8 Р Е Ш Е Н И Е № 457 гр. София, 01.12.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, II Наказателно отделение в открито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ТРИФОНОВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Илияна Рангелова и с участието на прокурор Николай Любенов, като разгледа докладваното от съдия Ангелова наказателно дело № 587 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т.1 НПК и е образувано по протест от прокурор от Апелативна прокуратура - Велико Търново и жалба от подсъдимия Р. В. К., депозирана чрез неговия защитник. С присъда № 1 от 05.01.2023г. по НОХД № 819/2022г. Плевенски окръжен съд е признал подсъдимия Р. В. К. за виновен в това, че на 28.11.2021г. около 17.20 часа на път II - 35, км. 2 +400 в близост до разклона за с. З., обл. Плевен при управление на моторно превозно средство – лек автомобил “Ланчия” модел „Либра“ с ДКН ** **** ** нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Р. П. Г.. На основание чл. 343, ал.1, б. “в” вр. чл. 342, ал.1 НК и чл. 58а, ал.1 НК го осъдил на наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение отложил за изпитателен срок от три години. На основание чл.343г НК съдът лишил К. и от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. На основание чл. 301, ал.1, т.7 НПК възложил на районния полицейски инспектор по местоживеене на подсъдимия възпитателната работа с него. С присъдата подсъдимият бил оправдан да е нарушил разпоредбата на чл. 116 ЗДвП. При осъществен въззивен контрол, иницииран само с жалба от защитата на подсъдимия, Великотърновският апелативен съд - I наказателен състав с решение № 62 от 09.05.2023г. по ВНОХД № 38/2023г. е изменил първостепенния съдебен акт като оправдал подсъдимия да е нарушил нормата на изр. 2 на чл.20, ал.2 ЗДвП, намалил наложените му наказания лишаване от свобода от две години на една година и четири месеца и лишаване от право да управлява моторно превозно средство от три години на две години и шест месеца като потвърдил присъдата в останалата й част. В касационния протест прокурорът нееднократно изразява несъгласието си с оправдаване на подсъдимия за извършено престъпление по чл. 343, ал.1, б. “в” вр. чл. 342, ал.1 НК, развивайки тезата, че съдът е наложил наказание за престъпление, за което съответният подсъдим е признат за невиновен и с това е нарушил материалния закон. В подкрепа на възприятието си, че подсъдимият следва да бъде осъден, многословно се аргументира, че пешеходците имат право да се движат по пътното платно и останалите участници в движението следва да съобразяват своето поведение с тях. Изразява несъгласието си с приложението на чл. 15 НК и това, че извършеното от К. представлява случайно деяние. Афишира различна позиция от тази на контролирания съд, че разпоредбите на изр. 1 и изр. 2 на чл. 20, ал.2 ЗДвП се намират в конкуренция помежду си и че К. е действал самонадеяно, а не небрежно, както е възприел вторият съд. Отправя упрек към съда за оправдаването на подсъдимия и за нарушение на разпоредбата на чл. 116 ЗДвП, за което не били изложени мотиви във въззивното решение. Претендира, че наложеното от Апелативен съд - Велико Търново наказание е явно несправедливо, тъй като не били отчетени подбудите за извършване на престъплението, както и смекчаващите и отегчаващите наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на посочените в протеста нарушения на материалния закон, допуснати „при постановяване на оправдателната присъда“. В сезиращата жалба се излагат всички касационни основания. Като допуснати съществени процесуални нарушения касаторът посочва неяснота на обвинението, заложена още в обвинителния акт, поради неотразяване конкретно на пътните условия, с които К. е следвало да се съобрази, за да не настъпи пътно-транспортното произшествие. Като пропуски в аналитичната дейност на съда защитата посочва липса на коментар на свидетелските показания по делото и неизлагане на мотиви за позицията на съдебния състав, че не е налице случайно деяние. Твърди, че не е взето отношение към изложени възражения за темпорално несъответствие на проведените съдебни заседания, проведени на 05.01.2023г. от окръжния съд. Декларира се, че наложеното от ВТАС наказание е явно несправедливо и са налице основания за приложение на нормата на чл. 55, ал.1, т.1 НК. Моли нейният подзащитен да бъде признат за невиновен. В срока по чл. 351, ал.4 НПК е депозирано допълнение към жалбата с изложени напълно идентични аргументи. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура не поддържа подадения протест като излага пространни аргументи в подкрепа на своята позиция. Изразява мнение, че касационната жалба е неоснователна и счита, че решението на Апелативен съд - Велико Търново като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Защитата на подсъдимия моли депозираната жалба да бъде уважена и да бъде прието, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК, а протестът - отхвърлен. Подсъдимият не се явява, за да афишира личната си позиция по спора. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните, изложеното в протеста и в жалбата от подсъдимия К., депозирана чрез защитата му и в рамките на своите правомощия, прецени, че те са допустими, но неоснователни. Прокурорът, сезирал върховната инстанция с протест, който претендира да бъде разгледан, очевидно неправилно е разчел ясно изразената воля на съда, законосъобразно обективирана в съответния вид акт - решение, а не присъда /какъвто би бил, ако подсъдимият К. бе оправдан, както многократно заявява написалият протеста прокурор от Апелативна прокуратура - Велико Търново/. Всъщност присъдата на Окръжен съд - Плевен е потвърдена в частта, в която подсъдимият е признат за виновен, като единствено той е оправдан за нарушение на едно от инкриминираните правила за движение по пътищата, регламентирано в изр.2 на чл.20, ал.2 ЗДвП. В този смисъл всички неколкократно повторени еднотипни аргументи, мотивиращи несъгласието на прокурора с оправдаването на подсъдимия по обвинението за извършено престъпление по чл. 343, ал.1, б. “в” вр. чл. 342, ал.1 НК, следва да останат без коментар. Подобно е отношението на съда и към претенциите за неоснователно оправдаване на подсъдимия за нарушаване на правилото за движение по пътищата, визирано в чл. 116 ЗДвП. Въпреки че не е дължал отговор на подобен въпрос, въззивният съд е мотивирал съгласието си с позицията на първия съд за неосъществяване от страна на К. на нарушение на чл. 116 ЗДвП. Отговорът не е бил дължим, тъй като нито една от страните не е търсила отговор на този въпрос и на практика не е бил налице спор, който да бъде разрешен от съда. Протест в тази част на постановената първоинстанционна присъда не е подаден и съдът не би могъл да влоши положението на подсъдимия, осъждайки го по обвинение, по което е оправдан, с което се е съгласил и съответния прокурор от Окръжна прокуратура. В тази ситуация второстепенният прокурор не би могъл да сезира касационната инстанция с подобна претенция, тъй като тя цели разглеждане на обвинение, по което не е налице произнасяне в търсен негативен за подсъдимия смисъл от предходната инстанция. Касационното производство според българския процесуален закон не представлява по същността си пряка касация, защото ако първостепенният съдебен акт не е бил атакуван пред въззивен съд /независимо изцяло или само в някои свои части/, то той не може да се атакува пред касационния съд. След тези уточнения, на разглеждане от настоящия състав подлежат възраженията на прокурора за нарушения от страна на подс. К. на правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20, ал.2, изр. 1 и изр. 2 ЗДвП и за осъществяване на деянието при самонадеяност, а не при небрежност, както е приел Апелативен съд. Съдът не може да се съгласи с позицията на прокурора, че с поведението си водачът на лек автомобил „Ланчия“ модел „Либра“ е нарушил и двете, визирани в чл. 20, ал.2 ЗДвП правила за движение по пътищата. Еднопосочно установената от съдилищата фактология сочи, че той е управлявал автомобила със скорост от 106.5 км/ч при максимално разрешена в пътния участък скорост от 90 км/ч. Автомобилът е бил управляван при включени къси светлини на фаровете в тъмната част на денонощието. Осветената зона от фаровете е била съответно напред и вляво на 40 метра от лекия автомобил и напред вдясно на 50 метра от него. Пешеходецът Г. се движил в дясната част на пътната лента, попътно на движението на управлявания от К. автомобил и при разстояние от 47.34 метра при тази скорост за движение подсъдимият предприел спиране, въпреки което настъпил удара между автомобила в предния десен край на облицовката на дясната броня и задните части на долните крайници на пешеходеца. Безспорно установено по делото е, че ако К. бе управлявал автомобила със скорост от 67.05 км/ч той би могъл да спре в зоната на видимост на късите светлини. При тази фактология, описана и в обвинителния акт, правилно контролираният съд е приел, че се касае за нарушение правилата за движение по пътищата, визирани в разпоредбата на чл. 20, ал.2, изр.1 ЗДвП - той е избрал скорост на движение - 106.5 км/ч, която е несъобразена с конкретните условия на видимост, определена от дължината на светлинния поток на фаровете. Тук е мястото да бъде отбелязано, че са некоректни твърденията на защитата за неяснота в обвинението на нейния подзащитен, изразена в липса на описание с кои от изброените в изр. 1 на чл. 20, ал.2 ЗДвП условия К. не е съобразил скоростта си. Ясно посочено е както в предявеното му обвинение, така и в постановените съдебни актове от предходните съдебни инстанции, че извършеното от подсъдимия нарушение е несъобразяване на избраната от него скорост с условията на видимост, създадени от светлината на фаровете на автомобила при къси светлини. При тази скорост, както правилно отбелязва и явяващият се в съдебно заседание пред настощия състав обвинител, каквито и действия да е предприел водачът на лекия автомобил по преустановяване на движението си чрез спиране, той не би могъл да предотврати удара, тъй като неговата опасна зона за спиране /101.81 метра/ е била по - голяма от отстоянието на автомобила от пешеходеца - 47.34 метра. Нарушение на изр.2 на чл. 20, ал.2 ЗДвП би могло да бъде коментирано, ако водачът не е предприел действия по намаляване на скоростта или спиране при възникване на опасност за движението. Пешеходецът се е намирал на място, което не е било предназначено за движение на пешеходци – на пътното платно, попътно на движение на лекия автомобил, но това не изключва задължението на подсъдимия като водач на моторно превозно средство да избере скорост, която да му позволи да възприеме от достатъчно разстояние всяко едно препятствие по пътя, за да спре в осветената зона от фаровете, на чиито режим е избрал да шофира и съответно да реагира за избягване на удара. Именно неизпълнението на тези задължения от страна на К. е довело до настъпване и на фаталния пътен инцидент. При конкретната ситуация - управлението на моторно превозно средство по път между населени места и дългогодишния опит на подсъдимия като водач, не може да се коментира като форма на непредпазлива вина самонадеяност, както настоява протестиращият прокурор. При нея извършителят притежава субективна увереност, която е обективно неподкрепена, че ще предотврати общественоопасните последици, които иначе е предвиждал. К. не би могъл да предвиди настъпването на пътно-транспортното произшествие, движейки се по пътен участък извън пределите на населено място, по който обичайно не е налице интензивно движение на пешеходци /както би било например в гъсто населена градска част/, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. Оплакванията в касационната жалба са напълно идентични с тези във въззивната и са били обект на разглеждане от контролираната инстанция, получавайки своя аргументиран и адекватен отговор. За пореден път, вече на вниманието на касационната инстанция, защитата поставя за разглеждане въпроса за необсъждане от страна на съда на депозираните по делото свидетелски показания. Специфичният вид на процедурата, избрана от К. и неговата защита, за провеждане на съдебно следствие, не предполага детайлно анализиране от страна на съда на наличните по делото доказателствени източници. Нормата на чл. 373, ал.3 НПК изрично указва, че в мотивите към постановения акт съдът приема за установени обстоятелствата, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, позовавайки се както на направеното от подсъдимия самопризнание, така и на доказателствата, събрани в досъдебното производство. И това логично произтича от изрично изразеното съгласие от страна на подсъдимото лице да не се събират доказателства за изложените от обвинението факти, касаещи деянието и последвалата преценка на съда, че неговото самопризнание се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства. Приложеният подход от страна на второстепенния съд не е в нарушение на твърдяната от защитата разпоредба на чл. 305, ал.3 НПК, тъй като с определението си по чл. 372, ал. 4 НПК съдът вече е приел, че съдържимите в досъдебното производство доказателствени източници подкрепят направеното от подсъдимия самопризнание, което не налага и последващо тяхно обстойно обсъждане. Аргументиран, детайлен и верен отговор Апелативен съд е дал в своето решение на всички възражения на защитата, мултиплицирани и пред настоящата инстанция и те касаят времево различие в провеждането на разпоредителното и незабавно следхождащото го съдебно заседание по реда на глава 27 НПК пред окръжния съд. Подобни различия не се констатират в приложените съдебни протоколи и в този именно смисъл отговор е дал и второстепенният съд. Основното оплакване на защитата е, че в конкретния случай е следвало да бъде приложена нормата на чл. 15 НК, тъй като нейният подзащитен не е могъл и не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Тезата на защитата би била вярна, ако К. не е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата и въпреки това е настъпил вредоносният резултат – смъртта на пешеходеца Р. Г.. В конкретния случай той е управлявал моторното превозно средство освен с превишена, и с несъобразена с условията на видимост скорост и сам се поставил в ситуация, в която не би могъл да предотврати пътно – транспортното произшествие. Ако би било прието обратното, то подсъдимият би се възползвал от свое закононарушение, за да получи благоприятни последици за себе си. Не е в подкрепа на позицията на защитата и приложеното към жалбата решение на ВКС, касаещо коренно различна ситуация, в която водачът не е нарушил правила за движение по пътищата за разлика от подс. К.. След констатацията за неналичие на нарушения в правоприлагащата дейност на въззивния съд по отношение на материалния и процесуалния закон, настоящата инстанция следва да вземе отношение по противопосочните аргументи на касаторите за явна несправедливост на наложените на Р. К. наказания. Въпреки афишираната позиция на страните, контролираният състав е взел предвид всички относими към наложените санкции обстоятелства, подлагайки ги на задълбочен и коректен анализ. От вниманието на съда не са убягнали смекчаващите наказателната отговорност на К. обстоятелства – необремененото му съдебно минало, трудовата ангажираност и немалкия принос на пострадалия за настъпване на пътно-транспортното произшествие. Те, обаче, напълно адекватно са поставени и в контекста на отегчаващите отговорността му такива – множество нарушения на правилата за движение по пътищата като настоящата инстанция следва да добави и превишената скорост, с която К. е управлявал лекия автомобил – 16 км/ч над разрешената. Нарушението на чл. 21, ал.1 ЗДвП правилно не е инкриминирано, но следва да се отчете като още едно нарушение на правилата за движение по пътищата, освен непосредствено довелото до произшествието по чл. 20, ал.2, изр.1 ЗДвП и характеризира в негативен план подсъдимия при неговото поведение на пътя. Всички, сочени от защитата смекчаващи отговорността на подзащитния й обстоятелства, са взети предвид при отмерване на наказанието му в минималния предвиден в санкционната част на приложимата правна норма размер без те да бъдат многобройни такива, за да доведат до приложението на чл. 55, ал.1, т.1 НК. Наличието на формалните предпоставки на чл. 66, ал.1 НК, а и характеристиките на подсъдимия, включително и липса на други простъпки, освен свързани с неглижиране на правилата за движение по пътищата, са дали основание на съда да отложи изпълнението на определеното му наказание за изпитателен срок и то в неговия законоустановен минимум. Лишаването от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години и шест месеца е съобразено с предходните нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на Р. К. и това да бъде възпряно за определен период с недопускане на възможност той да управлява МПС, както и поведението му да бъде коригирано чрез изграждане на навици за законосъобразно поведение на пътя. Базирайки се на дадените му от чл. 124 от Конституцията на Република България правомощия да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, Върховният касационен съд в настоящия му състав следва да отстрани недостатък в атакувания акт, свързан с приложението на чл. 301, ал.1, т.7 НПК и тази намеса е в благоприятна за подсъдимия насока. Въззивният съд е потвърдил постановената от първостепенния присъда в частта, в която възпитателната работа с условно осъдения подсъдим е възложена на районния полицейски инспектор по местоживеенето му. Полагането на възпитателни грижи с лице, което е освободено от изтърпяване на наложеното му наказание, е визирано в чл. 67, ал.1 и ал.2 НК. Материалния закон изрично посочва, че съдът може да възложи полагането на такива грижи на съответната обществена организация или трудов колектив с тяхно съгласие, а при липса на такова те се възлагат на определено лице. По настоящото дело съдът не е положил дължимите усилия да изпълни тези предписания на закона, а е възложил възпитателната работа на районния полицейски инспектор. Този недостатък в атакувания акт може да бъде отстранен чрез отмяната му в частта относно възпитателната работа с подсъдимия, възложена на районния полицейски инспектор. Поради това Върховен касационен съд – Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 62 от 09.05.2023г. по ВНОХД № 38/2023г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, I наказателен състав като го отменя в частта за възлагане на районния полицейски инспектор по местоживеене на подсъдимия възпитателната работа с него. Потвърждава решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.