Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                                          № 604                                               гр. София, 13 януари 2009 година                                                         В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на пети декември две хиляди и осма година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Ненков                                             ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова                                                                                        Блага Иванова                                                                     при секретар Румяна Виденова и в присъствие на прокурора Атанас Гебрев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 673/2008 година и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. Ф. Ф., чрез защитника му адв. Р, срещу решение № 141 от 29 септември 2008 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 304/2008 година, с което е изменена в санкционната и гражданско-осъдителната й части и е потвърдена в останалата й част присъда № 21 от 11 юни 2008 година на Добричкия окръжен съд, постановена по нохд № 258/2008 година по описа на този съд. В касационната жалба формално са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и е отправено основно искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий и алтернативно – за прилагане на института на условното осъждане, както и за намаляване на размера на присъдените по делото обезщетения. В жалбата липсват конкретни доводи в подкрепа на релевираните касационни основания. В съдебно заседание жалбоподателят-подсъдим Г. Ф. участва лично и със защитника си адв. В, който представя допълнение към жалбата по чл. 351, ал. 3 от НПК и поддържа развитите в него оплаквания за нарушение на материалния закон при постановяване на атакувания съдебен акт поради извършеното с него увеличаване на размера на присъдените по делото обезщетения и за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание поради отмяната на приложеното с присъдата условно осъждане. Отправеното до съда искане е за изменяване на въззивното решение при отлагане изтърпяването на наложеното на подсъдимия Ф наказание лишаване от свобода и за намаляване на присъдените на гражданския ищец Г. К. обезщетения. Частният обвинител и граждански ищец Г. К. не участва лично пред третата инстанция и не се представлява. Не е депозирано по делото писмено становище по касационната жалба на подсъдимия. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбата на подсъдимия за изцяло неоснователна, а атакуваният съдебен акт – за правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е изменена в санкционната и в гражданската й част присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Г. Ф. Ф. за това, че на 02. 10. 2007 година, в гр. Д., при управление на л. а. „О”, ТХ 7525 СХ, в нарушение на правилата за движение - чл. 47 и чл. 50, ал. 1 от ЗДП, по непредпазливост е причинил смъртта на К. Г. С. и П. К. С. , поради което и на основание чл. 343, ал. 3, предл. 4, б. „б” от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от четири години от влизане на присъдата в законна сила, както и на три години лишаване от право да управлява МПС. Ангажирана е също така и гражданската отговорност на подсъдимия Ф, като е осъден да заплати на гражданския ищец Г. К. обезщетение в размер общо на 64 000 лева за причинени му с деянието неимуществени вреди, заедно със законните последици. Претенцията до пълния й размер общо от 100 000 лева е отхвърлена като недоказана. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, възложени в тежест на подсъдимия. В производство, инициирано по протест на прокурора срещу приложението на условното осъждане, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена, като е отменено освобождаването на подсъдимия от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и е увеличен размерът на присъдените обезщетения общо на 100 000 лева, заедно със законните последици. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Жалбата е частично основателна. Акцентът в нея е поставен върху заявената явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание във връзка с отмяната от въззивния съд на приложения от първоинстанционния съд институт на условно осъждане. Твърди се, че изложените за това съображения на въззивния съд не намират опора в данните по делото и в закона. За да извърши посочената промяна в начина на изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, съдът е изложил съображения в няколко насоки, израз на несъгласието му с направените в тази връзка фактически и правни констатации от окръжния съд, а именно: практически не е налице самопризнание на подсъдимия, което да се цени като смекчаващо отговорността му обстоятелство, защото самопризнанието е депозирано в рамките и съобразно изискванията за провеждане на съкратено съдебно следствие пред първата инстанция по реда на Глава ХХVІІ от НПК; налице са предходни нарушения от страна на подсъдимия на правилата за движение, санкционирани по административен ред, което не е съобразено адекватно от първата инстанция и извършеното от подсъдимия престъпление е изключително тежко по своя резултат. Тези съображения на въззивния съд не биха могли да бъдат споделени и това е така, защото: Преди всичко, причинения от престъплението вредоносен резултат (смърт на две лица) е елемент от обективния състав на престъплението по чл. 343, ал. 3, предл. 4 от НК – „...причинена смърт на повече от едно лице...”. Конкретният резултат по делото осъществява минимално изискуемия такъв от закона за съставомерност на деянието, поради което не би могъл да се цени отделно при индивидуализиране на наложеното на подсъдимия наказание, след като е съобразен от законодателя при криминализиране на деянието. На следващо място, неправилни са съображенията относно оценката на направеното от подсъдимия самопризнание. Вярно е, че провеждането на съкратено съдебно следствие при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК предполага винаги признаване изцяло от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и заявено негово съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Това е условие, даващо основание на съда да се произнесе единствено по процесуалния ред, по който ще се проведе съдебното следствие, като едва със съдебния си акт ще даде отговор на въпросите за вината и отговорността съгл. чл. 301 от НПК. Така направеното от подсъдимия признаване на фактите обвързва единствено процедурата по делото и не е равнозначно на признаване на вина. Когато, наред с това, подсъдимият изрази критичност и съжаление за извършеното, няма пречка то да се цени в рамките на дейността на съда по индивидуализиране на наказанието му, като смекчаващо отговорността му обстоятелство. Такъв е и настоящият случай – от самото начало и в хода на целия процес подсъдимият е признавал изцяло фактите по обвинението и е изразявал искрено критично отношение и разкаяние за извършеното престъпление. Поради това, първоинстанционният съд правилно е ценил това негово процесуално поведение при определяне на наложеното му наказание. Що се отнася до наличието на извършени от подсъдимия през 2006 година и 2007 година две нарушения на правилата за движение (справка на л. 33 от сл. д.), санкционирани по административен ред с глоби и отнемане на контролни точки, те са относими към оценката на личността на подсъдимия и неговата степен на обществена опасност. В тази връзка следва да се отбележат някои несъмнени констатации по приложението на закона при индивидуализацията на наказанието. Първо, определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване (вкл. прилагането на института на условното осъждане), са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54 - 55 от НК и по чл. 66 от НК. На следващо място, решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (арг. от чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. В случаите на прилагане на условното осъждане обаче, законът поставя акцента върху индивидуалната превенция – „...поправяне на осъдения...”, което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. Основното при преценката на съда обаче остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. В случая, изводите на въззивния съд, че за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК подсъдимият следва да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода, не могат да бъдат споделени, защото не почиват на данните по делото и на закона. Всичко, установено в производството за личността на подсъдимия, за неговото социално поведение и трудова ангажираност, за отношението му към извършеното деяние и последиците му, за неговото процесуално поведение и съдействие в хода на делото, дават основание за извода, че съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави не изисква отделянето му от настоящата социална и трудова среда и изолирането му от обществото, т. е. не налага ефективно изтърпяване на наложеното му наказание. Отлагането на изтърпяването му за срок от четири години от влизане на присъдата в законна сила, наред с немалкия срок на лишаване от право да управлява МПС, в достатъчна степен ще упражнят възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на подсъдимия като водач на МПС. В този смисъл следва да бъде изменено атакуваното решение на въззивния съд. Възраженията в касационната жалба на подсъдимия срещу увеличения от въззивния съд размер на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, са неоснователни. Гражданската отговорност е функция от наказателната, защото инкриминираното деяние нарушава и законовото предписание да не се вреди другиму. Нелепата и внезапна загуба и на двамата родители е вреда, която в житейски аспект няма материален еквивалент за тяхното дете, на каквато и възраст да е то. Затова възмездяването на болките и страданията, понесени от наследника, се ръководи от юридическите принципи и критерии в нормите на чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД, които съдът е съблюдавал при определяне на размера на обезщетенията, присъдени в полза на гражданския ищец, изгубил на 26-годишна възраст и двамата си родители. Присъдените обезщетения не са завишени, защото са съобразени с обстоятелствата по делото, чрез които е конкретизиран общият принцип за справедливост, вложен в чл. 52 ЗЗД. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ИЗМЕНЯ решение № 141 от 29 септември 2008 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 304/2008 година, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК о т л а г а изтърпяването на наложеното на подсъдимия Г. Ф. Ф. наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода, за срок от четири години от влизане на присъдата в законна сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.