Р Е Ш Е Н И Е № 50161 гр.София , 21 февруари 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ:МАЯ ЦОНЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Ивайло Симов след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 607/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв.Ст.К., защитник на подсъдимия В. А. В., срещу решение №6 от 21.01.2022 г., постановено по внохд №207/2021 г. по описа на Бургаски апелативен съд. В жалбата са релевирани и трите касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се обосновава с твърдение за неправилно формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, свързано с допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото. Оспорва се фактическата обстановка, приета за установена от апелативния съд и най-вече в частта относно възприетата липса на спиращ автобус на спирката, намираща се в посока обратна на движение на автомобила, управляван от подсъдимия. Направен е собствен анализ на гласните доказателствени средства- обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелите Ц., И., А., Ч., М., като се твърди, че преценката, извършена от въззивния съд е необективна. По отношение касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НК, отново се застъпва тезата за наличие на автобус в лентата за движение към к.к. „курортен комплекс“ и спрямо тази фактология се анализира вариант 1 от повторната АТЕ, съобразно който възможността да се избегне удар с пешеходеца е хипотетична. На следващо място явната несправедливост на наложеното на подсъдимия В. наказание се обосновава с това, че то не съответства на обществената опасност на деянието и дееца. Сочи се, че са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, конкретно изброени в жалбата, които предпоставят приложението на чл.55 ал.1 т.2 б. „б“ от НК. Излагат се съображения и че следва да бъде приложена разпоредбата на чл.55 ал.3 от НК. Моли се в условията на алтернативност: да бъде отменен атакувания съдебен акт и подсъдимият оправдан, или да бъде изменено въззивното решение, като се приложи чл.55 ал.1 т.2 б. „б“ и ал.3 от НК. По реда на чл.351 ал.4 от НПК е постъпило възражение срещу касационната жалба, изготвено адв.К., повереник на частните обвинители Х. К., М. Г., Д. С., А. К., А. К. и Д. К., в което се взема становище за неоснователността й и се моли същата да бъде отхвърлена в цялост. Предложен е собствен анализ на данните, съдържащи се в гласните доказателствени средства, от който е изведено заключение, че към момента на произшествието автобус, спрял на спирката не е имало, нито пък движението е било интензивно. В този смисъл се оспорва направеното възражение в жалбата за липса на обективност от страна на апелативната инстанция при анализа на доказателствата. Поставен е акцент и на обясненията на подсъдимия, който са намерени за противоречиви и недостоверни. На следващо място не се споделя и направеното оплакване за липса на причинна връзка между допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата и вредоносния резултат. Повереникът е разгледал и вариант 1 от АТЕ, като е заключил, че при тази хипотеза, сблъсъка с пешеходеца не би бил с фатален край, тъй като съприкосновението между автомобила и жертвата би било в момент, в който превозното средство преустановява своето движение. Във писменото възражение са изложени и подробни съображения относно справедливостта на наложеното на подсъдимия В. наказание, като се оспорва извода на въззивния съд за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. В заключение се моли въззивното решение да бъде потвърдено, както и да бъдат присъдени направените от частните обвинители разноски. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура взема становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че атакуваното съдебно решение е законосъобразно, поради което предлага същото да бъде оставено в сила. Повереникът на частните обвинители изказва съмнения относно законосъобразността на въззивното решение в частта, в която е прието, че подсъдимият е извършил престъплението при несъзнавана непредпазливост, както и че е оказал помощ на пострадалото лице. В останалата част приема, че съдебният акт на апелативния съд, е правилен и съобразен със закона. Твърди, че контролираната инстанция правилно е приела, че при излизането на пешеходеца на пътното платно, той е бил извън опасната зона за спиране на автомобила, управляван от подсъдимия и същият е могъл да предотврати настъпилия вредоносен резултат. По отношение справедливостта на наказанието застъпва становище, че същото не е необосновано тежко. Моли да бъде отхвърлена касационната жалба, а въззивното решение оставено в сила. Подсъдимият В. А. В. редовно призован, не се явява и не взема становище. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, възражението, депозирано от повереника на частните обвинители, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №126 от 21.07.2021 г., постановена по нохд №704/2020 г., Бургаски окръжен съд е признал подсъдимия В. А. В. за виновен в това, че на 22.07.2018 г., около 18:45 часа, в [населено място], на [улица], при управление на л.а. „марка“ с рег [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата-чл.21 ал.1 пр.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на А. Д. К., поради което и на основание чл.343 ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 ал.1 и чл.54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, като на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил изтърпяването на това наказание с изпитателен срок от три години, и го е оправдал за извършено нарушение по чл.116 от ЗДвП. На основание чл.343г от НК подсъдимият В. В. е лишен от право да управлява МПС за срок от две години. С присъдата в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски. По въззивни жалби от защитника на подсъдимия и от повереника на частните обвинители, пред Бургаски апелативен съд е било образувано внохд №207/2021 г., приключило с решение №6 от 21.01.2022 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като е било преквалифицирано престъплението, извършено от подсъдимия В. от такова по чл.343 ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 ал.1 от НК в такова по чл.343а ал.1 б. „б“ във вр.с чл.343 ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 ал.1 от НК и размера на наложеното му наказание лишаване от свобода е бил намален от две на една година и шест месеца. В останалата част присъдата е била потвърдена. Подсъдимият е бил осъден да заплати на частния обвинител Х. К. направените от него разноски във въззивното производство в размер на 800 лв. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Преди да се занимае с основателността на въведените в жалбата касационни основания, ВКС намира за необходимо да направи две ремарки: 1. от частните обвинители не е подадена касационна жалба, поради което изложените във възражението срещу жалбата на подсъдимия и поддържани от повереника в съдебното заседание несъгласия във връзка с приети от апелативния съд правни решения досежно оказана помощ на пострадалия от страна на подсъдимия, съпричиняване на вредоносния резултат от жертвата и формата на непредпазливостта- небрежност, не следва да бъдат разглеждани. Принципно основателността на тези възражения, ако такава бъде установена, би довела до утежняване наказателно-правното положение на подсъдимия, което без съответна жалба от частното обвинение или съответен протест на прокуратурата, е недопустимо; 2. част от доводите на касационния жалбоподател за неправилно установени факти по делото, некореспондиращи с доказателствата, касаят необоснованост на въззивното решение. Необосноваността не представлява касационно основание по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК. Касационният съд не е съд по фактите, а само по правото и той не може да приема нови, изменя или допълва установените от решаващите съдилища фактически обстоятелства. Ето защо ВКС не дължи отговор на възраженията за правилността на фактическите положения, залегнали в мотивите на решението на апелативната инстанция. Това, което настоящият съд има задължение да провери, в контекста на оплакването по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, е юридическата правилност на формиране на вътрешното убеждение у контролираната съдебна инстанция, без да извършва проверка на самите факти в съдържателен план. Изпълнявайки горепосоченото си задължение, настоящият касационен състав не констатира допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Доказателствената съвкупност е била обективно и подробно анализирана в оспореното съдебно решение и в този смисъл апелативната инстанция не търпи укор. В жалбата се навеждат доводи за неправилна интерпретация на съдържанието на гласните доказателствени средства- показанията на свидетелите Ц., И., А., Ч., каквито пороци настоящият касационен състав не установява. Всъщност претендираното нарушение се свързва предимно със застъпената от касатора теза за наличие на спиращ автобус на спирката в насрещното за автомобила на подсъдимия платно за движение и интензивността на трафика към момента на произшествието. По отношение на тези две обстоятелства, данните в разпитите на свидетелите Ц., И., А. и Ч. са били предмет на внимателно обсъждане и съпоставка помежду им, като ВКС не открива интерпретация, която да е сторена в разрез с тяхното действително съдържание и смисъл. В тази насока следва да се отбележи, че изключителна дискреция на решаващия съд е да кредитира с доверие или да отхвърли като недостоверни конкретни свидетелски показания, стига тяхното съдържание да е обективно оценено и да са изложени убедителни аргументи за взетото решение. Така на л.84 и л.86 от въззивното дело апелативната инстанция е анализирала посочените по-горе свидетелски показания, които е оценила като последователни, обективни и изхождащи от лица, които са наблюдавали развоя на събитията непосредствено след произшествието. Съдът аргументирано е посочил и причините, поради които ги е кредитирал с доверие като достоверно дадени, и ВКС не открива логически грешки при тези му съждения. На следващо място, не са убягнали от вниманието на Бургаски апелативен съд и обясненията на подсъдимия, също подложени на подробен анализ и оценка както самостоятелно, така и във връзка с останалите доказателствени източници. Досежно твърдените обстоятелства за наличието на колона от автомобили и автобус в насрещната лента за движение, ограничаващи видимостта на подсъдимия към пешеходеца, съдът ги е намерил за изолирани, неподкрепени от останалите доказателства и израз на неговата защитна позиция. Всъщност единствено св.М. в показанията си подкрепя твърденията на подсъдимия, но апелативният съд напълно обосновано не ги е възприел за истинни. Това е така, не само защото свидетелят е описал мястото на произшествието по начин, който не отговаря на обективната действителност и начинът на придвижване на пешеходеца /скочил от намиращата се покрай пътното платно бетонна стена/, опроверган от други гласни доказателствени източници, а преди всичко понеже по делото е безспорно установено /докладна записка и справки от АПИ относно движението на управлявания от него лек автомобил/, че на инкриминираната дата и място, управляваното от него МПС не се е намирало в района на местопроизшествието. А обстоятелството, че свидетелят Н. М. управлява именно посоченият в писмените документи автомобил/а не някой друг, както се твърди в жалбата/ се извежда от неговите показания, дадени на досъдебното производство и надлежно приобщени на основание чл.281 от НПК в съдебното заседание от 25.11.2020 г. пред първоинстанционния съд и верифицирани от свидетеля след прочитането им /л.100 от първоинстанционното дело/, в които показания той самият е посочил марката, регистрационния номер и собствеността на превозното средство. И на последно място, отразеното в жалбата, че „факт от кръга на ноторните е, че по това време летовниците все още са на плаж“, съобщен в контекста за наличие на интензивно движение, не държи сметка за конкретните данни по делото, събрани чрез показанията на св. Ц. /„не видяхме да минават други коли“; „в този момент автомобили, които да идват посока /курертен комплекс/-/курортен комплекс/, не съм видял“; „от ляво и на дясно не съм видял да се движи автобус“/, на св.И. /„Когато погледнахме към пътя освен тази кола, която видяхме с блъснатия човек, мисля че нямаше други коли, пътят беше чист, то вече тогава беше минал трафика, други коли не забелязахме; „Когато стана това нещо и когато отидох да погледна, не съм видял автобус. Нямаше колона от коли“; „Не е имало колона от автомобили, автобуси, то беше почти надвечер, а във В. почти надвечер тогава вече трафикът се изтегля, там вече е слаб трафика“; „Нямаше трафик, автомобили които да задръстват“/ и на св.В. А. от съдебното заседание и от досъдебното производство, последните надлежно приобщени от първостепенния съд и потвърдени от свидетеля /„От посока /курертен комплекс/ към /курертен комплекс/ не съм забелязал да има спряна колона от коли и автобус“; „По това време не си спомням да е имало автобуси, спрени на спирките; „Не си спомням на пътя да е имало колона от автобуси и леки коли“/. Всъщност колона от автомобили е била образувана, но това се е случило след произшествието и в тази насока свидетелските показания са категорични. В заключение ВКС намира, че претенцията на касатора за наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, е лишена от основание. При правилно установената фактическа обстановка, въззивната инстанция не е допуснала нарушение на материалния закон. Законосъобразно подсъдимият е бил осъден за извършено престъпление по чл.343а ал.1 б. „б“ във вр.с чл.343 ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 ал.1 от НК. На мястото на произшествието /населено място/ разрешената от закона скорост за движение на МПС, категория В, каквото е било превозното средство, управлявано от подсъдимия, е 50 км/час. Видно от кредитираната от въззивната инстанция повторна тройна АТЕ-за, скоростта на процесния автомобил преди произшествието и в момента на удара с пешеходеца е била 63,32 км/час. Пешеходецът е станал опасност за движението в момента, в който е стъпил на пътното платно. Към този момент подсъдимият е имал видимост към него, като отстоянието на автомобила до мястото на удара е било около 67,63 метра, а опасната му зона за спиране 45,01 метра. При това положение, водачът е имал техническа възможност да избегне удара чрез спиране. Като не е сторил това, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара, респективно настъпилите съставомерни последици. Съгласно установените по делото факти напълно обосновано решаващата съдебна инстанция е избрала вариант две, от предложените два варианта в коментираната автотехническа експертиза. Това е изцяло негово правомощие и то не е безмотивно, а съобразено с приетото за липса на спрял автобус в лентата за движение към /курертен комплекс/, зад който да е излязъл пешеходеца . Що се касае до оплакването по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, ВКС счита, че липсва явна и очевидна диспропорция между размера на наложеното на подсъдимия В. В. наказание една година и шест месеца лишаване от свобода и обществената опасност на деянието и дееца, която да произтича от несъответна или неизчерпателна преценка на смекчаващите обстоятелства. Наличните смекчаващи отговорността факти /изброени и в касационната жалба/ са били правилно преценени от апелативната инстанция, като липсват неотчетени такива. Законосъобразен е изводът на съда, че смекчаващите отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер, които да налагат приложение на разпоредбата на чл.55 ал.1 т.2 б. „б“ от НК. В тази насока не следва да се подминава и факта, че за да се приложи посочената правна норма е необходимо кумулативното съществуване и на друга предпоставка, а именно че и най-лекото, предвидено в закона за конкретното престъпление наказание /в случая три месеца лишаване от свобода/ да е несъразмерно тежко, каквото в настоящият случай не може да се приеме. По-нататък ВКС изцяло споделя аргументацията на апелативната инстанция, направена на л. 94 от въззивното дело досежно наложеното наказание лишаване от правоуправление за срок от две години и поради нейната изчерпателност не счита за необходимо да я преповтаря. И на последно място, на основание чл.189 ал.3 от НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати направените от частния обвинител Х. Д. К. разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС, в размер на 800 лв., доколкото такова искане е било направено. По изложените съображения, настоящият касационен състав намира , че касационната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а атакуваното съдебно решение –в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №6 от 21.01.2022 г., постановено по внохд №207/2021 г. по описа на Бургаски апелативен съд. ОСЪЖДА подсъдимия В. А. В. да заплати на частния обвинител Х. Д. К. направените от него разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 800 /осемстотин/ лева. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/