О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
[населено място], 30.07.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№1663/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №102/13.04.2018г. по ч.гр.д.№129/18г. Великотърновски апелативен съд е потвърдил разпореждане №48/ 22.01.18г. по в.гр.д.№342/17г. по описа на Окръжен съд Ловеч,с което е върната на основание чл.286 ал.1 т.3 ГПК като недопустима подадената от „Велде България“АД касационна жалба срещу постановеното по делото решение №189/20.10.17г.
Срещу това определение е подадена частна касационна жалба от „Велде България“АД ,в която са направени оплаквания за неговата необоснованост и неправилност,поради постановяването му в нарушение на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния закон. Сочи се като процесуално нарушение,допуснато от въззивния съд, непроизнасянето му по всички наведени в частната жалба доводи. Твърди се неправилна преценка на делото като търговско,вместо като гражданско,доколкото претенцията е основана на чл.55 ЗЗД,а дори да се приеме търговски характер на спора,според частния касатор цената на иска по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 пр.2 ГПК следва да се счита в размер на 41 460,35 лв., доколкото трите претендирани от него суми,образуващи в сбор посочения размер, произтичат от недължимо плащане по три фактури,издадени за периодични задължения по един и същи договор. Претендира се отмяна на същото и на потвърденото с него разпореждане на ОС Ловеч и връщане на делото на окръжния съд за администриране на касационната жалба.
Ответникът по частната касационна жалба „В и К Стенето“ЕООД възразява както срещу допускането й до разглеждане по същество с твърдения за липса на обосновани предпоставки за това,така и срещу основателността на изложените в нея доводи за неправилност на обжалвания акт.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК от легитимирана да обжалва страна,срещу определение,подлежащо на касационно обжалване по реда на чл.274 ал.3 от ГПК,поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл.278 ал.4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
При произнасянето си по този ред,настоящият състав съобрази следното:
С исковата молба,с която „Велде България“АД е сезирало Троянски районен съд е направено искане ответникът „В и К Стенето“ЕООД да бъде осъден да му възстанови /като платени без основание/ сумите 15 387,20 лв., 14 439,15 лв. и 11 634 лв.,ведно със законната лихва.Като основание на претенциите си ищецът е твърдял,че ответникът е начислил посочените суми в три фактури за извършени въз основа на сключен между тях договор от 01.08.2005г. услуги по приемане,отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води – за м.м. август,октомври и ноември 2013г.,в отклонение от уговорените в договора единични цени.Районният съд е приел,че се касае до три обективно съединени иска за неоснователно обогатяване /чл.55 ал.1 т.1 ЗЗД/,по които се е произнесъл с осъдително решение. Въззивният съд също е разгледал спора като такъв с предмет три обективно съединени осъдителни иска,като с постановеното от него решение по съществото на спора е посочил , че същото е необжалваемо с оглед цената им, позовавайки се на чл.280 ал.2 /нова ал.3/ т.1 предл.2 ГПК. Подадената от ищеца касационна жалба срещу решението на окръжния съд е върната с разпореждането от 22.01.18г. и с мотив за нейната недопустимост на основание чл.286 ал.1 т.3 ГПК.
За да потвърди това разпореждане на окръжния съд,произнасяйки се по реда на чл.274 ал.2 изр.1 предл.2 ГПК, Великотърновски апелативен съд е приел,че с исковата молба на „Велде България“АД се предявени три обективно съединени иска за връщане на платени без основание суми по три отделни фактури. Посочено е,че спорът между страните е търговски с оглед страните /търговци/ и спорния предмет /вземания за неоснователно обогатяване във връзка с търговска сделка между тях/. Тъй като всеки от исковете е с цена под 20 000 лв. и не са налице изключенията,визирани в чл.280 ал.3 т.1 ГПК,апелативният съд е заключил,че касационният контрол върху постановеното въззивно решение е недопустим.Като несъстоятелен е счетен доводът на частния жалбоподател за немотивираност на разпореждането на окръжния съд,а останалите му доводи са намерени за неотносими,поради което не са обсъдени.
В приложеното към частната касационна жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 вр. чл.274 ал.3 ГПК оплакванията в нея за липса на произнасяне на ВТАС по доводите за приложимост на разпоредбата на чл.69 ал.1 т.6 ГПК при изчисляване цената на иска са обвързани с процесуално- правния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна,посочени от жалбоподателя? Твърди се, че непроизнасянето на апелативния съд по доводите на частния жалбоподател е в отклонение от практиката на ВКС /решение по гр.д.№2885/16г. на четвърто г.о., решение по т.д.№2299/16г. на второ т.о., решение по гр.д.№3582/15г. на трето г.о. и др. С аналогично твърдение при цитирани като практика на ВКС решение №242/18.12.14г. по т.д.№2947/13г. на първо т.о. и определение №114/04.03.14г. по т.д.№2401/13г. на второ т.о. се поставя въпросът : Как следва да се определя цената на искове,които са с едно правно основание,произтичат от един правопораждащ юридически факт и касаят трайни търговски отношения между страните – по реда на чл.69 ал.1 т.6 ГПК – като сбор от всички претендирани суми или по реда на чл.69 ал.1 т.1 ГПК – всяка претенция сама за себе си?. Допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,обоснован със съображения за липса на съдебна практика и необходимост от формиране на такава, частният касатор е формулирал въпросите: Какъв е характерът на дела,които имат за предмет искове с правна квалификация по чл.55 ЗЗД – граждански или търговски? и Прилага ли се селективният критерий по чл.280 ал.3 т.1 ГПК,когато се релевира допускане до касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 ГПК?
Настоящият състав на Върховен касационен съд,Търговска колегия, Първо отделение намира за обоснован общият критерий за допустимост на касационното обжалване на въззивния акт само по отношение на първия от въпросите, доколкото в определението на апелативния съд липсва произнасяне по наведените в частната жалба доводи на страната за приложимост на съответната норма от чл.69 ГПК при определянето на цената на иска /исковете/.Останалите три въпроса не са намерили в определението конкретно разрешение по обуславящ изхода на спора начин. Във връзка с процесуално-правния въпрос е обоснован и допълнителен критерий,сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Цитираната от частния касатор,а и служебно известната на състава трайна такава приема,че задължение на въззивния съд, при извършваната по реда на инстанционния контрол преценка за законосъобразност на обжалвания пред него акт на първата инстанция, е да обсъди и мотивирано отговори на всички наведени в жалбата доводи и оплаквания на страната,което в случая въззивният съд не е направил. Поради това определението на Апелативен съд Велико Търново следва да бъде допуснато до касационен контрол.
По същество същото е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл.69 ал.1 т.6 ГПК по искове за парични суми,произтичащи от периодични платежи за определено време цената на иска се определя от сбора на всички платежи. Понятието „периодични платежи“ е изяснено в задължителната практика на Върховния касационен съд – ТР №3/18.05.12г. по тълк.д.№3/11г. на ОСГТК на ВКС – такива за плащанията,които произтичат от единен правопораждащ факт,представляват повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи и падежът им настъпва през предварително определени интервали от време,а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми,без да е необходимо периодите да са равни или плащанията – еднакви. В случая претенциите на ищеца са основани на твърдения за наличие на договорно правоотношение между страните за осъществяване на услуги по приемане,отвеждане и пречистване на отпадъчни води срещу възнаграждение,платимо периодично въз основа на издадени фактури и определяемо по единични цени за кубически метър с падеж 7 дни след издаването на всяка фактура и за извършени плащания въз основа на три такива фактури,начисляването на сумите по които не съответства на договореното. Непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че когато се претендират суми въз основа на няколко фактури , било като неплатени на договорно или платени на извъндоговорно основание /надплатени или дадени при последващо отпадане на основанието/, цената на иска се определя в зависимост от това дали плащанията са осъществени във връзка с един общ правопораждащ юридически факт /договор/ или всяко от тях произтича или е обусловено от наличието, респ. от липсата на конкретно облигационно правоотношение. Доколкото в случая плащанията по трите фактури касаят месечни начисления на суми като периодично платими цени на услуги по договор, за които обаче се твърди недължимост и на това основание връщането на сумите се претендира с обща искова молба, следва да се приеме,че цената на иска подлежи на определяне по реда на чл.69 ал.1 т.6 - от сбора на сумите,който възлиза над определения праг по чл.280 ал.3 т.1 ГПК. Определението на Апелативен съд Велико Търново следва да бъде отменено и делото върнато на Ловешки окръжен съд за администриране на касационната жалба.
Така мотивиран Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо търговско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение №102/13.04.2018г. по ч.гр.д.№129/18г. на Великотърновски апелативен съд и ВРЪЩА делото на Окръжен съд Ловеч за администриране на подадената от „Велде България“АД касационна жалба срещу постановеното по делото решение №189/20.10.17г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ
|