Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 312


гр. София, 18.05.2022 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1799 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве" ЕАД срещу решение № 285/14.05.2021 по в.т.д. № 337/2021г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение № 260493/04.12.2020г. по т.д. № 1843/2019 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на Гаранционния фонд, [населено място], по иск с правно основание чл.520 КЗ сумата 444 448,50 лева, представляваща вноска за 2018г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от 13.09.2019г. до окончателното й плащане, както и сумата 12 839,62 лева, представляваща законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата за периода от 01.06.2019г. до 12.09.2019г., ведно с разноски по делото.
Касаторът счита за неправилно възприетото от въззивния съд, Претендира всички направени от него разноски за всички съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, Гаранционен фонд - [населено място], в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 от ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 450 лева.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
По обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.520 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като същевременно е приел следното:
Страните не спорят, че ответникът е застраховател със седалище в Република България, който предлага задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Размерът на вноската на застрахователя е определен с решение № 100-ГФ от 24.01.2019г. на Комисията за финансов надзор, обнародвано в ДВ, бр. 12, стр. 69. По делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че вноските по чл. 520 КЗ за задължителна застраховка "Гражданска отговорност", които дължи ЗАД“ДаллБог : Живот и Здраве“АД на Гаранционния фонд за 2018 г., платими в срок до 31.05.2019г. са в общ размер на 444 448,50 лева и че същите не са изплатени. Поради изложеното, съдът е намерил, че са били налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 520 КЗ в пълния му предявен размер от 444 448,50 лева.
Предвид, че в цитираното решение на Комисията за финансов надзор е определен срок за превеждане на вноските по сметка на Гаранционния фонд, който е до 10-о число на втория месец, след месеца на сключването на застраховките и ответникът е следвало да заплати дължимата сума за 2018 г. до 31.05.2019 г., съдът е заключил, че считано от 01.06.2019г. ответникът е изпаднал в забава. При съобразяване размера на дължимата главница и периода на забавата, е намерил искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за основателен до пълния предявен размер от 12 839,62 лева за периода от 1.06.2019г. до 12.09.2019г., изчислен по реда на чл.162 ГПК с помощта на електронен калкулатор.
Същевременно съдът е счел, че прихващането е допустим способ за защита на ответника, като възражението е направено от „ЗАД ДаллБог: Живот и Здраве“ АД в срока за отговор на исковата молба. Позовал се е на разпоредбата на чл.522 КЗ, която предвижда, че направените от застрахователите вноски не подлежат на възстановяване, включително при прекратяване на застраховател, не представлява пречка за извършване на прихващане с тях.
От приетите писмени доказателства е намерил за доказано, че ответникът в качеството му на застраховател е издал застрахователни полици за застрахователни договори "Гражданска отговорност" на автомобилисти, ведно с международна карта за автомобилна застраховка към същата /сертификат "Зелена карта"/, подробно индивидуализирани по номер и дата в приложение 1 към отговора на исковата молба. От представените по делото писмени доказателства е приел за безспорно между страните, че по всички застрахователни полици са изплатени застрахователни премии и е налице плащане по образувани застрахователни щети.
Въззивният състав е споделил извода на Софийски градски съд, че липсата на положен подпис в част от процесните полици не води до тяхната недействителност. Позовал се е на даденото разрешение в т.2а от Тълкувателно решение № 1/2018 г. от 07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018г. на ОСТК на ВКС, че липсата на съгласие по смисъл на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, като основание за нищожност на застрахователния договор "Гражданска отговорност" на автомобилистите, не е налице в хипотезата на неположен подпис от някоя от страните, поради което и правните последици на този вид недействителност няма да настъпят. Същевременно е намерил за приложима разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ с оглед на това, че в разглеждания случай за всички застраховани, страните са изпълнявали договорите, като няма връщане от страна на ответника на премии и/или вноски по застрахователните полици.
Апелативният състав е възприел и заключението на съдебно-графическата експертиза, че е налице неавтентичност на подписите за „застрахован“ по отношение на изследвани от вещото лице застрахователни договори. В тази връзка е посочил, че от поведението на ответника безспорно е установено приемане на плащания по тези застрахователни договори, като същият по тях е изплащал и обезщетения при настъпване на покрит риск, поради което е достигнал до извода, че следва да се приложи правилото на чл. 293, ал. 4 ТЗ. Счел е, че не е налице основание за нищожност на договорите и в случай, че се приеме, че е налице първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал. 2 КЗ. Намерил е, че, от една страна, такъв порок за нищожност в чл. 26 ЗЗД липсва, а от друга е приложима практиката на Съда на Европейския съюз - решение от 20.07.2017г. по дело С-287/16, постановено по повод на преюдициално запитване на Върховен съд, П.. Посочил е, че с него е дадено задължително тълкуване на чл. 3, § 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24.04.72г., отменена с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета; чл. 2, § 1 от Директива 84/5/ЕИО на Съвета от 03.12.1989 г. и на чл. 1 от Директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14.05.90г., като е отречена да е допустима правна уредба, при която нищожността на договора за застраховка "Гражданска отговорност" за моторно превозно средство, произтичаща от непосочени или първоначално декларирани от застраховащия неверни данни относно самоличността на собственика и на лицето, обичайно управляващо това моторно превозно средство или от обстоятелства, че лицето, за което или от името на което е сключен договора за тези застраховки, не е имало икономически интерес от сключването му, би била противопоставима на третите увредени лица, за да се освободи застрахователя от задължението да ги обезщети за вредите, причинени със застраховано при него моторно превозно средство.
Същевременно апелативният състав е приел, че застрахователят не е активно легитимиран да прави възражение за прогласяване недействителността на сключен без надлежна представителна власт застрахователен договор, респективно извън пределите на учредената представителна власт на застрахования - физическо лице или юридическо лице, договор по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Позовал се е на задължителните разяснения, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 5/2014г. от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, че на недействителността на договора, поради сключването му от лице, действало като мним пълномощник, може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Договорът, сключен от лице, действало като представител без да има представителна власт, респективно извън пределите на учредената такава, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици - няма обвързаност и за двете страни по него. Тези последици настъпват, ако лицето от името на което е сключен договорът го потвърди, в съответствие с изискването на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, освен ако съществува законова забрана. Предвид изложеното, съдът е намерил, че ответникът не е легитимиран да се позове на това обстоятелство, като е счел, че по отношение на тези застрахователни договори е приложимо и правилото на чл. 301 ТЗ.
В допълнение е посочил, че съгласно чл.499, ал.5 КЗ, когато застрахователното събитие е настъпило извън територията на Република България, ако в хода на уреждане на претенцията възникне спор между Гаранционен фонд по чл. 518 и застрахователя, сключил задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, относно това кой трябва да обезщети увреденото лице и бюрото по чл. 506 е извършило плащане по реда на вътрешните правила на Съвета на бюрата, застрахователят възстановява на бюрото платените от него суми. Ако впоследствие бъде установено, че отговорността е на Гаранционния фонд, той възстановява на застрахователя сумата, платена от бюрото, заедно със законната лихва от датата на плащането. В тази връзка е съобразил, че в случая всички плащания са извършени при действието на новия КЗ. Спор за уреждане на претенциите между Гаранционния фонд и застрахователя кой трябва да плати не се твърди да е възникнал до момента на изплащане на обезщетенията от НББАЗ и от ответника на бюрото, а едва след постановяване на решенията за прогласяване на нищожност на застрахователните договори и изпращане на искането за прихващане от застрахователя до ищеца на 10.07.2019 г. Предвид изложеното, решаващият състав е достигнал до извода, че в случая не се касае до спор, възникнал в хода на уреждане на претенцията, както изисква хипотезата на чл. 499, ал. 5 КЗ. Посочено е, че в случай, че застрахователят твърди и установи, че не е съществувало за него задължение да обезщети пострадалия, за споровете, възникнали след приключване на щетите, може да реализира правата си по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изложените съображения, съдът е намерил, че въведеното в процеса от ответника възражение за прихващане е неоснователно, поради което не може да бъде извършено съдебно прихващане с дължимите суми по предявените искове.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 115/17.09.2018г. по гр.д. № 2150/2017г. на IV г.о. на ВКС, решение № 28/06.03.2019 г. по т.д. № 205/2018г. на II т.о. на ВКС, решение № 22/02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018г. на 1 т.о. на ВКС, решение № 97/15.09.2020 г. по гр.д. № 2479/2019 г. на IV г.о. на ВКС и др.; 2/ Недействителни ли са и какъв е видът на недействителността на сделките, които са сключени от името на еднолично дружество с ограничена отговорност (ЕООД) след прекратяването му поради смърт на едноличния собственик на капитала и преди назначаването на ликвидатор, когато дружеството не разполагало и не са били вписани в Търговския регистър органи на управление?; 3/ Съществува ли правна възможност за ликвидатора да потвърди, включително чрез непротивопоставяне по смисъла на чл. 301 ТЗ, сделки, сключени от името на дружеството от лице без представителна власт, след прекратяване на дружеството и преди назначаването на ликвидатор, в случаите, когато тези сделки не са насочени да обслужват ликвидацията по смисъла на чл. 268, ал. 1 ТЗ?; 4/ Възникването на спор между застраховател и Гаранционен фонд в хода на уреждане на претенцията в хипотезата на чл. 499, ал. 5 КЗ елемент ли е от фактическия състав за възникване на регресно вземане на застрахователя по чл. 499, ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд?; 5/ Узнаването от страна на застрахователя на обстоятелства изключващи неговата отговорност и ангажиращи тази на Гаранционен фонд, което узнаване е настъпило след „уреждане на щетата“ (плащане от застрахователя на застрахователно обезщетение), изключва ли възникването за същия на регресно право по чл. 499, ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд?; 6/ Възникването на спор между застраховател и Гаранционен фонд по смисъла на чл. 499, ал. 5 КЗ елемент ли е от фактическия състав за възникване на регресно вземане на застрахователя, който надлежно е платил чуждото задължение на Гаранционен фонд, в случаите, когато плащането на застрахователното обезщетение е извършено чрез усвояване от застрахователя на банкова гаранция в полза на НББАЗ, поради което настъпването на моментът, от който претенцията се счита за окончателното уредена, е извън волята на последния?; 7/ Липсата на подпис в процесиите застрахователни договори води ли до абсолютна и изначална, неподлежаща на саниране недействителност на основание чл.344, ал.1 КЗ поради неспазване на писмената форма?; 8/ Предвидената в чл.344, ал.1 КЗ писмена форма на застрахователния договор е такава за доказване или за действителност на сделката? Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 72/16.02.2021 г. по в.т.д. № 2341/2020 на САС, решение № 115/17.09.2018 г. по гр.д. № 2150/2017 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 28/06.03.2019 г. по т.д. № 205/2018 г. на II т.о. на ВКС, решение № 22/02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на 1 т.о. на ВКС, решение № 97/15.09.2020 г. по гр.д. № 2479/2019 г. на IV г.о. на ВКС, ТР № 5/12.12.2016 г. по т.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 37/01.04.2009г. по т.д. № 106/2008г. на I т.о. на ВКС, решение № 202/06.02.2012г. по т.д. № 87/2011г. на II т.о. на ВКС и решение № 103/25.07.2014г. по т.д. № 2994/2013 г. на I т.о. на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Първите три въпроса от изложението са поставени единствено във връзка с извършеното от касатора прихващане със заплатено от него обезщетение по застрахователния договор с „Емпел БГ“ ЕООД, към датата на сключването на който управителят и едноличен собственик на капитала на застрахованото дружество е бил починал. С оглед на това, само на това основание тези въпроси не могат да предпоставят допускане на касационния контрол по отношение на частта от въззивното решение, в която има произнасяне спрямо останалите направени от застрахователя прихващания.
Първият формулиран въпрос е процесуалноправен и е свързан с твърдението на застрахователя, че въззивният съд не се е произнесъл по съществени за изхода на спора относно посоченото прихващане доводи във въззивната жалба, а именно, че е налице нищожност /абсолютна и изначална недействителност/ на сключения от името на ЕООД-то /„Емпел БГ“/ застрахователен договор, тъй като към датата сключването му това дружество е било прекратено по силата на закона, поради смърт на едноличния собственик на капитала, като договорът не може да бъде потвърден от ликвидатор на това дружеството, докато такъв не е назначен, съответно ликвидаторът не е лице, което би могло да се противопостави по чл.301 ТЗ на сключването на договора, след узнаването му, нито да потвърди сключването му съобразно чл.42, ал.2 ЗЗД, за да е налице висяща недействителност на сделката. В случая апелативният съд е приел, че: 1/ договорът е сключен от лице без представителна власт, поради което същият е в състояние на висяща недействителност, като на нея може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници, но не и насрещната страна по сделката; 2/ по реда на чл.272 ГПК е налице препращане и към мотивите на първата инстанция, че смъртта на физическото лице - едноличен собственик на капитала, не води до заличаване на ЕООД-то като правен субект, като възможното му прекратяване на основание чл.157, ал.1 ТЗ не води до преустановяване съществуването на правния субект, а само до откриване на производство по ликвидация по отношение на него. Приемайки, че при извършени действия при липса на представителна власт, е налице висяща недействителност, на която може да се позовава единствено ненадлежно представляваната страна, въззивният съд се е съобразил изцяло с дадените разяснения в Тълкувателно решение № 5/2014г. от 12.12.2016 г. по тълк. д. №5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2018г. от 07.03.2019 г. по тълк. д.№1/2018 г. на ОСТК на ВКС, според които тезата за абсолютна и неоздравима нищожност на договора, сключен чрез мним представител, е логически изключена, като договорът не е нищожен на основание чл.26, ал.2, предл. 2-ро ЗЗД, а на висящата недействителност може да се позове само лицето, от името на което е сключен, или универсалните му правоприемници. Следва да се има и предвид, че във второто тълкувателно решение не се прави разграничение относно вида на недействителността на застрахователните договори, сключени от името на дружество при липса на представителна власт, в зависимост от това какъв е вида на търговското дружество. С оглед изложеното, и предвид съответстващия на задължителната практика на ВКС извод на съда, че спрямо сключен от правен субект договор без представителна власт винаги е налице висяща недействителност, обстоятелството, че в обжалваното решение не са обсъдени част от съображенията на касатора в подкрепа па защитната му теза, че недействителността не е висяща, а изначална и абсолютна, не може да доведе до промяна на изхода на спора, а от там и да обоснове основание за допускане на решението до касация във връзка с възражението за прихващане със заплатеното обезщетение по застрахователния договор с „Емпел БГ“ ЕООД. Доколкото изхода на спора не е обусловен от момента на назначаване на ликвидатор на прекратено на основание чл.157, ал.1 ТЗ ЕООД, нито от това, дали сделката обслужва ликвидацията, още повече че тя би била заварена от ликвидацията, а не е сключена от ликвидатор, втори и трети въпрос не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация в частта относно посочено прихващане.
Касаторът е поставил въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички наведени от страните възражения и доводи и във връзка със застрахователна полица на „Либра ММ“ ЕООД, относно която се поддържа, че е налице фингирано прекратяване на договора по чл.368, ал.4 КЗ, поради неплащане на уговорената вноска по застрахователната премия преди настъпване на застрахователното събитие, като наличието на вписването й в Информационния регистър на ГФ към момента на ПТП не е част от фактическия състав на прекратяването на застрахователния договор, съгласно Тълкувателно решение № 1/2014г. от 23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Въпреки, че въззивната инстанция не е обсъдила този довод на касатора, допуснатото процесуално нарушение не е съществено, доколкото не може да обуслови промяна на изхода на спора, а от там и допускане на касационния контрол на решението в частта относно произнасянето по направеното възражение за прихващане с платеното застрахователно обезщетение по тази полица, предвид даденото принципно разрешение в т.3 от сочения от жалбоподателя тълкувателен акт на ВКС, некоректно възпроизведен от него. В цитираното тълкувателно решение е прието, че фингираното прекратяване по чл.260, ал.2 КЗ /отм./, сега чл.368, ал.4 КЗ, настъпва независимо дали застрахователят е изпълнил задължението си чл.294, ал.1 КЗ /отм./ да впише прекратяването на договора в регистъра на Гаранционния фонд, но застрахователят не може да се освободи от отговорност при неизпълнение на това задължение спрямо третото пострадало при ПТП лице, като възражението на застрахователя е противопоставимо единствено на заявена от застрахования претенция за заплащане на застрахователно обезщетение. В настоящия случай към момента на ПТП полицата е била вписана в регистъра на ГФ, поради което касаторът е заплатил застрахователно обезщетение на третото пострадало при ПТП лице на валидно правно основание, тъй като не може да противопостави на същото последиците от неплащането на премията.
Трите въпроса, свързани с приложението на чл.499, ал.5 КЗ, също не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като отговорът на същите сам по себе си не може да доведе до промяна на изхода на спора по отношение на възраженията за прихващане. В случая, изхода на делото е обусловен от решаващия извод на съда, че сключените застрахователни договори не са нищожни, поради което плащането по същите е дължимо от застрахователя, а не от Гаранционния фонд, поради което спрямо посочените въпроси не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросите за приложението на чл.344, ал.1 КЗ не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. На първо място, съдът не е приел, че писмената форма на застрахователния договор е за доказване, а на второ място, изводът, че неспазването на формата /липса на подпис на застрахования/ не води до нищожност на застрахователния договор е изведен не от разпоредбата на чл.344, ал.1 КЗ, а въз основа на правилото на чл.293, ал.4 ТЗ, според което страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорила действителността на изявлението /в случая съдът се е позовал на приемане от застрахователя на плащанията на застрахователните премии, регистриране на застрахователните договори и плащане на обезщетения за щети по тях/, като относно приложението на разпоредбата на чл.293, ал.4 ТЗ няма формулиран от касатора въпрос. Независимо от това, следва да се отбележи, че даденото от съда разрешение относно приложението на чл.293, ал.4 ТЗ е в пълно съответствие с разясненията в т.2.а на Тълкувателно решение № 1/2018г. от 07.03.2019г. по тълк. д. № 1/2018г. на ОСТК на ВКС, в които изрично е посочено, че липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД като основание за нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност на автомобилистите“ не е налице в хипотезата на неположен подпис на някоя от страните, поради което и правните последици на този вид недействителност няма да настъпят. Мотивирано е, че формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с императивното изискване за форма на застрахователния договор за застраховка „Гражданска отговорност“, установено с чл.344, ал.1 КЗ, може да обективира и липсата на съгласие за неговото сключване, но съобразен характерът на този договор на абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл.343, ал.2 КЗ, дават основание да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо общото правило на чл.293, ал.4 ТЗ.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване, като в полза на ответника по касацията следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК , вр. чл.25, ал.2 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 285/14.05.2021 по в.т.д.№ 337/2021г. Апелативен съд- София.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве" ЕАД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Гаранционен фонд,- [населено място], [улица], ет.4, разноски за касационното производство в размер на 450 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.