31.05.2013г. за сумата 141 881,78 лева и фактура № 39/30.06.2013г. за сумата 133 009,03 лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на касатора направените разноски за трите инстанции в размер общо на 18 852,12 лева съгласно представения списък по чл.80 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 62 от 13.03.2015г. по т.д. № 47/2015г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.2 да заплати на „У. Е.”, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.4 сумата 125 368,65 лева /сто двадесет и пет хиляди триста шестдесет и осем лева и шестдесет и пет стотинки/ - цена за произведена ел.енергия по фактура № 34/31.01.2013г. за сумата 295 293,92 лева; фактура № 35/28.02.2013г. за сумата 213 533,96 лева; фактура № 36/31.03.2013г. за сумата 242 796,26 лева; фактура № 37/30.04.2013г. за сумата 251 937,44 лева; фактура № 38/31.05.2013г. за сумата 141 881,78 лева и фактура № 39/30.06.2013г. за сумата 133 009,03 лева, на основание чл.327 ТЗ, ведно със законната лихва от 30.06.2014г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 18 852,12 лева /осемнадесет хиляди осемстотин петдесет и два лева и дванадесет стотинки/ - разноски за трите инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|