Р Е Ш Е Н И Е № 15 Гр. София, 09 януари 2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурора ТОМА КОМОВ, като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 659 по описа за 2023г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия М. В. К. срещу решение № 69 от 22.02.2023 г., постановено по ВНОХД № 53/23 по описа на Апелативен съд - София. Заявено е касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК относно наложеното наказание. Поддържа се, че то е явно несправедливо, тъй като не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. Следвало е да се отчете и оказаната помощ на пострадалите от пътно транспортното произшествие, изразеното действително съжаление и разкаяние за случилото се, както и субективната страна на престъплението, реализирано при най-леко укоримата форма на вината– небрежност. Наред с това се сочи перфектното процесуално поведение на подсъдимия в хода на цялото производство, като извън признанието му, предопределило приложението на чл.58а НК, е от значение че е съдействал на правоохранителните органи още от момента на настъпване на произшествието. От друга страна неправилно е прието за отегчаващо отговорността допускането на две самостоятелни нарушения на правилата за движение – тези по чл.119, ал.1 и ал.119, ал.4 ЗДвП, тъй като по същество става въпрос за нарушение на единно задължение на водача да се отнася с нужното внимание и предпазливост към пешеходците, които в конкретния случай вече са били стъпили на пешеходната пътека и поради това нарушеното правило е само това по ал.1 на цитираната разпоредба. Твърди се също, че едновременното отчитане на едно и също обстоятелство – извършването на деянието на пешеходна пътека, като квалифициращо и като отегчаващо отговорността се явява в нарушение на принципа по чл.56 от НК. Идентични съображения са изложени и относно употребата на два вида наркотични вещества, чийто прием е неясно дали е бил значително време преди деянието. На следващо място са изложени доводи и за несправедливост на отказа да се приложи разпоредбата на чл.66 НК поради отдаден приоритет на генералната превенция. Целите на последната съобразно съдебната практика не могат да бъдат определящи при индивидуализация на отговорността, като се дължи обективна комплексна оценка на всички установени по делото факти, за да се даде правилен отговор за наличието на възможност за превъзпитание на дееца извън условията на пенитенциарно заведение. Припомня се ТР № 2/22.12.2016 г. на ОС НК на ВКС относно необходимостта да се съобразяват обстоятелствата, определящи конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризиращи личността на дееца. Принудителното изолиране на подс. К. от нормалната му семейна, трудова и социална среда е неоправдано тежко, тъй като не би допринесло с нищо за поправянето му. Самият процес и осъждане с приложение на чл.66, ал.1 НК също оказва предупредителен и възпиращ ефект чрез възможността наказанието да бъде приведено в изпълнение. Поради това се прави искане за изменение на решението на САС с приложение на обсъждания институт. В касационното съдебно заседание подсъдимият и защитникът му се явяват и поддържат жалбата с искането в нея за изменение на постановеното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон при определяне на наказанието и явната му несправедливост. В подкрепа на това се сочат изложените вече доводи, като се акцентира на тези за приложение разпоредбата на чл.66 НК с оглед личността на дееца и възможността да допринесе с трудовата си и обществена ангажираност при репариране на вредите от деянието. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и предлага оставянето й без уважение. Въззивният съд правилно е приложил разпоредбата на чл.54 НК при определяне на наказанието, като при индивидуализацията му е извършил законосъобразна редукция по чл.58а, ал.1 НК. Основателно от смекчаващите обстоятелства е изключено самопризнанието, отчетено като предпоставка за проведеното съкратено съдебно следствие, както и твърдяната, но недоказана по делото оказана първа помощ на пострадалите. Правилно като отегчаващи са преценени две тежки нарушения на правилата за движение по пътищата, както и употребата на два вида наркотично вещество. Изключително високата обществена опасност на деянието следва от извършването му и на пешеходна пътека, където пострадалите са особено уязвими. В тази връзка се счита за правилна и преценката относно ефективното изтърпяване на наказанието, тъй като отложеното изпълнение не би било достатъчно строго, за да подейства възпиращо, както и с оглед изпълнение целите на генералната превенция. Частните обвинители Л. А. и В. С. и поверениците им не се явяват в съдебно заседание и не вземат становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното: С присъда № 134 от 26.10.2022 г., постановена по нохд № 3541/2022 г. /технически погрешно посочено с № 4442/22/ на СГС, подсъдимият М. В. К. е признат за виновен в това, че на 02.01.2022 г. около 12.00 ч. в гр. София по ул. "коста Лулчев" с посока на движение от ул. "Гео Милев" към бул. "Шипченски проход" при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „***“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил чл.119, ал.1 и ал.4 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. Р. С., както и средна телесна повреда на Л. С. А., като деянието е извършено на пешеходна пътека и след употреба на наркотични вещества, поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр.1, алт.2, и пр. последно, б. „б, вр. чл.342 ал.1, пр.3 НК, вр. чл.58а, ал.4, вр. ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години. На основание чл.343г, вр. чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр.1, алт.2 и пр. последно, б. „б“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК подс. К. е лишен от право да управлява МПС за срок от четири години, считано от влизане в сила на присъдата. По жалба от защитника на подсъдимия е образувано въззивно производство пред Апелативен съд – София, като с решение от 22.02.2023 г. по внохд № 53/2023 г. присъдата е изцяло потвърдена. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в указания законов срок срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Преценката й по същество сочи, че същата е неоснователна. На първо място следва да се уточни, че оплакването за неспазване на закона при първоначалното отмерване на наказанието и неговото утвърждаване от въззивния съд е заявено в съдебно заседание само като аргумент за налагане на по-лека санкция и не следва да бъде разгледано като касационен довод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, относим към основанието за ангажиране отговорността на подсъдимия. Проследеният процесуален развой на делото сочи, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371, т.2 НПК след като подсъдимият е заявил, че признава изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и съдът е обявил, че ще ползва направеното самопризнание при постановяване на присъдата с оглед преценката му за подкрепа на същото от събраните в досъдебното производство доказателства. Признанието е относимо за фактически описаното му поведение като водач на превозно средство на процесното кръстовище, където при маневра завиване наляво и приближаване към сигнализирана с пътна маркировка пешеходна пътека не пропуснал преминаващите по нея пешеходци – поведение, оценено като нарушение на правилата за движение по чл.119, ал.1 и ал.4 ЗДвП. Признати са и обстоятелствата, свързани причиненото в резултат на това произшествие телесно увреждане на един от пешеходците и смърт на другия, както и наличната към този момент при водача употреба на наркотични вещества – тетрахидроканабинол и 3,4 метилендиоксиметамфетамин /МДМА, екстази/, установена с химическа експертиза. При липсата на спор относно надлежното извеждане по посочения процесуален ред на тези обстоятелства с преценката въз основа на тях за реализирано от подсъдимия от обективна и субективна страна престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр.1, алт.2 и пр. последно, б. „б“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК, законосъобразно въззивният съд се е произнесъл по основния довод във въззивната жалба за справедливостта на отмереното с присъдата наказание „лишаване от свобода“ и начина на изпълнението му, като се е съгласил с приложения за това ред по чл.54 и чл.58а, ал.1 от НК и с постановеното ефективно изпълнение при общ режим съобразно чл.57, ал.1, т.3 ЗИНЗС. В тази връзка в дейността си въззивният съд не е допуснал твърдяното нарушение на закона, в чийто рамки и при съобразяване наказуемостта за посоченото престъпление е отмерена счетената за справедлива санкция на подсъдимия. Оспореното по тежест наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години е наложено на подсъдимия М. К. при отчитане на реда за протичане на производството по делото по чл.371, т.2 НПК. Размерът на наказанието за извършеното престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр.1, алт.2, и пр. последно, б. „б, вр. чл.342 ал.1, пр.3 НК, приет за съответен на комплекса от обстоятелства, значими за отмерването му е четири години и шест месеца, след което е редуциран на основание чл.58а, ал.1 НК с една трета на три години. Заедно с това е наложено и кумулативно предвиденото наказание „лишаване от право на управление на МПС“ за срок от четири години. Апелативният съд е утвърдил така прецененото за справедливо наказание, като в отговор на направените идентични на настоящите оплаквания във въззивната жалба е приел за правилна преценката на първата инстанция относно преимущественото наличие на смекчаващи отговорността обстоятелства. За такова е посочил чисто съдебно минало, млада възраст, трудова ангажираност на дееца и допълнително оцененото разкаяние и съжаление за стореното, приети в крайна сметка не като многобройни или някое от тях с изключителен характер, което да налага приложението на чл.55 НК. От друга страна е изразено съгласие с извода за завишена степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от реализирането му след употребата на два вида наркотични вещества и на пешеходна пътека, посочено като решаващо съображение за постановяване на ефективното изпълнение. В тази насока са изложени в пълнота съображения, които се споделят от касационната инстанция. На първо място не са пренебрегнати сочените в жалбата обстоятелства, намаляващи укоримостта на извършеното, а отказът да се отчете за такова и направеното признание е мотивиран с утвърдения в съдебната практика критерий за значимостта му основно при избрания ред за провеждане на съдебното производство, след като няма съществен принос за разкриването на престъплението. Демонстрираните от подсъдимия съжаление и разкаяние за извършеното също са отразени в посочената група обстоятелства, като несъмнено техен израз е и коректното му процесуално поведение, на което се прави позоваване в жалбата. По идентичен начин следва да се оцени и проявената заинтересованост към пострадалите, която няма данни по делото да е прераснала в оказана към тях първа помощ. По тази причина неоснователно защитникът твърди, че съдът не е приел такова смекчаващо отговорността обстоятелство, независимо от ирелевантността му за правната квалификация на деянието. Адекватното отношение към случилото се, което е в синхрон с останалите констатирани положителни данни за личността на подс. К. /сочени и в самия обвинителен акт – неосъждан и без други актуално допуснати тежки нарушения на ЗДвП/, обаче не може да се разглежда изолирано от останалите значими за отговорността фактори, касаещи конкретните характеристики на деянието, отличаващи го от обичайните случаи със сходна правна квалификация. Така с основание въззивният съд, а преди това и първоинстанционният, са отчели наличието и на сериозно отегчаващи отговорността обстоятелства, сред които допускането на особено укоримо нарушение на правилата за движение, касаещо управление на превозно средство в населено място при приближаване към пешеходна пътека, без каквото и да е съпричиняване от пострадалите лица на настъпилия тежък противоправен резултат, както и управление след употребено наркотично вещество. Последното, макар да е част от квалификацията на деянието, безспорно сочи за завишена степен на опасност на извършеното, тъй като не само е принципно свързано с вниманието и акуратността при управление на превозното средство, но е в съвкупност с неспазеното предписание за поведение при приближаване на пешеходна пътека спрямо уязвими участници в движението, на които нарушените правила за движение предоставят предимство, пренебрегнато от поведението на водача. Този извод не се променя от факта, на който се акцентира в жалбата, че сочените като нарушени правила всъщност са относими към едно и също задължение на водача при извършване на маневра завиване наляво. Значението на конкретното място на произшествието като квалифициращо обстоятелство без съмнение не може да се отчита допълнително и като увеличаващо тежестта на извършеното с оглед изричната забрана по чл.56 НК, но такъв упрек не би могъл да се отправи към дейността и на двете съдебни инстанции, които са подчертали това обстоятелство не със самостоятелна значимост, а в съвкупност с наличието на втори квалифициращ белег на престъплението - реализирането му след употребата на наркотични вещества. Признатата им от водача употреба преди деянието е безспорно, без да е необходимо установяването на точния период за прием, а съчетанието на двата вида забранени за употреба вещества може да се разглежда в допълнителен негативен аспект, поради което без основание се критикува така дадената оценка от въззивния съд. По-съществено е обаче, че към посочените две квалифициращи обстоятелства в процесния случай следва да се отчете и това по ал.4 на чл.343 НК, а именно причинените смърт на едно лице и средна телесна повреда на друго, което също е самостоятелно основание за обсъжданата наказуемост на деянието. Именно поради това е завишена степента на обществена опасност на конкретното деяние, независимо от реализирането му от субективна страна при по-леката форма на непредпазливостта. При извършения верен анализ на значимите за отговорността обстоятелства, макар количествено смекчаващите да са с превес, САС обосновано е счел за правилна преценката, че сред тях липсва изключително такова и не обуславят прекомерност на предвиденото най-леко наказание в чл.343, ал.4, вр. ал.3, пр.1, алт.2, и пр. последно, б. „б, вр. чл.342 ал.1, пр.3 НК /в приложимата му редакция преди изм. ДВ, бр.67/2023 г./ предвиждащ лишаване от свобода от три до петнадесет години, поради което не са налице предпоставките за приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК при отмерване на наложеното наказание лишаване от свобода. С оглед констатирания превес на смекчаващите отговорността фактори правилно е прието, че целите на наказанието в най-пълна степен биха били изпълнени с лишаване от свобода в размер от четири години и шест месеца, което също е близко до минималното и чието намаляване с една трета на основание чл.58а, ал.1 НК води до наложения окончателен размер от три години. Така индивидуализирано наказанието е справедливо, гарантира постигането на индивидуалната и генерална превенция, като е съответно на обществената опасност на деянието и дееца, без да се игнорират и констатираните по-горе отегчаващи отговорността обстоятелства. По въпроса относно начина на изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ в процесния случай не се констатира пренебрегване на принципните положения, залегнали в съдебната практика и конкретно в цитираната от защитника задължителна такава, установена с ТР № 2/2016 на ОСНК на ВКС. Това е така, тъй като предпоставките за начина на изтърпяване са обсъдени именно с оглед значимите за това факти в конкретния случай и възможността за постигане целите по чл.36 НК без някое от констатираните отегчаващи отговорността обстоятелства да е разглеждано като самостоятелно обуславящо решението по този въпрос. Отказът за прилагане разпоредбата на чл.66 НК, независимо от наличните за това формални предпоставки /тригодишния срок на наказанието и чистото съдебно минало на подсъдимия/, правилно е мотивиран със становището, че в процесния случай това не би осигурило постигане целите, визирани в чл.36 НК. Конкретната тежест на престъплението, очертана от начина на извършването му – при налични три квалифициращи обстоятелства, налага извода, че поправителното въздействие върху подсъдимия и предупредителното такова спрямо обществото би се постигнало само с ефективното му изтърпяване. Преценката за това несъмнено е индивидуална, формираща се при отчитане на всички вече обсъдени за индивидуализация на отговорността фактори, гарантиращи справедливото санкциониране на дееца, но като се държи сметка и за постигане на нужния възпиращ ефект спрямо останалите членове на обществото, доколкото обсъжданият институт е насочен основно към постигането на по-благоприятно за подсъдимия изпълнение на наказанието. Липсата на предхождащи други сериозни нарушения на правилата за движение и демонстрираното негово разкаяние дават основание за оценка на деянието като изолирана проява, чието преосмисляне понастоящем е започнало, но само те не могат да създадат убедителност за бъдещо правомерно поведение, а още по-малко способстват за постигане на нужното предупредително и възпиращо въздействие спрямо останалите членове на обществото. Положителните характеристични данни не могат да се разглеждат изолирано от престъпната проява на подсъдимия с броя и тежестта на отегчаващите я характеристики в конкретната пътната ситуация и поради това не налагат както съществено смекчаване на отговорността му, така и приемането им като самостоятелно основание за отлагане изтърпяването на наказанието. Необходима е адекватна по тежест санкция, отчитаща и броя на пострадалите, които са имали изрядно поведение на пътя и по никакъв начин не са допринесли за съставомерния резултат. Поради това в процесния случай правилно и в съответствие както с индивидуалната, така и с генералната превантивна функция на наказанието е отказано отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Този извод не може да бъде променен и с доводите на защитата, касаещи възможността за възстановяване на причинени от деянието вреди, доколкото този въпрос не е от значение за настоящата преценка относно налагането на ефективно наказание лишаване от свобода като справедливо за извършеното престъпление. Предвид изложените съображения ВКС счете, че не е налице заявеното от жалбоподателя касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и липсват предпоставките за исканото упражняване на правомощията му по чл.354, ал.1, т.2-3 от НПК, като постановеното въззивно решение следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 69/22.02.2023 г. по внохд № 53/2023 г. по описа на САС. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.