1 Р Е Ш Е Н И Е № 361 гр. София, 16 октомври 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при участието на секретаря Аврора Караджова и на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1090 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по жалба на подсъдимия А. В. В., чрез защитника му адвокат В. Д. от АК – [населено място], срещу решение № 60 от 13 май 2014 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 30 / 2014 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 5 от 13 януари 2014 година на Варненския окръжен съд, постановена по нохд № 1413 / 2013 година по описа на този съд. Единственият повод за оспорване на въззивното решение е недоволството на подсъдимия В. от тежестта на ангажираната му наказателна отговорност, при заявено от него подценяване от съда на установените по делото смекчаващи отговорността му обстоятелства и неправилна оценка на степента на неговата лична обществена опасност, а това сочи на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Обвързано с така релевираното основание е и отправеното до ВКС искане за изменяване на атакувания съдебен акт и намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим А. В. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат Доков, който поддържа жалбата при направените в нея възражения с доводите в тяхна подкрепа и отправено до съда искане. Частният обвинител и граждански ищец А. Ж. не участва лично пред ВКС и не изпраща процесуален представител, редовно призована. Не е депозирала писмено становище по касационната жалба на подсъдимия В.. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия А. В. В. за това, че на 15. 11. 2009 година, в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи – синджир с висулка от бяло и жълто злато, 14 карата, на обща стойност 2000 лева, от владението на А. Ж. Ж., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, е осъден на четири години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор. Осъден е да заплати на гражданския ищец Ж. сумата 2000 лева, представляваща обезщетение за причинени от престъплението имуществени вреди, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия В.. ВКС намира жалбата на подсъдимия В. за неоснователна. Подсъдимият В. възразява тежестта на ангажираната му наказателна отговорност, като твърди игнориране от страна на съда на редица обстоятелства, установени по делото и относими към индивидуализацията на наказанието му – оказано от него съдействие на разследването, самокритичност за извършеното деяние, състоянието на наркотична зависимост, в което се е намирал към момента на извършването му, настъпили промени в поведението му, трудовата му ангажираност понастоящем, наличие на семейство, за което полага грижи и пр., поради което оценката на съда за висока степен на негова лична обществена опасност е несъответна на данните по делото. Разглеждането на делото пред първата инстанция е протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК - при цялостно признаване от подсъдимия В. на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено от него съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Това обвързва индивидуализацията на наложеното му наказание с условията на някоя от хипотезите на чл. 58а от НК. Инкриминираното деяние е извършено от подсъдимия В. на 15. 11. 2009 година, т. е. при действието на нормата на чл. 58а от НК, в редакцията й в ДВ, бр. 27 от 10. 04. 2009 година, предвиждаща определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК. До постановяване на присъдата на 13. 01. 2014 година, е последвало изменение на нормата (ДВ, бр. 26 от 06. 04. 2010 година), което задължително предпоставя съобразяване на пределите на действие на закона по време и преценка на по-благоприятната за подсъдимия В. разпоредба с оглед чл. 2, ал. 2 от НК. Тези обстоятелства обаче са останали изцяло извън вниманието както на първата, така и на въззивната инстанция и в мотивите на присъдата и в решението липсват съображения в тази насока. От съдържанието им може да се направи извод, че наказанието на подсъдимия В. е определено при условията на сега действащата разпоредба на чл. 58а, ал. 1 от НК, като е определено наказание от шест години лишаване от свобода, редуцирано с една трета до размера на четири години лишаване от свобода. Като не е извършил дължимата преценка относно приложимия закон, съдът несъмнено е допуснал нарушение. Доколкото обаче в случая се касае за дейност по приложението на закона във връзка с индивидуализацията на наказанието, при надлежно установени факти от предмета на доказване, ВКС намери, че е възможно да упражни правомощията си по чл. 354 от НПК и да извърши претендираната с жалбата проверка за справедливостта на това наказание. За извършеното от подсъдимия В. престъпление законът предвижда наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода. Определеното му от съда наказание от шест години, намалено с една трета до четири години лишаване от свобода, е в рамките на законно предвиденото и като размер е под предвидения в закона минимум от пет години. Или иначе казано, постигнатият по делото резултат относно наказанието на подсъдимия В. е идентичен на този, до който би достигнал съдът, ако бе извършил необходимата преценка и бе определил наказанието при условията на чл. 55 от НК, както предвиждаше отменената разпоредба на чл. 58а от НК (ред. ДВ, бр. 27/2009 година). Не могат да бъдат споделени доводите в касационната жалба за игнориране от страна на съда на установените по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Макар и лаконично, те са посочени в мотивите на първоинстанционния съд (л. 29 от нох дело) и очевидно са възприети от въззивния съд, който се е съгласил и е утвърдил решеното от съда относно наказанието, което следва да изтърпи подсъдимият. На същото място в мотивите дори е посочено, че по делото не са установени отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Правилно е отразено, че предходните осъждания на подсъдимия обосновават квалификацията на настоящето деяние като „опасен рецидив” и поради това и с оглед разпоредбата на чл. 56 от НК не следва да се ценят отделно, защото са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Макар и да не е изложил конкретни съображения относно правната квалификация на деянието като „опасен рецидив” на базата на преценка на предходните осъждания на В., съдът правилно не е отчел тези осъждания като отегчаващи отговорността му обстоятелства. И това е така, защото В. е осъден с три влезли в законна сила присъди за извършени престъпления по чл. 198 от НК, но две от тях (по нохд № 1135/2003 година и нохд № 3601/2003 година) са извършени в условията на реална съвкупност и за тях е определено общо наказание от три години лишаване от свобода. Известно е, че при реална съвкупност на престъпленията, макар при постановени различни присъди, е налице едно осъждане (в този смисъл вж. и ППВС № 2/1970 година, р. ІІ, „Относно опасния рецидив”, т. 2). Наложените на подсъдимия наказания от по три години лишаване от свобода и тяхното ефективно изтърпяване до 28. 02. 2008 година, очевидно не са повлияли поведението му към спазване на закона и морала, а това го дефинира като личност с висока степен на обществена опасност към момента на извършване на престъплението, каквато оценка е дал въззивният съд. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че обществената опасност на деянието, наред с тази на дееца, изрично е визирана в чл. 54 от НК като едно от обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при определяне на конкретната тежест на извършеното престъпление. В рамките на тази преценка се вземат предвид както обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, върху обществените отношения въобще и съзнанието на гражданите (конкретният престъпен резултат, други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр.), така и субективните му характеристики (подбуди за извършването, борба на мотиви, цели на дееца и пр.). Така че, съдът винаги дължи оценка на конкретната обществена опасност на деянието, с всички посочени по-горе нейни елементи и параметри. В настоящия случай, въззивният съд е изпълнил това свое задължение и е изложил съображенията си за степента на обществена опасност на деянието (л. 18 от внох дело), които няма причини да не бъдат споделени като съответни на данните по делото. Неоснователно е възражението в касационната жалба за игнориране от съда на направено още на досъдебното производство самопризнание от страна на подсъдимия В. на инкриминираните по делото факти. От съдържанието на двата разпита в качеството му на обвиняем (протоколи на л. 27 и л. 29, т. 2 от ДП) е видно, че подсъдимият не се е признал за виновен по повдигнатото му обвинение и не е дал обяснения по същото, като е коментирал единствено възможността и формата за ангажиране на свой защитник, вкл. и предоставянето на служебна защита. А направеното признание на фактите по реда на чл. 371, т. 2 от НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент от цялостно процесуално поведение на подсъдимия, спомогнало за своевременно разкриване на престъплението и неговия автор (ТР № 1/2009 година на ОСНК, т. 7). А настоящият случай очевидно не е такъв. Така че, при оценката на обстоятелствата, релевантни за индивидуализацията на наказанието, съдът в достатъчна степен е съобразил всички данни по делото и е формирал правилни правни изводи. Макар и да не е изложил всички изискуеми от конкретния казус съображения, той е достигнал до правилен и законосъобразен извод относно наказанието, което следва да изтърпи подсъдимият В.. Така определено, наказанието удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на личната и генералната превенция за подсъдимия и за другите членове на обществото по чл. 36 от НК, поради което не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция може да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимия. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 60 от 13 май 2014 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 30 / 2014 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 5 от 13 януари 2014 година на Варненския окръжен съд, постановена по нохд № 1413 / 2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.