Ключови фрази

12




Р Е Ш Е Н И Е

№ 60138

София, 08.11.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Емилия Петрова
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело №1609 от 2021 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№3410/22.02.2021г. (с дата на пощенското клеймо 18.02.2021г.), подадена от Община Варна, чрез процесуалния представител главен юрисконсулт С. С. Ц., срещу решение №49, постановено на 08.01.2021г. от Варненския окръжен съд, ГО, II въззивен състав по в.гр.д.№2915/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е прието за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на Д. Й. Й., че Община Варна не е собственик на ПИ с идентификатор ...., находящ се в [населено място], СО „З.“, с площ от 1100 кв.м., с номер по предходен план ......
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Позовава се и на допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, като твърди, че наведените от общината доводи и възражения, както и събраните по делото доказателства са обсъдени от съда формално, без да е направен задълбочен анализ на същите, вкл. че формално е кредитирано и заключението на вещото лице по допуснатата в първоинстанционното производство СТЕ.
За неправилен счита извода на въззивния съд, че твърдението за наличие на входящ номер от заявление по реда на чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ (заявление с вх.№50391) е изложено за пръв път едва във въззивната жалба и като преклудирано не следва да бъде обсъждано. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че още с отговора на исковата молба е представена преписка по съставянето на АЧОС №10194/29.07.2019г., която съдържа извадка от Таблица за изчисляване на дължимото обезщетение на собствениците, с обект м.“З.“, от която е видно, че за стар имот ....е вписан собственик П. Д. О. с вписан вх.№50391 на заявление по реда на чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ, депозирано пред ПК-Варна. Т.е. установено е, че е налице отпочнало производство по възстановяване на собствеността, от което касаторът извежда доводи, че придобивна давност по отношение на този имот не може да тече съгласно разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. Твърди, че процесната територия е такава по §4, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ и за нея е одобрен ПНИ, в който се нанасят имоти на ползватели, чието право на ползване се е трансформирало в право на собственост; на бивши собственици или техни наследници с признато или възстановено от ПК или ОСЗ право на собственост върху земеделски земи; настоящи собственици, които се легитимират като такива било като приобретатели на първите две категории, било на самостоятелно правно основание. Поддържа, че ищцата не попада в нито една от тези категории. Навежда и довод, че доколкото имотът се намира в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, то той може да бъде обект на придобивна давност едва след надлежната му индивидуализация с ПНИ, както и че едва с влизане на ПНИ в сила и издаване на заповедите по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ се определя дали имотът подлежи на възстановяване, дали по отношение на него намира приложение чл.19 или чл.25 ЗСПЗЗ, а от там и доколко е възможно придобиване на правото на собственост посредством други придобивни способи и от правни субекти, различни от лицата, посочени в §4. Твърди също така, че територията, в която попада и процесният имот, е земеделска земя, с оглед на което за неправилен счита извода на въззивния съд, че процесният имот е държавна собственост.
Навежда и доводи, че ако се приеме, че имотът е държавна собственост, то правото на собственост върху него не може да бъде придобито по давност, което изцяло е игнорирано от въззивния съд.
За неправилен счита извода на въззивния съд, че по отношение на ищцата е осъществено придобиване на правото на собственост по давност. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по касационна жалба Д. Й. Й. не изразява становище по основателността на касационната жалба. Подаденият в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор съдържа само съображения за липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване.
С определение №212/18.05.2021г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Варненския окръжен съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса при какви обстоятелства физическо лице, което не е било ползвател, нито собственик на имот, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, може да стане собственик на поземлен имот, попадащ в територия на ПНИ доколкото е свързан с правния интерес на ищеца по предявения отрицателен установителен иск, доказването на който е от значение за допустимостта на иска съгласно приетото в т.1 от тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което ищецът по предявен отрицателен установителен иск следва да докаже фактите, от които произтича правният му интерес и ако не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява.
Според настоящия състав физическо лице, което не е ползвател, нито собственик на имот, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, може да стане собственик на поземлен имот, попадащ в територия на ПНИ въз основа на извършено в негова полза разпореждане от лице, което се легитимира като собственик на такъв имот или въз основа на изтекла придобивна давност, като давността започва да тече след влизане на ПНИ в сила.
В хипотеза, при която физическо лице, което не е ползвател, нито собственик на имот, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, предявява отрицателен установителен иск срещу лице, което записването към ПНИ сочи като собственик на имота или при наличието на извънсъдебно оспорване, препятстващо възможността за снабдяване с констативен нотариален акт, приложение следва да намери разрешението, дадено в решение №52 от 02.07.2020г. по гр.д.№2446/2019г. на I г.о. на ВКС, което настоящият състав споделя. В подобна хипотеза, ако правният интерес от отрицателния установителен иск е обоснован с твърдения, че предявилото иска лице е владяло спорния имот в срока на придобивната давност, то носи тежестта да докаже само факта на осъществяване на владение в срока по чл.79, ал.1 или ал.2 ЗС при прилагане на презумпцията по чл.69 ЗС. Ако ответникът оспорва твърдението за наличие на правен интерес, негова е тежестта да докаже възражението си, като представи доказателства за наличието на обстоятелство, изключващо възможността за настъпване на ефекта на придобивната давност, като съдът дължи произнасяне по наличието на такава пречка ако възражение в този смисъл е направено от ответника или ако произтича от закона. Законова пречка, според изложените в решение №52 от 02.07.2020г. по гр.д.№2446/2019г. на I г.о. на ВКС съображения, би могла да бъде разпоредбата на чл.6, предл. 2 ЗС в първоначалната ѝ редакция (ДВ.бр.92/1951г.), но ако ответник по отрицателния установителен иск е общината, съдът не може служебно да се позове на чл.6, ал.2 ЗС във връзка с правния интерес, ако преди това държавата не се е позовала на него и не е съставила акт за държавна собственост на това основание и ако въведеното от общината придобивно основание не е свързано с приложението на чл.6, предл. 2 ЗС в посочената редакция. Съдът би следвало да съобрази и обстоятелството, че имотът е държавна собственост, ако то се установява по категоричен начин по делото и препятства възможността правото на собственост да бъде придобито по давност от физическо лице, в хипотеза при която имотът с оглед неговото предназначение в изследвания период може да бъде притежаван само от държавата.
В хипотеза, при която имотът не е бил обобществяван (включван в ТКЗС, ДЗС или в други селскостопански организации) или отчуждаван, или фактически отнеман, но има данни, че е имал собственик, който обаче не е бил член-кооператор или е бил, но имотът му не е внасян в ТКЗС, в която хипотеза правото на собственост не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, приложение следва да намери разрешението, дадено в решение №184 от 20.01.2020г. по гр.д.№1012/2019г. на I г.о. на ВКС, което настоящият състав споделя – физическото лице, което не е било ползвател, нито собственик на земеделски имот преди възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, може да придобие по давност правото на собственост върху такъв имот, като при данни за подадено заявление за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ придобивната давност не може да започне да тече преди производството по възстановяване на собствеността да е приключило.
По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 и чл.293 ГПК, приема следното:
Д. Й. Й. е предявила по реда на чл.124, ал.1 ГПК срещу Община Варна иск за признаване за установено, че общината не е собственик на ПИ с идентификатор ...., находящ се в [населено място], СО „З.“, с площ от 1110 кв.м. с твърдението, че през 2005г. е установила владение върху този имот в трайно установените му граници и е упражнявала това владение необезпокоявано и явно до настоящия момент. Поддържа, че през м.май, 2019г. предприела действия по снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, след което Община Варна съставила акт за частна общинска собственост №....г., като имотът бил актуван на основание чл.2, ал.1, т.7 ЗОС. Твърди, че общината не е придобила правото на собственост върху имота на посоченото в акта основание и на предвидените в чл.2 ЗОС придобивни способи, и доколкото действията на Община Варна препятстват възможността да се позове на давността чрез издаване на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, това обосновава правния ѝ интерес от предявяването на отрицателния установителен иск.
Община Варна оспорва така предявения иск с твърдението, че за ищцата липсва правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, като поддържа, че правният интерес би бил налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо основание или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, а фактическата обстановка по делото не е такава; оспорва твърденията на ищцата за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност, а именно, че е придобила правото на собственост върху имота по давност; поддържа, че правото на собственост върху имота принадлежи на общината и е възникнало по силата на закона на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, както и че е налице забрана за придобиване на такъв имот по давност съгласно чл.86 ЗС, както и че давността е спряна до 31.12.2022г. С отговора представя преписката по издаване на АЧОС №10194/29.07.2019г., вкл. разписен лист към кадастралния план и таблица за разпределяне на кадастралните единици от стария план между ползвателите по новия план и таблица за изчисляване на дължимото обезщетение на собствениците.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с молба-декларация за извършване на процедура по обстоятелствена проверка Д. Й. е инициирала производство по снабдяване с нотариален акт за собственост за процесния недвижим имот, като от показанията на разпитаните по делото свидетели Н. Н. и К. К. е установено, че повече от 10 години мястото е заградено и се обработва от Д. Й., съпруга ѝ и нейната майка. Прието е за установено също така, че на 08.03.2019г. Д. Й. е подала декларация за собственост за процесния имот и на същата дата е заплатила дължимите данъци от 30.06.2014г. до 08.03.2019г.
Въз основа на изслушаното по делото заключение на СТЕ въззивният съд е приел за установено, че територията, в която е попадал процесният имот съгласно най-стария план (КП от 1960г.) е била земеделска, като в имота попадат реални части от ПИ ....– пясъчна кариера с площ от 935 кв.м., целият с площ от 6642 кв.м. с вписан собственик държавата без данни за документ за собственост; 137 кв.м. от ПИ ...., целият с площ от 814 кв.м. – територия, заета от храсти с вписан собственик – фондово без данни за документ за собственост; 24 кв.м. попадат в коларски път и 14 кв.м. попадат в хавра без планоснимачен номер. Взето е предвид, че следващият действал план за територията е КП от 1979г. на „Западно от Г.“, актуализиран през 1994г., но на процесния имот по КК не съответства нито един поземлен имот с планоснимачен номер – по този план процесният имот е попадал в имот – пясъчна кариера. При актуализирането на този план през 1994г. територията на пясъчната кариера е посочена като рекултивирана, зачеркнати са хоризонталните и земеповърхностни релефни форми и са били попълнени поземлени имоти с пл.№№ ....с площ от 480 кв.м. (лозе с вписан собственик Й. С. без вписан документ за собственост) и ....с площ от 630 кв.м. (лозе с вписан собственик К. Ж. без вписан документ за собственост.
Прието е, че следващият действал план за територията е ПНИ на СО „З.“, одобрен със заповед № РД-1-7706/385/20.09.2000г. на областния управител на Варна, изработен въз основа на помощен кадастрален план, който е комбиниран план между КП на м.“З.“ от 1995г., одобрен със заповед № Р-318/01.03.1995г. и план на старите имотни граници, като границите на поземлените имоти по ПСИГ са идентични с границите на поземлените имоти по КП от 1960г. на [населено място], а КП от 1995г. е идентичен с актуализирания през 1994г. КП от 1979г.
Взето е предвид, че в кадастралния регистър към КП от 1995г. за собственик на ПИ ....е вписан Й. С. и за ПИ ....е записан К. Ж., а в ПСИГ за собственици на поземлените имоти, върху които попада процесния имот, са записани: за ПИ ....– неидентифициран; за ПИ ....– фондово; за ПИ ....– неидентифициран; за ПИ – ....– П. О.. Взето е предвид също така, че ПИ ....по КК съвпада с ПИ ....по ПНИ, в който е записано, че се стопанисва от общината без документ за собственост.
Въз основа на заключението на вещото лице е прието също така, че съгласно ОГП на [населено място], одобрен с решение № РД-0302/46/01.12.1982г., територията, в която попада процесният имот, е земеделска, че планът предвижда изменение на строителната граница на населеното място към 2000г., като територията е отредена за жилищни терени, обществени терени, обслужващи терени и паркове; че процесният имот е идентичен с описания в АОС №10194/29.07.2019г., но няма данни да е бил включван в ТКЗС, ДСЗ, нито да е бил предоставян за ползване по реда на §4 ПЗР ЗСПЗЗ, а не са установени и данни за проведена реституционна процедура, нито налични документи за държавна собственост.
Взето е предвид също така, че с решение на Общински съвет №322-4/29.05.2000г. е определен околовръстен полигон на строителните граници на СО „З.“, че ПУП-ПУР на СО“Зеленика“ е одобрен с решение №35/22.23/29.06.2011г. на Общински съвет-Варна, по който процесният имот е в кв.42 и част от него попада в проектни улици: 217 кв.м. от него попадат в [улица], 285, 283, а по ОУП на [населено място], одобрен със заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012г. на МРРБ процесният имот попада в жилищна територия Жм2.
Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че по правилата за разпределяне на доказателствената тежест и предвид характера на предявените от страните претенции, в тежест на ищеца е било да докаже наличието на правен интерес от предявяването на иска, а ответникът – да установи основанието, от което е възникнало правото му на собственост, като в случая и съгласно твърденията, това е нормата на чл.25 ЗСПЗЗ.
Посочено е, че спорният въпрос по делото се свежда до това придобила ли е Община Варна правото на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на соченото от нея придобивно основание, като в тази връзка от решаващо значение е дали имотът има земеделски характер, дали е бил обобществен, респ. дали е реституиран или изкупен от ползватели по някой от предвидените в §4 ПЗР ЗСПЗЗ способи, както и дали същият не е държавен. Изложени са съображения, че наличието на тези предпоставки следва да се установи кумулативно, за да се приеме, че е осъществен фактическият състав на придобиване на собствеността по реда на чл.25 ЗСПЗЗ и това са били обстоятелствата, които Община Варна е следвало да докаже, за да установи правото си на собственост върху имота.
С оглед данните от заключението на вещото лице въззивният съд е приел, че във времевия диапазон от 1960г. до 1994г. имотът не е бил със статут на земеделска земя – попадал е в територията на имот с №...., който е пясъчна кариера със собственик държавата без посочени документи за собственост, и едва с актуализацията на КП, извършена през 1994г., пясъчната кариера е била рекултивирана, след което процесният имот е идентичен с ПИ ...., представляващ лозе с посочен в разписния лист собственик Й. С., както и с ПИ ...., представляващ лозе с посочен в разписния лист собственик К. Ж., т.е. територията вече е имала статут на земеделска земя.
Прието е, че имотът е със статут на земеделска земя и след включването му в строителните граници на [населено място] с решение на Общински съвет – Варна от 29.05.2000г., доколкото за да се промени предназначението му е следвало да се приеме конкретен ПУП за всеки отделен имот, а по делото няма данни това да е било сторено към момента на предявяване на иска. Макар да е установено, че имотът е земеделска земя, според въззивния съд не е установено по категоричен начин, че същият е бил територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, респ. да е бил обобществен, след което не е бил изкупен или възстановен на някой от ползвателите, а напротив според заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ няма данни имотът да е бил включван в ТКЗС, ДЗС, както и да е бил предоставян за ползване по реда на §4 ПЗР ЗСПЗЗ.
Прието е, че не са установени и данни за проведена реституционна процедура за възстановяване на собствеността му или за изкупуване от ползватели.
Възражението на общината, че съдът не е спазил принципа на служебното начало като не е взел предвид входящ номер от подадено заявление по реда на чл.11 ЗСПЗЗ по отношение на 14 кв.м. от процесния имот въззивният съд е приел за неоснователно по съображения, че този принцип предвижда съдът служебно да извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните като им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна, докато в случая в отговора на исковата молба общината не е направила твърдение, че за имота е била инициирана процедура по реституиране, то няма как съдът по своя инициатива да изследва това обстоятелство. Прието е, че ако беше сторил това, съдът би нарушил принципа на състезателното начало, съгласно който страните посочват фактите, на които основават исканията си, като ангажират конкретни доказателства за тяхното установяване. Изложени са също така съображения, че твърдение за наличие на входящ номер от заявление по реда на чл.11 ЗСПЗЗ е изложено за пръв път едва с въззивната жалба, поради което предвид нормата на чл.266 ГПК същото е преклудирано и не следва да бъде обсъждано – Община Варна е можела и е следвало да инвокира това си възражение в предвидения срок за отговор на исковата молба в първоинстанционното производство.
Прието е, че по делото не е установена и другата, кумулативно изискуема предпоставка за осъществяване на фактическия състав за придобиване на правото на собственост от общината по силата на закона по чл.25 ЗСПЗЗ, а именно имотът да не е държавна собственост, тъй като видно от заключението на вещото лице, според вписванията в действалите териториални планове и вписванията по тях, имотът като част от пясъчна кариера в периода от 1960г. до 1994г. е бил държавна собственост – със записан собственик държавата. Поради това е прието, че приложение може да намери чл.24 ЗСПЗЗ, съгласно който държавата запазва собствеността си върху земеделските земи, заварени от този закон, с изключение на земите, чиято собственост подлежи на възстановяване, тъй като територията на имота е със земеделски статут, но не подлежи на възстановяване, доколкото не е била включвана в ТКЗС или ДЗС.
По тези съображения въззивният съд е приел, че по делото е останало недоказано правото на собственост на Община Варна на основанието, на което последната се домогва да се легитимира като собственик, а именно по силата на закона – чл.25 ЗСПЗЗ и дори в становището си по съществото на спора процесуалният представител на общината е поддържал, че Община Варна не е придобила собствеността по чл.25 ЗСПЗЗ.
Възражението на общината, че по делото е останало недоказано осъществяването на фактическия състав на давностното владение на ищцата, както и че имотът не е годен обект на давностно владение предвид забраната на §1 ЗДЗС, обн. ДВ. бр.7 от 2018г., в сила от 31.12.2017г., както и предвид чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, е прието за неотносимо, тъй като същите нямат касателство към спора по делото, предмет на което е по отношение на страните да се реши със сила на пресъдено нещо дали Община Варна е собственик на имота на твърдяното от нея основание.
Така постановеното въззивно решение е валидно, но недопустимо.
Неправилно въззивният съд е посочил като единствен спорен по делото въпрос придобила ли е Община Варна правото на собственост върху процесния недвижим имот на соченото от нея придобивно основание. Още в отговора на исковата молба общината е въвела доводи за наличието на пречки за придобиване на правото на собственост от страна на предявилото иска лице, т.е. оспорила е наличието на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск, по който спорен въпрос въззивният съд не е изложил съображения в обжалваното решение въпреки надлежно въведените доводи с въззивната жалба.
Неправилен е и изводът на въззивния съд, че не може да се приеме, че процесният имот се е намирал в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, респ. да е бил обобществен. Изводът е основан единствено на заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ, че няма данни имотът да е бил включван в ТКЗС, ДЗС, както и да е бил предоставян за ползване по реда на §4 ПЗР ЗСПЗЗ. Самият факт, че имотът се намира в територия, за която е одобрен и влязъл в сила ПНИ сочи, че тази територия включва предоставени за ползване въз основа на актове по §4 ПЗР ЗСПЗЗ земи – съгласно §4к, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ помощен план и план на новообразуваните имоти се изработват именно за земите, предоставени за ползване на граждани въз основа на актове по §4. В тази територия попадат и други имоти – земеделски имоти, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ; имоти, които не са били внасяни в ТКЗС и ДЗС, не подлежат на възстановяване, правото на собственост върху които е запазено от техните собственици в реалните им граници и в периода до влизане на ЗСПЗЗ в сила; имоти, които са държавна собственост или собственост на юридически лица след надлежно включване в капитала им на имоти-държавна собственост. Обстоятелството, че по делото липсват данни процесният имот да е бил предоставян за ползване по реда на посочените в §4 ПЗР ЗСПЗЗ актове, както и обстоятелството, че не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, не обосновава извод, че имотът не се намира в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ.
За да бъде извършена преценка дали са налице обстоятелства, изключващи възможността за настъпване на ефекта на придобивната давност за Д. Й. Й., по делото следва да бъде изяснен статутът на имота при включването му в ПНИ – както е прието в решение №184 от 20.01.2020г. по гр.д.№1012/2019г. на I г.о. на ВКС, физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на земеделски имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, не може да придобие по давност поземлен имот, попадащ в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, ако имотът е останал държавна или общинска собственост, поради забраната за придобиване по давност на земите от общинския поземлен фонд, установена в разпоредбата на чл.7, ал.1 ЗОС и поради мораториута върху придобивната давност (спирането ѝ), установен с разпоредбата на §1 ЗР към СД на ЗС( бр.26/2006г., изм. ДВ.бр.105 от 2006г., изм. ДВ.бр.113 от 2007г., в сила от 31.12.2007г., изм. ДВ.бр.105 от 2011г., в сила от 31.12.2011г., предишен текст на §1, изм. ДВ. Бр.107 от 2014г., в сила от 31.12.2014г., изм. ДВ.бр.7 от 2018г., в сила от 31.12.2017г.) по отношение на останалите поземлени имоти, които са частна държавна или общинска собственост.
Данни в тази насока могат да бъдат изведени от обстоятелствената част на изслушаната по делото СТЕ, според която във времевия диапазон от 1960г. до 1994г. имотът не е бил със статут на земеделска земя – попадал е в територията на имот №...., който е пясъчна кариера със собственик държавата без посочени документи за собственост, и едва с актуализацията на КП, извършена през 1994г., пясъчната кариера е била рекултивирана, след което процесният имот е идентичен с ПИ ...., представляващ лозе с посочен в разписния лист собственик Й. С., както и с ПИ ...., представляващ лозе с посочен в разписния лист собственик К. Ж., т.е. територията вече е имала статут на земеделска земя.
Обстоятелството, че имотът в периода от 1960г. до 1994г. е бил ползван като пясъчна кариера със вписан собственик държавата, макар и без посочени документи за собственост, категорично сочи на извода, че имотът е бил собственост на държавата. Рекултивацията на терена е извършена според заключението на СТЕ през 1994г., т.е. при действието на Наредба № 3 от 23.02.1994 г. за рекултивация на нарушени терени, подобряване на слабопродуктивни земи и оползотворяване на хумусния пласт, при което промяна в носителя на правото на собственост не се извършва. Правилен е следователно изводът на въззивния съд, че приложение следва да намери чл.24 ЗСПЗЗ, съгласно който държавата запазва собствеността си върху земите, заварени от този закон, доколкото по делото не е установено имотът да подлежи на възстановяване. Обстоятелството, че за част от имота с площ от 14 кв.м. е заявена претенция за възстановяване на собствеността не променя този извод.
Неправилно обаче въззивният съд е приел, че това обстоятелство е релевантно към основателността на предявения иск и обосновава неговата неоснователност, тъй като е установено, че имотът е държавна, а не общинска собственост.
Както беше отбелязано по-горе, обстоятелството, че имотът е собственост на държавата, е релевантно към преценката за допустимостта на предявения иск, тъй като изключва възможността за настъпване на ефекта на придобивната давност. Както е прието в решение №184 от 20.01.2020г. по гр.д.№1012/2019г. на I на ВКС, обстоятелството дали поземлен имот, който попада в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ е държавна или общинска собственост, се отнася на първо място до правния интерес на ищеца – физическо лице, който е предявил срещу общината и/или държавата отрицателен установителен иск за собственост на поземлен имот, и едва след това до основателността на иска.
И след като по делото е установено, че процесният имот е държавна собственост и при липсата на данни за промяна на собствеността след извършената през 1994г. рекултивация, следва да се приеме, че за Д. Й. Й. не е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск срещу Община Варна – както ОСГТК на ВКС приема в т.1 на ТР №8/2012 от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г., при отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява, тъй като правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането на иска по същество. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.
По така изложените съображения настоящият състав приема, че предявеният иск е недопустим. По реда на чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3 ГПК обжалваното решение, както и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд следва да бъдат обезсилени и производството по делото – прекратено.
С оглед изхода на спора в полза на Община Варна следва да бъде присъдена сумата от 1149лв., представляваща направените по делото разноски.
По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :



ОБЕЗСИЛВА решение №49 от 08.01.2021г., постановено от Окръжен съд – Варна, Гражданско отделение, II въззивен съдебен състав по в.гр.д.№2915/2020г. и потвърденото с него решение №2515 от 22.06.2020г., поправено с решение №260215 от 02.09.2020г., постановено по гр.д.№17496/2019г. по описа на Варненския районен съд, ГО, 25 състав и ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от Д. Й. Й. от [населено място], [улица], ап.8, с ЕГН [ЕГН] срещу Община Варна отрицателен устанвителен иск за признаване за установено, че Община Варна не е собственик на ПИ с идентификатор ....., находящ се в [населено място], СО „З.“, с площ от 1100 кв.м., с номер по предходен план .....
ОСЪЖДА Д. Й. Й. от [населено място], [улица], ап.8, с ЕГН [ЕГН] на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Община Варна сумата от 1149лв. (хиляда сто четиридесет и девет лева), представляваща направените по делото разноски.
Решението е окончателно.

Председател:

Членове: