Р Е Ш Е Н И Е № 161 гр.София , 17 декември 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ:АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора от ВКП Петър Долапчиев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 483/2019 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от подсъдимия И. В. З. лично и чрез защитника му адв.М., подсъдимия В. Н. Н. лично и от служебния му защитник адв.Д., и от частните обвинители Г. В. И. и Д. К. И. чрез повереника им адв.К., срещу решение №16 от 14.03.2019 г., постановено по внохд №342/2018 г. по описа на АС-Велико Търново. В касационната жалба, подадена от адв.М.М., защитник на подсъдимия И. З., са релевирани и трите касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се свързва с: 1. твърдение за наличието на пороци в обвинителния акт, а именно неконкретизиране на точните действия, извършени от този подсъдим за осъществяване на престъпния състав по чл.199 ал.2 от НК; 2. липса на обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата по делото, довело до неразкриване на обективната истина в съответствие със задълженията на съда по чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК- в този смисъл се посочва, че обвинението по отношение на подсъдимия З. за грабеж придружен с убийство и с тежка телесна повреда почива само на оговор, като останалите доказателства не само не го подкрепят, а точно обратното -опровергават го, доколкото липсват биологични, дактилоскопни и други следи, произхождащи от него; 3. пренебрегване от страна на съда на оправдателните доказателства и неанализиране „в задълбоченост“ на доводите на защитата на подсъдимите. Наличието на касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК се свързва с твърдение, че подсъдимият З. не е осъществил от обективна и субективна страна инкриминираните му престъпления, т.е че като е приел, че това лице е извършило процесните престъпления, които той не е осъществил, съдът е приложил неправилно материалния закон. По отношение наложеното на И. З. наказание се посочва, че е явно несправедливо, тъй като съдът не е отчел, че подсъдимият е млад човек в разцвета на силите си и неоправдано е приел, че той има ръководна роля и най-голям принос за осъществяване на престъпленията в сравнение със съпроцесниците си. Моли се да бъде отменено въззивното решение, като подсъдимият З. бъде оправдан, алтернативно, делото да бъде върнато за ново разглеждане или наказанието доживотен затвор отменено. В жалбата, подадена лично от подсъдимия З., се отправя молба за изменение на съдебния акт и определяне на наказание лишаване от свобода вместо наложеното му доживотен затвор. Депозираната от подсъдимия В. Н. касационна жалба е бланкетна и съдържа оплакване за неправилност, незаконосъобразност и допуснато нарушение на материалния закон при постановяването на въззивното решение. В изготвеното допълнение към нея се твърди, че постановената присъда е недоказана и необоснована относно авторството на деянието; че въззивната инстанция в по-голямата част от решението си споделя изводите на първостепенния съд, без да е извършил пълен и задълбочен анализ на доказателствения материал; че на част от доказателствата е придадено значение, каквото те нямат. Посочва се, че участието му в деянието по чл.199 от НК е свързано с отнемането на имущество, като дори да се приеме, че е упражнил определено насилие, то същото е било само в степен за сломяване на съпротивата на владелеца. Отправен е упрек към АС-В.Търново за това, че не е обсъдил тезата за наличието на ексцес на умисъла по отношение убийството на К. И., както и, че липсват мотиви във въззивното решение относно наложеното му наказание доживотен затвор. Отделно от това се твърди, че въззивната инстанция не е взела предвид семейното положение на подсъдимия, фактът ,че е полагал грижи за децата си, а също така и ,че не е осъждан. Моли се да бъде върнато делото за ново разглеждане, за установяване на обективната истина. Подадената от служебния защитник на подсъдимия В. Н. касационна жалба третира единствено въпроса за явна несправедливост на наложеното наказание, като отправената молба е в насока изменение на въззивното решение и намаляване размера на наложеното наказание. В допълнението към нея са изложени съображения не само по възведеното в жалбата оплакване, но и такива, касаещи касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. В жалбата на частните обвинители Г. И. и Д. И. се изразява недоволство от решението на апелативния съд, в частта, в която наказанието на подсъдимия И. З. е променено-от доживотен затвор без замяна в доживотен затвор. Изложени са съображения досежно обществената опасност на деянието и дееца, като подробно е аргументирано защо инкриминираното престъпление по чл.199 от НК е изключително тежко по смисъла на чл.38 от НК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В срока по чл.351 ал.4 от НПК е постъпило допълнение към касационната жалба /неправилно озаглавено молба/ от подсъдимия И. З., в което се посочва, че е бил подведен от своя защитник в предходните съдебни инстанции и по тази причина не е могъл да се възползва от възможността да признае фактите по обвинителния акт, каквото желание е имал още в началото на процеса, поради което моли да признае фактите пред ВКС или делото да бъде върнато за осъществяване на посочената цел. В съдебното заседание пред ВКС, повереникът на частните обвинители-адв.К., поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направеното искане, като моли същата да бъде уважена. Акцентира на това, че въззивният съд е приел за съществуващи смекчаващи отговорността обстоятелства, каквито по делото не са налични, както и че не е съобразил факта, че извършеното престъпление е изключително тежко по смисъла на чл.38 от НК. Посочва, че са налице допълнителни отегчаващи отговорността обстоятелства, които следва да се вземат предвид, а именно: многобройните и тежки увреждания по двете жертви; фактът, че единствено поради своевременно оказаната медицинска помощ на св.Г. Г., животът й е бил спасен; че настъпилата смърт на К. И. е причинена по особено мъчителен начин; че подсъдимият З. е лице с трайно изразено противозаконно поведение. По отношение на жалбите на подсъдимите и техните защитници изразява становище за неоснователността им. Защитникът на подсъдимия И. З., адв.М. пледира за допуснато от въззивната инстанция грубо нарушение на разпоредбите на чл.13,чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, тъй като съдът е приел, че подсъдимият З. е участвал в побоя над жертвите единствено на базата на обясненията на неговите съпроцесници. Защитникът макар и да не отрича наличието на подкрепящите за този фактически извод показания на пострадалата св.Г. И., намира, че те не са особено прецизни и обективни, поради особеното психическо състояние, в което се е намирала към момента на деянието. Акцентира на факта, че липсват дактилоскопни следи, такива от кръв по подсъдимия З. и биологичен материал по намерената ръкавица, които доказателства по своето съдържание са в подкрепа на оправдателната теза за неучастието му в причиняването на смъртта на пострадалия И. и в нанасянето на тежка телесна повреда на св.И.. Решително оспорва касационната жалба на частното обвинение за налагане на наказание доживотен затвор без замяна, като счита, че водещата роля на З. в извършване на престъплението по чл.199 ал.2 от НК не е доказана, както и, че личността му не е с такава степен на обществена опасност, каквато се претендира от адв. К.. Моли въззивното решение да бъде отменено и подсъдимият да бъде оправдан или делото върнато за ново разглеждане, алтернативно- наказанието доживотен затвор да бъде заменено с лишаване от свобода и то не в максимален размер. Защитникът на подсъдимия В. Н. поддържа касационната жалба. Счита, че апелативният съд само декларативно е посочил наличните смекчаващи отговорността обстоятелства, без реално да ги прецени. Обръща внимание на това, че подсъдимият Н. е направил пълни самопризнания, които са спомогнали за разкриване на обективната истина, че е баща на две малолетни деца, за които е полагал грижи-все обстоятелства, определящи наложеното му наказание като прекомерно тежко. Моли в условията на алтернативност- делото да бъде върнато за ново разглеждане или наложеното наказание заменено с по-леко. Подсъдимият В. Н. представя писмена защита. В нея отново подчертава твърдението си за липса на умисъл у него за „ликвидирането“ на пострадалите, поддържайки тезата за ексцес на умисъла по отношение на подсъдимия З.. Поддържа и искането си за явна несправедливост на наложеното наказание, като счита, че след като съдът е приел, че тримата са съизвършители на престъплението по чл.199 ал.2 от НПК, „вината би следвало да е равна“. Посочва, че спрямо него са налице множество смекчаващи отговорността обстоятелства, като излага и съображения, свързани с целите на наказанието. В заключение моли да му бъде изменено наказанието от доживотен затвор в лишаване от свобода, алтернативно-делото да бъде върнато за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура взема становище за неоснователност на всички касационни жалби. Застъпва тезата за противоречие в касационните жалби на подсъдимия З. и неговия упълномощен защитник, доколкото подсъдимото лице твърди ,че е бил подведен от предишния си адвокат, поради което не е могъл да признае фактите по обвинителния акт в процедура по чл.371 т.2 от НПК, а защитата му оспорва приетите за установени фактически положения. Не намира основания за удовлетворяване на претенцията на защитата, че обвинителния акт не отговаря на изискванията на чл.246 от НПК,че апелативната инстанция не е изпълнила задълженията си по чл.339 ал.1 от НПК и не е отговорила на възраженията на защитата, както и че е допуснала нарушение на чл.13 и чл.14 от НПК.Моли касационните жалби да бъдат оставени без уважение, тъй като не са налице претендираните касационни основания. Защитникът на подсъдимия М. заявява,че неговия подзащитен е приел присъдата на първоинстанционния съд и решението на въззивната инстанция. По отношение на останалите касационни жалби предоставя на съда да прецени тяхната основателност. Защитникът на подсъдимата М. моли решението на апелативния съд да бъде потвърдено. В последната си дума подсъдимият И. З. заявява, че е казал истината пред апелативния съд и изказва съжаление; подсъдимият В. Н. заявява, че съжалява много и се разкайва, моли да му бъде намалено наказанието или делото да бъде върнато за ново разглеждане; подсъдимият Т. М. също изразява съжаление и разкаяние, а подсъдимата Н. М. моли присъдата да бъде потвърдена. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби и допълненията към тях, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №39 от 06.07.2018 г., постановена по нохд №87/2018 г., Плевенски окръжен съд е признал подсъдимите И. В. З., В. Н. Н. и Т. Р. М. за виновни в това, че на 30.12.2016 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи на обща стойност 92 259,75 лв. от владението на К. К. И. и Г. В. И. с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила, като грабежа е в големи размери и е бил придружен с тежка телесна повреда, причинена на Г. И., изразяваща се в загуба на слезката и с убийството на К. К. И., поради което и на основание чл.199 ал.2 т.2 във вр.с ал.1 т.1 и т.3 във вр.с чл.198 ал.1 и чл.20 ал.2 от НК и чл.54 от НК ги е осъдил както следва: И. В. З. на доживотен затвор без замяна, В. Н. Н. на доживотен затвор и Т. Р. М. на двадесет години лишаване от свобода. Със същата присъда тримата подсъдими са признати за виновни и в това, че на същата дата и място, в съучастие като извършители са влезли в жилището на К. и Г. И., като употребили за това сила и деянието е извършено нощем от две или повече лица,поради което и на основание чл.170 ал.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 и чл.54 от НК ги е осъдил както следва: И. З. на лишаване от свобода за срок от пет години, В. Н. на лишаване от свобода за срок от четири години и Т. М. на лишаване от свобода за срок от три години. На основание чл.23 от НК е определено едно общо и най-тежко наказание ,а именно: - на подсъдимия И. З.- доживотен затвор без замяна, при първоначален специален режим; - на подсъдимия В. Н.- доживотен затвор, при първоначален специален режим; - на Т. М.-двадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим. На основание чл.59 от НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимите. На основание чл.68 от НК е приведено в изпълнение наложеното на подсъдимия И. З. наказание от четири месеца лишаване от свобода, наложено по присъда по нохд №60/2014 г. по описа на РС-Павликени. С присъдата е призната за виновна и Н. С. М. в това, че на 30.12.2016 г. в [населено място], с цел да набави за себе си и за В. Н. имотна облага укрила и придобила чужди движими вещи на обща стойност 88 359,75 лв. и на 13.01.2017 г. в [населено място] спомогнала да бъдат отчуждени чужди движими вещи- сумата от 20 000 лв., за които знаела, че са придобити чрез престъпление, като вещното укривателството е в големи размери, поради което и на основание чл.215 ал.2 във вр.с ал.1 и чл.54 от НК я е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил за срок от пет години и глоба в размер на 5000 лв. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски. По въззивни жалби на подсъдимия В. Н., адв.М.-защитник на подсъдимия И. З., адв.И.-защитник на подсъдимия Т. М., пред Апелативен съд-Велико Търново е било образувано внохд №342/2018 г., приключило с решение №16 от 14.03.2019 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена като наложеното на подсъдимия И. В. З. наказание е било намалено от доживотен затвор без замяна на доживотен затвор и е било намалено определеното на основание чл.23 от НК общо и най-тежко наказание, наложено на този подсъдим, от доживотен затвор без замяна на доживотен затвор. Присъдата е била отменена в частта относно връщането на 1 бр. л.а. „марка“ с рег./№/, ведно с документите и ключовете за него на Г. И. и Д. И.. В останалата част присъдата е била потвърдена.Подсъдимите са били осъдени и за направените разноски. Преди да се занимае с доводите по същество на спора, ВКС намира за необходимо да отговори на релевираните от адв.М. възражения за допуснати нарушения на процесуалния закон от категорията на абсолютните при изготвяне на обвинителния акт и за липса на мотиви към въззивното решение, тъй като същите имат „преюдициално“ значение, доколкото тяхното наличие неизбежно би обосновало отмяна на атакувания въззивен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Прегледът на материалите по делото сочи, че на 09.03.2018 г., пред първоинстанционния съд е било проведено разпоредително заседание, в което са били обсъдени всички въпроси по чл.248 ал.1 от НПК, в т.ч. и допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемите. От съдебния протокол е видно, че защитникът на подсъдимия И. З.- адв.М. е заявил, че на досъдебното производство не са допуснати съществени отстраними нарушения на процесуалните правила, като това му становище е било изрично потвърдено от самия З.. Останалите страни в процеса също не са претендирали наличието на подобни нарушения на досъдебното производство, а съдът в изпълнение на правомощието си за служебна проверка, с определение е констатирал липсата на такива. Разпоредбата на чл.248 ал.3 от НПК изключва възможността в съдебното заседание пред първоинстанционния, въззивния и касационния съд да се правят възражения за допуснати нарушения на процесуалните правила по смисъла на ал.1 т.3, които не са били поставени на обсъждане в разпоредителното заседание. Възражението на адв.М. по годността на обвинителния акт не е било изобщо правено и обсъждано в разпоредителното заседание, поради което преклузията за по- нататъшното му обсъждане, вкл. и от ВКС, е налице. Що се отнася до твърдението за липса на мотиви към въззивното решение, поддържано от защитника на подсъдимия З. и от подсъдимия Н., настоящия касационен състав намира за неоснователно. Прочитът на мотивите не сочи на претендираните пропуски. Напротив, съдържанието на атакувания въззивен акт отговаря изцяло на изискванията, визирани в нормата на чл.339 ал.1 и 2 от НПК. Апелативният съд е отразил приетата от него фактическа обстановка, извършил е презицен анализ на доказателствата и доказателствените източници, подробно е обосновал правните си изводи, както и наложените на подсъдимите наказания и е отговорил на направените от страните възражения. Впрочем претенцията за допуснато съществено процесуална нарушение в жалбата на защитата на подсъдимия З. се аргументира с „необсъждането в задълбоченост на възраженията и доводите на защитата“. ВКС би се съгласил с възражението на защитата, но само ако липсва изобщо обсъждане на направените в жалбите и пледоариите доводи и възражения, или ако обсъждането им от съда е дотолкова повърхностно и декларативно, че на практика се приравнява на липсва на такова. В конкретния случай не се констатира подобно нарушение, допуснато от апелативния съд. Последният е изпълнил задълженията си да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата, като аргументацията му е детайлна, почиваща на доказателствата по делото и формалната логика. Същото се отнася и за частта от мотивите, касаеща наказанията на подсъдимите. Упрекът на подсъдимия Н. за липса на мотиви по наказанието, не може да бъде възприет за основателен. Това е така, тъй като на три страници АС-Велико Търново е изложил съображенията си, свързани с индивидуализацията на неговите наказанията, като в съдържателно отношение не е пропуснал да обсъди нито една от предпоставките на чл.54 от НК. Доколкото подсъдимият Н. е възразил, че в мотивите към съдебното решение са налице препращания към анализа на някои от доказателствата по делото, извършен от първоинстанционния съд, без да е осъществена собствена интерпретация, ВКС намира за необходимо на първо място да отбележи, че не констатира дефицит в дейността на апелативната инстанция по анализа и обсъждането на доказателствата и средствата за тяхното установяване. На второ място, Върховният съд многократно е имал случаи да отбележи в редица свои решения /напр. Р №181 по н.д.486/2012 г. на ВКС,І н.о./, че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на пъроинстанционната присъда. А що се отнася до мотивите към присъдата на ОС-Плевен, те се отличават с аналитичност, детайлност и достатъчна пълноценност, поради което апелативният съд, споделяйки ги, не е бил задължен отново да ги преповтаря. Напълно удачен е избора на апелативния съд да обсъди най-подробно само онези доказателства, който са били спорни и по този начин да изложи собственото си виждане по тях. В заключение, изготвеният въззивен съдебен акт отговаря на изискванията за съдържание, разписани в нормата на чл.339 ал.1 и 2 от НПК. На следващо място искането на подсъдимия З. за връщане на делото за ново разглеждане с цел провеждане на процедурата по глава 27 от НПК в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК, е лишено от основание. От протокола от съдебното заседание, проведено от първоинстанционния съд е видно, че този подсъдим е бил единственият, който е изразил несъгласие с провеждането на посочената процедура и е предпочел делото да се разгледа по общия ред. Съгласно ТР №1 /2009 г. на ОСНК на ВКС, след като делото е разгледано по общите правила при първоначалното първоинстанционно производство, последващите инициативи за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371 т. 2 от НПК, са закъснели. По нататък, изразеното недоволство за липса на обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата по делото в съответствие със задълженията на съда по чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, довело до неразкриване на обективната истина, не намира своите основания. Доказателствата и средствата за тяхното установяване са били подложени на внимателна и критична преценка- както с оглед процесуална им годност, така и предвид възможността на базата на тях да бъдат обосновани фактическите изводи на съда, значими за инкриминираните обвинения. Не се набелязва превратна или противна на формалната логика преценка на доказателствения обем, като неговата интерпретация е в съответствие с действителното му съдържание. Правилно са били обсъдени и т.н. оправдателни доказателства, установяващи липсата на биологични следи и кръв от И. З. на местопрестъплението, по намерената ръкавица и по дрехите му, като приетото от апелативната инстанция, че те не променят извода за участието на този подсъдим в инкриминираното деяние, се споделя от касационния съд. Този извод не е голословен, а добре защитен чрез анализа на останалите доказателствени източници. Защитникът на подсъдимия З. твърди, че осъдителната присъда по чл.199 ал.2 от НК почива само на „оговор“, с което е допуснато съществено процесуално нарушение. Както правилно е отбелязал и въззивният съд, в обясненията си всеки един от тримата подсъдими, макар и да не отрича присъствието си на инкриминираната дата и място, омаловажава участието си в грабежа и най-вече в нанасянето на удари по пострадалите лица, довели до настъпването на смъртта на К. И. и причиняването на тежка телесна повреда на св.Г. И.. Така, в обясненията си подсъдимият Т. М. твърди, че подсъдимите В. Н. и И. З. са нанасяли множество удари с дървените колове по жертвите, като при тези действия дървото, използвано от З. се е счупило, а самият той е ударил Г. И., когато същата е направила опит да ползва телефона си. От своя страна подсъдимият В. Н. отрича да е нанасял удари, по което и да е от двете пострадали лица, заявявайки, че след като е взел една черна найлонова чанта, се е отправил към вратата, за да излезе и тогава е чул, че някой е извикал „ох“, а когато подсъдимият М. се върнал в автомобила, бил целия в кръв, треперел и казал, че е пребил човека. Според обясненията на подсъдимият З. , той не бил влизал в стаята, където се намирали жертвите, а това сторили другите двама подсъдими, които веднага започнали да бият пострадалите. Съпоставката на тези обяснения навежда на следните изводи : 1. подсъдимият Т. М. признава за нанесени удари само на Г. И., а другите двама подсъдими изобщо отричат да са били във физическо съприкосновение с пострадалите ; 2. всеки един от тримата подсъдими посочва другите двама за извършители на побоя. Действително, ако бяха налице само тези гласни доказателствени източници, трудно би могло да се установи кой/кои подсъдими са участвали в нанасянето на побоя на К. И. и Г. И.. Но по настоящото дело, напълно законосъобразно е прието, че са налице други доказателства, установяващи участието и на тримата подсъдими в причиняването на смъртта и тежката телесна повреда на двете жертви. В тази насока от съществено значение се явяват показанията на пострадалата Г. И., които са кредитирани от съдилищата с доверие, като обективни, последователни и кореспондиращи си и с други доказателства. Така, свидетелката е предоставила информация, че в стаята са влезли три лица, като побоя над нея и съпруга й е бил осъществен и от тримата. Същата е заявила, че коловете, с които са нанасяни ударите, са били разменяни между подсъдимите. В пледоарията си адв.М., защитник на подсъдимия З., изразява известно съмнение в обективността на показанията на свидетелката, поради обстоятелството, че към момента на деянието същата е била в особено психическо състояние на силен страх и шок, което до известна степен е компрометирало нейните възприятия. ВКС не се съгласява с изразеното от защитника становище, защото достоверността на показанията на свидетелката се потвърждава и от други обективни факти. Така например свидетелстването й за нанасяне на удари с дървени колове се подкрепя от намерените такива при огледа на местопроизшествието; опита й да се обади по телефона и счупването му от единия от извършителите се потвърждава от обясненията на подсъдимия М.; проведения разговор по мобилен телефон от един от подсъдимите в дома й се потвърждава от справката за осъществено в 03.06. часа на 30.12.2016 г. обаждане от телефона на Т. М. към този на В. Н.. Освен това, дори да се приеме, че свидетелката се е намирала в особено психическо състояние, то не й е попречило на трезвата преценка на ситуацията- първоначално свидетелката е симулирала, че е припаднала, за да преустановят извършителите побоя върху нея, след това е направила опит да се обади по телефона и в крайна сметка, когато и тримата подсъдими са напуснали къщата, е сторила това незабавно - в 03.08 часа и в 03.17 часа, съобразявайки, че може да се обади от домашния телефон, доколкото мобилният й е бил счупен. В подкрепа показанията на Г. И. са и констатираните обективни находки– биологични следи върху двата дървени кола, оставени от подсъдимите Т. М. и В. Н. и кръв, произхождаща от починалия К. И. по дънките и по дясна маратонка, притежание на Т. М.. По нататък защитникът на подсъдимия З. и подсъдимият Н. застъпват тезата за наличие на ексцес на умисъла по отношение причиняването на смъртта и тежкото телесно увреждане. Всъщност това възражение, както правилно е отбелязала и въззивната инстанция, макар и да е от значение за правната квалификация на деянието, осъществено от всеки един от подсъдимите, на практика се отнася до оспорване на приетата от решаващите съдилища фактическа обстановка. За разлика от първоинстанционния и въззивния съд, ВКС не е инстанция по фактите, а само по правото, поради което и оплакването за фактическа необоснованост на оспореното решение, не подлежи на касационна проверка. Намесата на касационната инстанция е необходима само когато констатира неправилност в процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващия съд при събиране и оценка на доказателствата и при изпълнение на задължението му за обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата по делото, каквото в случая не е налице. Впрочем, позицията на подсъдимия З. и тази на защитника му по отношение установените факти по делото се разминава, доколкото подсъдимият претендира връщане на делото за ново разглеждане, с цел приложение диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК с признание на фактите по обвинителния акт / според фактите в обвинителния акт „….тримата обвиняеми се нахвърлили и започнали да нанасят силни удари по главите и телата на пострадалите К. И. и Г. И., докато те лежали все още върху леглото“/, а претенцията на защитника е свързана с нарушение от въззивния съд на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което обективната истина не е достигната, ерго, фактите не са установени правилно. Възражението на подсъдимия Н., че упражненото от него насилие е било само в степен за сломяване съпротивата на владелеца на вещите, не държи сметка не само за информацията, съдържаща се в показанията на св.И., но и на констатираните обективни находки по трупа на К. И. и по тялото и главата на пострадалата И., сочещи на множество, силни удари, нанесени с голям интензитет. При така установените факти, изведени на базата на съвкупната оценка на доказателствения обем, материалният закон е приложен правилно. Тримата подсъдими в съучастие като съизвършители са осъществили обективните и субективни признаци на инкриминираните им престъпления по чл. 199 ал.2 т.2 във вр.с ал.1 т.1 и т.3 във вр.с чл.198 ал.1 и чл.20 ал.2 от НК и по чл.170 ал.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК. Следва да се посочи, че извършеният грабеж не е квалифициран по чл.199 ал.1 т.2 от НК, поради което съдът не дължи обсъждане на онези възражения на подсъдимия Н., с които се оспорва наличието на предварителен сговор за причиняване смъртта на пострадалия. Действително в случая е налице предварителна подготовка за осъществяване на самия грабеж, но това обстоятелство има отношение единствено към наказанието и ще бъде обсъдено в решението по долу. Що се отнася до възражението за липса на общност на умисъла за извършването умъртвяването на К. И. и причиняването на тежка телесна повреда на Г. И., ВКС отново подчертава, че същият се извежда от обективните действия на тримата подсъдими по нанасяне на множество силни удари, част от които с дървени колове, по жизнено важни части от тялото на пострадалите, довели до престъпния резултат. Съдебната практика е категорична и еднопосочна, че когато тежкия побой е нанесен от няколко лица, независимо кой от тях е причинил смъртоносните увреди, всички носят отговорност за по-тежкия резултат, в случая смъртта на жертвата К. И. и тежката телесна повреда на Г. И.. В жалбата на защитника на подсъдимия З. се съдържа възражение и по обективната и субективна съставомерност на деянието по чл.170 от НК, но същото е декларативно и поради липсата на аргументи, създава невъзможност за ВКС да го обсъди. По отношение реализацията на наказателната отговорност на подсъдимите И. З. и В. Н., настоящият касационен състав намира следното: в касационните жалби на двамата подсъдими се оспорват наложените им наказания за престъплението по чл.199 ал.2 от НК „доживотен затвор“ и се прави искане за определянето на по-леко наказание, а в касационната жалба на частното обвинение се иска налагането на наказание на И. З. „доживотен затвор без замяна“. ВКС намира ,че не могат да бъдат удовлетворени исканията в жалбата на подсъдимия З., както и тези, релевирани в жалбата на частните обвинители относно наказанието на този подсъдим. Наказанието доживотен затвор без замяна е изведено извън системата на редовните наказания по чл. 37, ал. 1 от НК, на които държавата разчита основно в противодействието на престъпността, като е предвидено в самостоятелната разпоредба на чл. 37, ал. 2 от НК. За да се наложи наказание доживотен затвор без замяна, законът изисква не само изключителна тежест на извършеното конкретно престъпление, но и невъзможност за постигане на целите, визирани в чл.36 от НК чрез налагането на по-леко наказание. Тези условия трябва да бъдат налице едновременно, за да може наказанието да бъде наложено. Преценката за изключителност се ръководи от критерии, които по същността си са самостоятелни критерии за индивидуализация, въздигнати в дефинитивни белези на наказанието по чл. 38, ал. 1 от НК, като наред с това на преценка подлежат и критериите по чл. 54 и сл. Първият критерий изисква изключително висока конкретна обществена опасност на извършеното. Това означава многобройност или изключителност, а не просто превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което случаят радикално се отклонява от обичайния с тази квалификация./ Решение на ВС №267/1983 г. по НОХД №272/1983 г. на II НО/. Вторият критерий е отрицателен и изисква целите на наказанието да не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание. А те не могат да бъдат постигнати с по-леко наказание, когато деецът не може да бъде поправен в рамките на оставащата продължителност на неговия живот и когато се констатира необратимост на проявените с деянието криминални нагласи. Касационният съд се съгласява с извода на апелативната инстанция, за това, че конкретно извършеното престъпление е изключително тежко. Това се обуславя от наличието на три квалифициращи деянието признака, от предварителната подготовка по планиране и организиране на престъплението грабеж, от времето и мястото на осъществяването му- през нощта, в жилището на пострадалите, докато същите спят, от характеристиките по изпълнение на престъпната деятелност - нанасянето на жесток побой, довел до множество травматични увреждания, в резултат на които е настъпила смъртта на единия и тежка телесна повреда на другия, в причинените извън тежката телесна повреда други увреждания на Г. И. с характеристика на средни телесни повреди, в обстоятелството, че убийството е извършено по особено мъчителен за убития начин. Без да подценява обществената опасност на подсъдимия И. З., изводима от обремененото му съдебно минало- извършването на престъпленията по настоящото дело в изпитателния срок на предходно осъждане, водещата му роля в подготовката на грабежа- именно той е разказал на съучастниците си за пострадалия и неговото финансово състояние, декларативното изказване на съжаление и усилията да прикрие участието си в престъпната дейност, ВКС, както и апелативната инстанция счита, че целите по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати и чрез налагане на наказание доживотен затвор. Подсъдимият И. З. към момента на извършване на престъплението е бил на 32 години, до задържането си е упражнявал трудова дейност /такива са и фактите приети от съдилищата- той се запознал със съпроцесниците си докато работел в строителна фирма в [населено място]/, има семейство и дете. По отношение на индивидуалната превенция на наказанието от значение е очакваната продължителност на изолацията. Не случайно ЕСПЧ изрично подчертава, че съдът трябва да има възможност да зачете младата възраст като смекчаващо обстоятелство, когато налага такова наказание./ Harkins and Edwards срещу Обединеното кралство /2012 г./ ; Vinter и други с/у Обединеното кралство, Жалба № 66069/09, Решение от 17.01.2012 г./. На следавщо място за преценката дали е възможно подсъдимият З. да бъде поправен и превъзпитан и без да му се налага най-тежкото наказание доживотен затвор без замяна, е необходимо да се направи анализ и на предходните осъждания на подсъдимия. От приложеното по делото свидетелство за съдимост /т.7 л.1354 от ДП/ е видно, че спрямо И. З. са били постановени три присъди- по нохд №200/2002 г. по описа на РС-Павликени, влязла в сила на 27.03.2003 г., по която му е наложено наказание глоба в размер на 100 лв.; по нохд №5/2004 г., по описа на РС-Златоград, влязла в сила на 02.04.2004 г., с наложено наказание глоба в размер на 250 лв. и по нохд №60/2014 г. по описа на РС-Павликени, влязла в сила 27.02.2014 г., по която му е наложено наказание в размер на 4 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено за срок от три години. Съгласно разрешенията, дадени в ТР №2/2018 г. на ОСНК на ВКС, по първите две осъждания подсъдимият З. следва да се счита реабилитиран. Що се отнася до третата присъда за деяние по чл.195 ал.1 т.4 във вр.чл.194 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 във вр.с чл.18 ал.1 и чл.55 ал.1 т.1 от НК, за да се приложи разпоредбата на чл.55 от НК и определи размер към възможния законов минимум на наказанието лишаване от свобода е очевидно, че съдът е преценил степента на обществената опасност на деянието и дееца за невисока. При това положение, съдебното минало на подсъдимия З. не може да мотивира извод за необратимост на престъпните му навици и невъзможност от постигане на индивидуалната цел по чл.36 от НК изобщо. Наказанието доживотен затвор без замяна има като последица демотивирането на осъдения към положително развитие и следва да се налага само когато е възможен положителен извод за безвъзвратно изгубена възможност от поправянето му изобщо. В случая наложеното наказание доживотен затвор ще изключи възможността подсъдимият да пребивава сред обществото до края на живота си, като законът не гарантира на осъдения замяна. Той може да я получи след поне 20 години, само ако я заслужи и това бъде несъмнено установено от съд в публична състезателна процедура. Наказанието доживотен затвор е достатъчно строго и сурово, за да осъществи и целите на генералната превенция- да въздейства предупредително и възпитателно и по отношение на останалите членове на обществото. Не тежестта на санкцията, а нейната неизбежност са важни за реализирането на генералната му цел. Предвид изложените съображения ВКС прие, че именно наложеното от апелативния съд наказание доживотен затвор е необходимото и достатъчно за реализиране на целите по чл.36 от НК. Не се констатират основания за допълнително смекчаване отговорността на този подсъдим в посока преминаване към по-лек вид наказание, а именно лишаване от свобода. Това е така, тъй като относителната тежест на смекчаващите отговорността обстоятелства е незначителна на фона на множеството отегчаващи отговорността обстоятелства и изключително високата степен на обществена опасност на извършеното престъпление. В този смисъл претенцията за налагане на наказание лишаване от свобода, е неоснователна. Наказанието доживотен затвор, наложено на подсъдимия В. Н. също е справедливо. Лишено от основание е твърдението му, че след като и тримата подсъдими са действали като съизвършители в осъществяване на инкриминираните престъпления, наказанието им би следвало да е еднакво. Това твърдение не държи сметка за наличието на принципа за индивидуализация на наказанието. Обстоятелствата, които трябва да бъдат взети предвид при индивидуализиране на наказанието са свързани с конкретната тежест на извършеното престъпление и личността на дееца. Именно тези обстоятелства са ориентир и относно нуждата във всеки конкретен случаи от повече или по-малко интензивно наказателно въздействие с оглед целите на специалната и генерална превенция. Като изхожда от конкретния характер на тези обстоятелства, съдът индивидуализира наказанието по отношение на всеки един от подсъдимите лица. В този смисъл не представлява нарушение на закона, налагането на различни по вид наказания на съучастниците, какъвто е и настоящият случай. Досежно наказанието на подсъдимия Н., оценката на обществената опасност на деянието и дееца и наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, извършена от апелативния съд, е правилна. Касае се за изключително висока степен на обществена опасност на престъплението по чл.199 ал.2 от НК, изводима от наличието на три квалифициращи признака, времето, мястото и начина на извършване на престъплението. Налице са и множество отегчаващи отговорността обстоятелства- предварителната подготовка за осъществяването на грабежа, факта, че стойността на отнетото имущество многократно надхвърля квалификацията „големи размери“, причинените средни телесни повреди на Г. И., стоящи извън квалифициращия признак по чл.199 ал.1 т.3 пр.1, обстоятелството, че убийството на К. И. е извършено по особено мъчителен за него начин. Обществената опасност на подсъдимия Н. също е вярно оценена. Макар той да е неосъждан / предходната му присъда, по която е настъпила реабилитация не може да се отчита в негова вреда/, да е семейно ангажиран и да е направил частични самопризнания, то тези смекчаващи отговорността обстоятелства, не променят извода за високата степен на персонална обществена опасност. Това е така, тъй като подсъдимият Н. активно е участвал в подготовката и организирането на грабежа, опитал се е да привлече като съучастник св.П. М., след извършване на престъплението е демонстрирал охолен живот, веселил се и се е отнасял с пълно безразличие към отнетия човешки живот. Нещо повече, подсъдимият не се е посвенил да демонстрира част от отнетото имущество, окичвайки себе си и съпругата си- подсъдимата М. със златни бижута, предмет на грабежа. Равнодушието и безчувствеността към съдбата на жертвите характеризират подсъдимия като личност, страдаща от морални дефицити, за когото човешкия живот не представлява особена ценност. Извън чистото съдебно минало и семейния статус на подсъдимия Н. /съпруга и деца, за които полага грижи/ и частичните самопризнания, обстоятелства отчетени от предходната инстанция, други смекчаващи отговорността обстоятелства не се сочат от жалбоподателя, които да бъдат предмет на обсъждане. В заключение, не са налице основания за преминаване към друг по-лек по вид наказание по отношение на подсъдимия В. Н. и в този смисъл искането му е неоснователно. По изложените съображения и като не намери да са налице претендираните от жалбоподателите касационни основания, ВКС счете, че жалбите следва да бъдат оставени без уважение, а въззивното решение –в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №16 от 14.03.2019 г., постановено по внохд №342/2018 г. по описа на Великотърновски апелативен съд, НО. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/