Ключови фрази
Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * липса на случайно деяние * съпричиняване * явна несправедливост на наказанието * превес на смекчаващите вината обстоятелства * пробация * свидетелски показания

Р Е Ш Е Н И Е

№ 127

гр. София, 13 юни 2016 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май 2016 г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА

КРАСИМИРА МЕДАРОВА


при секретаря К. ПАВЛОВА и в присъствието на прокурора от ВКП Н. ЛЮБЕНОВ, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 412/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е за трети път пред касационната инстанция, която предвид разпоредбата на чл.354 ал.5 изр.2 НПК разполага с правомощията на въззивна такава. Образувано е по жалба на защитника на подсъдимия Н. И. Н. срещу въззивна присъда № 6 от 10.02.2016 г., постановена от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 981/2015г., с която е била отменена първоинстанционната оправдателна присъда от 06.12.2013 г. по НОХД № 3456/2013г. на Софийски градски съд, 10 състав и подсъдимият е признат за виновен в това, че на 14.09.2011г., около 15:30ч в [населено място], на бул. С. шосе, при управление на МПС – т.а. „Ф. К.“ с рег. [рег.номер на МПС] в посока от бул. Ц. шосе към Околовръстен път, при извършване на маневра „завиване в обратна посока“ пред № 58 нарушил чл.25 ал.1 и чл.38 ал.3 от ЗДвП, като не пропуснал мотоциклет „С. ДР...“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван в същата посока от Е. П. Д. по бул. С. шосе, при което реализирал с него ПТП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. П. Д., поради което и на осн. чл.343 ал.1 б.„в“ вр. чл.342 ал.1 пр.3 НК вр. чл.54 НК му е било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е било отложено за срок от три години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. С присъдата подсъдимият бил осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 4337 лв. /четири хиляди триста тридесет и седем лв./, както и пет лв. държавна такса за издаване на изпълнителен лист.
Проверяваният сега въззивен съдебен акт е трети поред, след отмяна по касационен ред с решение № 350 от 12.10.2015г. по н.д. № 812/2015г. по описа на Върховния касационен съд, първо н.о., на въззивно решение № 87 от 17.03.2015г. по ВНОХД № 60/2015г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е била потвърдена изцяло оправдателна присъда от 06.12.2013г. по НОХД № 3456/2013г. по описа на Софийски градски съд. Делото е върнато от състава на касационната инстанция за окончателно решаване по същество от друг състав на Софийски апелативен съд. Преди това, с решение № 456 от 19.01.2014г. по н.д. № 1552/2014г. Върховният касационен съд, първо н.о., на основание чл.354 ал.3 т.2 и 3 НПК, отменил решение по ВНОХД №148/2014г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдена горепосочената присъда по НОХД №3456/2013г. на Софийски градски съд и върнал делото за ново разглеждане, от стадия на съдебното заседание.
Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнението към нея се релевират съображения, които могат да бъдат подведени под всички касационни доводи по чл.348 ал.1 НПК. В обхвата на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се визира превратно тълкуване на показанията на част от свидетелите. Вместо да кредитира показанията на свидетелите С. и З., които според защитата имат най-непосредствени впечатления от случилото се, въззивният съд е дал превес на показанията на св. В. Г.. Според изложеното в жалбата причина за пътнотранспортното произшествие е поведението на пострадалия, с оглед скоростта на движение на мотоциклета и факта, че вдигнато предно колело е ограничило видимостта му.
По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон се излагат съображения за наличие на „случайно деяние”, както и че не са налице нарушения по чл. 20 ал.2, чл. 38 ал.1, 2 и 4 от ЗДвП и чл. 76 от ППЗДвП, който представлява легална дефиниция.
С оглед искането за отмяна на въззивната присъда и признаване на подсъдимия за невиновен, в алтернатива се поддържа и касационното основание п чл. 348 ал.1 т.3 НПК. Явната несправедливост на наказанието „лишаване от право на управление на МПС“ се обосновава с факта, че съдът не е съобразил всички смекчаващи отговорността обстоятелства – чисто съдебно минало, липса на данни за извършени от него нарушения на правилата за движение по пътищата и трудовата ангажираност на подсъдимия, и така е лишил подсъдимият от препитание, тъй като управлението на МПС е пряко свързано с работата му. Въпреки установеното от второинстанционния съд съпричиняване от страна на другия водач – участник в произшествието, не е отчетен факта че пострадалият не е притежавал свидетелство за правоуправление от тази категория, бил е без каска, карал е на задна гума, с несъобразена за населеното място скорост и невключен фар, които нарушения са в установена пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат.
Пред касационния съд упълномощеният защитник на подсъдимия поддържа жалбата с изложените в нея доводи и моли да бъде отменена въззивната присъда. Процесуалният представител на подсъдимия счита, че са налице основания за приложението на чл.15 НК.
Подсъдимият Н. в своя лична защита подкрепя изложената теза на защитника си. Твърди че е съобразил маневрата си с пътната обстановка и останалите участници в движението. Според подсъдимия, мотоциклетистът се е движел в неговата невидима зона, в нарушение на ЗДвП, и с поведението си е станал причина за възникването на инцидента. В тази връзка, той твърди, че не е могъл и е нямал никаква възможност да предвиди поведението на мотоциклетиста, поради което е невинен.
Повереникът на частните обвинители – Д. Й. Д. и П. С. Д., които не вземат лично участие в производството пред ВКС, пледира да бъде оставена в сила присъдата на Софийски апелативен съд. Счита, че извършената от подсъдимия маневра е била неправомерно извършена и несъобразена с пътната обстановка, поради което всякакви доводи досежно твърдението за съпричиняване са неоснователни.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Държавното обвинение счита, че са спазени процесуалните изисквания за събиране, проверка и оценка на доказателствата от съда. Анализирайки прецизно доказателствената съвкупност, вкл. и приетите заключения по делото, въззивният съд е установил точно мястото на удара, скоростта на движение и механизма на настъпване на инцидента. В този смисъл, не споделя твърдението на защитата за „случайно деяние“. При извършената маневра от подсъдимия за обратен завой не са изпълнени задълженията по чл.38 ал.3 от ЗДвП. Той е следвало да съобрази и евентуалната възможност за възникване на опасна ситуация в невидимата за него зона, а не само във видимата.
В последната си дума подсъдимият Н. Н. моли да бъде отменена осъдителната му присъда, тъй като не е виновен.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:

Жалбата на защитника на подсъдимия е частично основателна.

1. По отношение на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения:
Проверката на въззивния съдебен акт не констатира наличието на такива нарушения на процесуалния закон, които да представляват касационно основание. Не се установява нарушение на основните процесуални правила за допускате, събиране, проверка и оценка на доказателствата в настоящия процес, което да е било допуснато от последната въззивна инстанция. Изцяло са съобразени разпоредбите на чл. 13, 14, 103 и 107 от НПК. Същите, освен, че касаят процесите на събирането и оценката на доказателствата, пряко имат отношение и към формирането на вътрешното убеждение на съдебния състав, към които очевидно защитата изразява претенции за несъответствието им със законовите стандарти. Въззивният съд сам е събирал доказателства, както и се е възползвал от доказателствената съвкупност на първоинстанционния съд. Тя е подложена на задълбочен и безпристрастен анализ, като ясно е мотивирана волята на въззивния съд да извърши различна интерпретация на установените факти по делото, като е приела, че подс. Н. е имал обективната възможност да възприеме в лявото огледало за обратно виждане наличието на мотоциклетиста на пътното платно и да съобрази маневрата „обратен завой” с неговото положение на пътното платно. За да приеме тези фактически положения, съставът на САС е анализирал както гласните доказателствени средства – показанията на очевидците, наблюдавали поведението на участниците в ПТП непосредствено преди настъпването му – свидетелите Г., С. и З., така и заключенията по назначените от предходната и от последната въззивни инстанции допълнителни авто-технически експертизи. Изводите по отношение на фактите, които са послужили за направата на правните заключения на въззивния съд изобщо не са произволни, а са изведени от цялостната доказателствена съвкупност, която подсъдимият и защитата не са оспорили в нито един момент. Фактът, че въззивната инстанция е достигнала да различни правни изводи от първата, не е основание да се твърди, че това е станало в нарушение на чл. 13 и 14 от НПК, след като тя е обсъдила всички доказателства, без да е направила превратно тълкуване на което и да е от тях. Този извод е относим и към показанията на св. Г., които въззивният съд е анализирал обстойно /л. 6 от мотивите/, изразявайки убеденост в тяхната достоверност, доколкото е мотивирал същата с обстоятелството, че този свидетел е имал най-продължителна и пряка видимост към мястото на ПТП и поведението на водача Н. преди настъпването му. Затова не е основателно твърдението в касационната жалба за допуснато нарушение на правилата за събиране и оценка на доказателствата, доколкото били игнорирани показанията на свидетелите З. и С.. Внимателният прочит на мотивите на въззивния съд не констатира такова обстоятелство. Напротив, предходната инстанция не е изключила тези показания от доказателствената съвкупност по делото, а ги е ценила като източник на доказателства, но не ги е приела за достатъчно обективни. За да достигне до този извод, въззивният съд не е изопачил доказателствата, съдържащи се в показанията на тези двама свидетели, а ги е ценил съобразно действителното им съдържание. Обективната проверка недвусмислено сочи, че и С., и З. са заявили, че не са имали видимост към цялата ситуация на пътното платно – първата – защото е била на пътното платно в обратната посока за движение и е наблюдавала само идващият срещу нея моторист, а вторият – защото се е намирал в кафене, разположено встрани и по-ниско от нивото на пътя и въобще не е имал видимост към автомобила на подсъдимия. С оглед механизма на ПТП най-значими за неговото изясняване действително са били показанията на св. Г., който е пътувал попътно на участниците в произшествието, наблюдавал е маневрата на подс. Н. и е възприемал, макар и само слухово, наличието на пострадалия в най-лявата част на своето полуплатно за движение. Различната интерпретация и оценка на доказателствата, която правят първата и контролиращата я инстанция, не изисква винаги това да става в резултат на различна или изменена доказателствена наличност. Съдилищата ще са спазили изискването на чл. 107 ал.3 и ал.5 от НПК, когато са събрали всички съществуващи доказателства, имащи отношение към предмета на доказване, и са ги анализирали съответно, без да са игнорирали което и да е от тях. Въпрос на вътрешно убеждение е кое от тях ще бъде кредитирано и ще послужи за обосноваване на фактическите и правни изводи по делото. В настоящия казус въззивната инстанция се е справила безупречно със задължението си за пълен и всеобхватен анализ на доказателствената съвкупност. Нейният прочит на доказателствата не е произволен, а обоснован с точния смисъл на всяко доказателство, интерпретирано във взаимовръзка с останалите и със заключенията на основната КМАТЕ и допълнителните АТЕ. Анализът на доказателствата и начинът на изграждане на вътрешното убеждение на въззивната инстанция са изложени обстойно в мотивите към въззивната присъда по начин, напълно съответстващ на изискванията на чл. 339 ал.3 във вр. чл. 305 ал.3 от НПК. Не се установява да са били игнорирани защитните доводи на подсъдимия. По същество те са съвпадали с мотивите на отменения първоинстанционен акт, който е бил оправдателен за него, поради което формулирайки основанията си за несъгласието си с него, въззивният съд е отговорил и на аргументите на защитата.
Предвид тези съображения ВКС не намери да е налице твърдяното в жалбата нарушение, което да може да се субсумира под разпоредбата на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, поради което доводите на защитата бяха оставени без уважение.

2. По отношение на твърдението за допуснато нарушение на материалния закон.
В допълнението към касационната жалба се съдържа необяснимо твърдение за неоснователно повдигнато обвинение срещу подс. Н. за допуснати от него нарушения на правилата за движение, визирани в чл. 20 ал.2, чл. 38 ал.1,2 и 4 от ЗДвП и чл. 76 от ППЗДП. Същевременно защитата не оспорва /видно от съдържанието на изложението/, че установената фактическа обстановка сочи на нарушение единствено на нормите на чл. 25 ал.1 и чл. 38 ал.3 от ЗДвП. По делото е пределно ясно, че спрямо подсъдимия прокуратурата е внесла обвинение за престъпление по чл. 343 ал.1 б. „б” от НК, осъществено чрез нарушение на правилата за движение по чл. 25 ал.1 и чл. 38 ал.3 от ЗДвП. Това се установява от ясното съдържание на обвинителния акт и приложеното към него постановление от 29.05.2013 г., съгласно което обвинението за нарушение на останалите посочени нарушения на правилата за движение, е било частично прекратено. Това означава, че прокуратурата не е поддържала повече обвинение за нарушение и на тези правила за движение, което е видно от обвинителния акт, и не се е налагало нито първата, нито въззивната инстанция да се произнасят по тях. Такава необходимост не е налице и за настоящия касационен състав, поради което не се дължи отговор на този довод, съдържащ се в касационната жалба.
По същество единственото възражение, налагащо произнасяне по касационното основание за нарушение на материалния закон, се свежда до твърдение за липса на престъпление поради наличие на предпоставки за приложение на чл. 15 от НК, основаващо се на позицията, че подсъдимият не е могъл да забележи пострадалия Е. Д. на пътното платно, доколкото той се е движил неправомерно и настъпилият общественоопасен резултат – неговата смърт, е резултат от собственото му поведение. Въззивният съд компетентно е анализирал поведението на мотоциклетиста – пострадалия Д., и на водача-подсъдим на пътното платно и стриктно и мотивирано е определил точния момент на възникване на опасността, от който за подсъдимия се е породило задължението да предприеме мерки за безопасност – да се откаже от извършване на маневрата „обратен завой”. Не е спорно по делото, че към момента на взимането на решението от подс. Н. за извършване на планираната маневра, на пътното платно в неговата посока за движение са се движили л.а. „Опел корса”, управляван от св. Г., намиращ се в дясната лента, и автобус на градския транспорт – в лявата. Положението на подс. Н. – в най-дясната част на пътя, където се е изнесъл, за да извърши маневрата „обратен завой”, не му е давала възможност да забележи наличието и на още един участник в движението – мотоциклетиста Е. Д., намиращ се вляво от автобуса и прикриван от него. Преди предприемането на маневрата от Н. автобусът е отстоял на 46,32 метра. Самият подсъдим заявява, че е погледнал в лявото огледало за обратно виждане, след което е преместил погледа си напред към насрещните превозни средства, преценил е, че може да предприеме и безопасно да извърши маневрата „обратен завой” и е започнал същата. При това положение той не е дооценил обстоятелството, че докато е наблюдавал насрещната за движението му пътна обстановка, тази, която е попътна за него, е възможно да се е променила в хода на динамиката на движещите се превозни средства. Съгласно заключението на допълнителната АТЕ, назначена от въззивния съд, от мига на потегляне на автомобила „Ф. К.” /управляван от подс. Н./ и непосредствено след това за период от време до около 1-1,3 сек. мотоциклетът е бил във видимата област на водача Н. през лявото огледало за обратно виждане и двамата водачи – мотоциклетистът Д. и шофьорът Н., са имали възможност да се виждат. Ако подсъдимият беше изпълнил задължението си на водач, предприемащ маневра „обратен завой” и беше погледнал отново в лявото огледало за обратно виждане преди самото начало на маневрата, е могъл да забележи мотоциклетиста, да предприеме спиране, да преустанови движението си и по този начин да предотврати ПТП. А това, че е бил длъжен отново да погледне в лявото огледало за обратно виждане, произтича именно от нормата на чл. 25 ал.1 от ЗДвП, съгласно която преди предприемане на маневрата е трябвало да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него или минават покрай него, и да извърши маневрата като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост. Натовареният пътен участък, в който се е намирал водачът Н., местоположението на двете превозни средства зад него, които са пречели на видимостта му относно наличие и на други участници в движението, е следвало да действа предупредително за него, че е възможна поява и на други превозни средства на пътното платно, към които подсъдимият да няма видимост, още повече, че е било възможно и изпреварване на автобуса от друго превозно средство от лявата му страна. При правилно взето решение да започне маневрата „обратен завой” от най-дясната част на дясната лента за движение, подсъдимият не се е съобразил докрай с правилото на чл. 38 ал.3 от ЗДвП, предписващо му да пропусне и попътно движещите се от лявата му страна ППС.
Не е налице основание да се приеме, че настъпилото ПТП, причинило смъртта на Д., е резултат от „случайно деяние”, поради което да липсва виновно поведение на подсъдимия и той да следва да бъде оправдан на осн. чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. Водачът Н. не може да се позовава на „непредвидимост” на възникналата опасност за движението, след като е могъл при стриктно спазване на задължението си да следи пътната обстановка вляво и зад себе си, да възприеме наличието на мотоциклетиста, движещ се с по-висока скорост от останалите участници в движението, да не предприеме маневрата, която е планирал, и да преустанови движението си. Неправомерното поведение на мотоциклетиста на пътното платно – управление със скорост над разрешената за градски условия на задна гума на мотоциклета, което е позволило бързото изпреварване на автобуса и затруднило възприемането му от подс. Н., е от значение за съпричиняването на общественоопасния резултат, но не и за квалифицирането на деянието като „случайно такова”. При неспазване на задълженията, предписани от чл. 25 ал.1 и чл. 38 ал.3 от ЗДвП подс. Н. сам се е поставил в ситуация на невъзможност да предотврати удара с пострадалия. Естествената последица на допускането и на двете нарушения е настъпилото ПТП. Подсъдимият поради тези причини не може да се позовава на внезапна и изненадваща поява на мотоциклетиста, която да обуславя приложението на чл. 15 от НК. Възможността подсъдимият да се възползва от тази норма и да бъде оправдан би съществувала само в случай, че той е управлявал правомерно своя автомобил. След като подсъдимият сам се е поставил в състояние на управление на МПС в нарушение на две от правилата за движение, не би могъл да претендира, че нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Поради това липсват основания за оправдаването на подс.Н., тъй като деянието в никакъв случай не представлява „случайно” такова и няма основания за приложението на чл. 24 ал.1 т.1 от НПК.
На тези изводи не влияе и възражението на защитата, че експертите и съдът не са обсъдили ситуация за непредотвратимост на удара при движение на моториста със скорост по-висока от 60 км/час. Видно от разясненията, направени от експертите в съдебно заседание /л. 88 от ВНОХД № 981/15 г./, ако скоростта на мотоциклетиста е била 70 км/ч., видимостта към него е щяла да бъде в по-ранен момент преди началото на маневрата и той ще е малко на по-голямо разстояние от мястото на удара. В тази хипотеза подсъдимият би имал възможност да го забележи когато е отстоял на още по-голямо разстояние, което означава, че на още по-голямо основание ударът за него би бил предотвратим.
Като законосъобразно е приел липса на предпоставки за приложението на чл. 15 от НК и е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия по обвинението по чл. 343 ал.1 б. „в” от НК вследствие на нарушение на правилата по чл. 25 ал.1 и чл. 38 ал.3 от ЗДвП, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, което да е касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК.

3. По отношение на явната несправедливост на наложеното наказание:
При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС намери, че въззивният съд не е оценил в действителния им смисъл всички обстоятелства, влияещи на индивидуализацията на наказанието на подс. Н.. При определяне на наказанието е налице очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца. Оценката на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства не е била съответна и изчерпателна. Наложеното наказание „лишаване от свобода” за срок от една година с приложението на чл. 66 от НК за срок от три години и „лишаване от право да управлява МПС” за срок от една година не са съобразени с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което по мнение на този състав са явно несправедливи. При наличието на значителен брой смекчаващи обстоятелства за подсъдимия, които правилно е отчел – чисто съдебно минало, трудова ангажираност, много добри характеристични данни, липса на други нарушения на правилата за движение, неразумна продължителност на наказателното производство и съпричиняване на престъпния резултат от пострадалия, въззивният съд неправилно е преценил, че наказанието на Н. следва да се индивидуализира при условията на чл. 54 от НК. Две от посочените смекчаващи обстоятелства са от особена значимост за настоящия казус, които не са получили адекватна оценка от контролираната инстанция – съпричиняването от страна на пострадалия на престъпния резултат и продължилата прекомерно продължителност на настоящия процес. Макар и взето предвид като смекчаващо обстоятелство, съпричиняването на резултата не е било отчетена в онази съответна степен, която конкретиката на фактите по ПТП е налагала. Пострадалият не е бил правоспособен водач на мотоциклет, управлявал го е без каска, с превишена скорост в градски условия и само на задна гума. Тези обективни находки определят съпричиняването като такова в значителна степен, почти равняващо се на отговорността на самия подсъдим. От друга страна, макар и да е приел, че подсъдимият следва да бъде компенсиран за прекомерната продължителност на наказателния процес срещу него /пет години/, апелативният съд не е отчел докрай в пълна степен причините за тази продължителност, а именно двукратните връщания на производството за ново разглеждане на въззивния съд поради упорития отказ на последния да се съобрази с указанията на касационната инстанция. При тези обстоятелства, както и фактът, че подс. Н. е давал обяснения пред съдебните инстанции, с които е улеснил направата на изводи за фактическата обстановка при осъществяването на ПТП, касационният съд намира, че справедливо би било с оглед постигане на целите на чл. 36 от НК индивидуализиране на наказанието на подсъдимия при условията на чл. 55 ал.1 т.2 б.”б” НК, като предвиденото наказание „лишаване от свобода” без определен минимум /чл.2 ал.2 от НК/ бъде заменено с „пробация”. Адекватната оценка на всички смекчаващи обстоятелства сочи обективно на тяхната многобройност, при които се налага извода за по-ниска степен на личната обществена опасност на дееца, спрямо когото и най-лекото предвидено от закона наказание „лишаване от свобода” би се явило несъразмерно тежко. За постигане на целите на индивидуалната превенция спрямо този конкретен подсъдим, както и на генералната превенция спрямо всички потенциални нарушители на правилата за движение по пътищата е адекватно определянето на наказание „пробация”, изпълнимо само чрез двете задължителни пробационни мерки- „задължителна регистрация по настоящ адрес” с периодичност на явяване пред пробационния служител два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от шест месеца. В този вид и размер те ще бъдат достатъчни да постигнат най-вече целите на индивидуалната превенция, която е водеща в настоящето производство. Разумният баланс на многобройните смекчаващи обстоятелства и интересите на обществото от санкциониране на дееца не сочи по мнение на настоящия състав, че за поправянето и превъзпитанието му е наложително той да бъде санкциониран и с налагане на наказание „лишаване от право да управлява МПС”. Ето защо касационната инстанция счете, че на осн. чл. 55 ал.3 от НК не следва да се налага това наказание, а въззивната присъда следва да бъде изменена в тази й част.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354 ал.1 т.3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 6/10.02.2016 г., постановена по ВНОХД № 981/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, като на осн. чл. 55 ал.1 т.2 б.”б” от НК налага на подс. Н. И. Н. наказание „пробация”, изпълнимо чрез пробационните мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес” с периодичност на явяване пред пробационния служител два пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от шест месеца, като отменя наложените наказания „лишаване от свобода” за срок от една година, чието изпълнение на осн. чл. 66 от НК е отложено за срок от три години, и „лишаване от право да управлява МПС” за срок от една година.
Оставя в сила въззивната присъда в останалата й част.
Решението не подлежи на обжалване и протестиране.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.