8 Р Е Ш Е Н И Е № 131 София, 07.01.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря ЕЛЕОНОРА СТОЯНОВА……….. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 251 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 527/12.VІ.2013 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение решение № 600 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, от 19.ХІІ.2011 г. по гр. дело № 1215/2011 г. е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК след констатация, че в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 149/5.ХІ.2010 г. на І-во т. о. по т. д. № 49/2010 г., се явява произнасянето на въззивната инстанция по процесуалноправните въпроси: 1./ Дали при преценката си за основателност на положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т.- 9, предл. 1-во ГПК, решаващият съд е длъжен да провери и наличието на каузално правоотношение между издателя и поемателя по записа на заповед „и обвързаността на записа на заповед с такова правоотношение”?; 2./ Дали каузално правоотношение, обезпечено посредством процесния менителничен ефект, може да се счита въведено в предмета на делото, заведено по такъв иск, ако в исковата молба няма такова твърдение? Оплакванията на двамата касатори А. Ю. и Т. Ив. Кирашки са били за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който искът им по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу ответното търговско д-во да бъде уважен в предявения по делото размер, като бъде признато за установено в отношенията между страните по спора, че първият касатор, като правоприемник по договор за цесия, сключен с втория, има съществуващо вземане срещу търговеца в размер на 200 000 лв. /двеста хиляди лева/, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК /29 юли 2010 г./ и до окончателното й изплащане, като в тежест на д-вото бъдат присъдят направените от първия касатор за настоящето касационно пр-во разноски в размер на 4 030 лева – съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция двамата касатори са заявили чрез своя общ процесуален представител по пълномощие, че поддържат жалбата си, инвокирайки довод, че при наличието на валиден от външна страна запис на заповед, не било необходимо ищец по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да въвежда каузално правоотношение и съответно - да го доказва. Чрез своя процесуален представител по пълномощие ответното по касация [фирма]-гр. Пловдив е потвърдило становището си за неоснователност на касационната жалба, претендирайки – вкл. и в писмената си защита, представена по делото - за потвърждаване на атакуваното въззивно решение, а също и за присъждане на разноски в размер на сумата от 12 000 лв., съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК, придружен от договор за правна защита и съдействие и данъчна фактура. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията и доводите на касаторите А. Б. Ю. и Т. Ив. Кирашки, становището и съображенията на ответното по касация [фирма]-гр. Пловдив – вкл. и в писмената му защита по делото, и след като извърши цялостна проверка по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК за процесуалната и материална законосъобразност на обжалваното въззивно решение, намира следното: Касационната жалба е частично основателна. Решение № 600/19.ХІІ.2011 г. на Пловдивския апелативен съд по гр. дело № 1215/2011 г. е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон /чл. 535 и сл. ТЗ/, тъй като не може да бъде споделен решаващия правен извод, че щом по делото не било установено /с годни доказателствени средства по ГПК/, че процесният запис на заповед имал обезпечителна функция по отношение на конкретна каузална сделка между търговеца негов издател и първоначалния поемател /цедент/, то дружеството ответник не дължало посочената в менителничния ефект сума от 200 000 лева. До този съвършено неприемлив правен резултат се е стигнало вследствие допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, отнасящи се до изготвянето на доклад по делото и съответно – за надлежно очертаване на предмета на доказване по същото. Правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, е в разпоредбата на чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК /във вр. чл. 535 и сл. ТЗ/, а не в текста на чл. 422, ал. 1 ГПК, който сочи единствено процесуалния ред, по който те следва да се реализират /т.е. независимо от вида на документа, въз основа на който може да бъде подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение/. Ето защо, при евентуално въвеждане на каузално правоотношение, като част от предмета на доказване по делото, това означава възражението също да бъде надлежно правно квалифицирано - според наведени в тази връзка конкретни факти: било като договор за паричен заем, било като продажба на дружествени дялове, било като търговска продажба на машини и пр. С оглед това изразът в обстоятелствената част на исковата молба, че ответното търговско д-во издава на 5.Х.2007 г. запис на заповед на ищеца Т. Ив. Кирашки за сумата 200 000 лв. „за задължения на дружеството към него” не представлява по естеството си надлежно въвеждане /от страна на подателите на тази молба/ на каузално правоотношение в предмета на спора по делото. Граматически е налице тавтология („нещо, казано два пъти”), доколкото задължителен реквизит на всеки запис на заповед, съгласно чл. 535, т.т. 2 и 4 ТЗ, е както „безусловно обещание да се плати определена сума пари”, така и „името на лицето или на заповедта на което трябва да се плати”. Затова релевантно за валидността на процесната ценна книга е, че заплащането на посочената сума не е било поставено от търговеца неин издател под каквото и да било условие. При категоричното становище на последния в отговора му по същата искова молба, че в нея „не се сочи основанието за възникване на менителничното задължение”, както и че записът на заповед бил „абсолютно симулативен, поради липса на основание за издаването му от законния представител”, е следвало да се считат преклудирани всички възможни твърдения и възражения на страните по спора досежно това, че процесният менителничен ефект е бил предназначен да послужи за обезпечаване изпълнението на парично задължение, произтичащо от друго, каузално правоотношение между неговите издател и поемател. Като резултат от това, при успешно проведеното пълно главно доказване на редовността /от външна страна/ на менителничния ефект, издаден на 5.Х.2007 г., е следвало да бъде зачетен абстрактния характер на едностранната правна сделка „запис на заповед”, но също и процесуалните правила относно приемството в процеса /чл. 227 ГПК/ и за прехвърляне на спорното право /по чл. 226 ГПК/ да бъдат съобразени със специалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 10б, изр. 3-то от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., обстоятелството, че съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, е мотивирано с настъпване на материалноправните последици от предявяването на иска към момент, който предхожда по време датата на постъпване на исковата молба в съда. Затова при частно правоприемство при прехвърляне на спорното вземане чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, легитимиран да участва в производството по положителния установителен иск е цедентът, като намира приложение нормата на чл. 226 ГПК. Но легитимиран да предяви този иск е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, както това е в настоящия случай. От друга страна, съгласно разяснението по т. 10в от същото тълкувателно решение, процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на такава искова претенция, водена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите, когато искът е предявен за установяване съществуването на вземане за разноски, направени в заповедното производство. Ето защо атакуваното въззивно решение ще следва да бъде касирано в частта му по положителния установителен иск на двамата касатори срещу ответното търговско дружество, вкл. досежно вземането за законната лихва върху главницата от 200 000 лв., считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК /29.VІІ.2010 г./ и до окончателното погасяване от страна на търговеца на това негово парично задължение. Съответно в частта, с която същия иск е бил отхвърлен досежно разноските, направени в заповедното пр-во, атакуваното въззивно решение ще следва да бъде потвърдено: като правилно /законосъобразно/. В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 290 ГПК и предвид изрично направеното от ищеца цесионер искане по чл. 78, ал. 1 ГПК, ответното по касация [фирма]-гр. Пловдив ще следва да бъде осъдено да му заплати разноски в размер общо на 4 030 лв., която сума, съгласно приложения по делото списък по чл. 80 ГПК, представлява сбор от внесените от този касатор държавни такси по чл. 18, ал. 2, т.т. 1 и 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК при касационно обжалване на въззивно решение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 600 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, от 19.ХІІ.2011 г., постановено по гр. дело № 1215/2011 г. В ЧАСТТА, с която е бил отхвърлен положителния установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на 200 000 лв., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК /29.VІІ.2010 г./ и до окончателното погасяване на същото задължение, а също И В ЧАСТТА за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място],[жк], [улица], ет. ІІ, ап. № 7, ЧЕ това търговско дружество дължи на ищеца А. Б. Ю., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], в качеството му на частен правоприемник на ищеца Т. И. Кирашки от [населено място] по договор за цесия от 18.VІІІ.2010 г. СУМА в размер на 200 000 лева (двеста хиляди лева), което задължение произтича от издаден от търговеца на 5.Х.2007 г. запис на заповед с падеж 5.Х.2008 г., за което вземане цедентът /поемателят/ Т. И. Кирашки, ЕГН [ЕГН] от [населено място] е бил снабден, на основание чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, със заповед за изпълнение № 7301 от 9.VІІІ.2010 г., издадена по ч. гр. дело № 11625/2010 г. по описа на Пловдивския РС, ГК, 8-и с-в И ВЕДНО СЪС ЗАКОННАТА лихва върху горепосочената главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /29.VІІ.2010 г./ и до окончателното погасяване на задължението. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 600/19.ХІІ.2011 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, постановено по гр. дело № 1215/2011 г. В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ: за отхвърляне на положителния установителен иск за признаване съществуването на вземане за разноски в размер на сумата от 5 000 лв. (пет хиляди лева), направени в заповедното производство по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК. О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място],[жк], [улица], ет. ІІ, ап. № 7 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 1 ГПК – да заплати на А. Б. Ю., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] съдебно-деловодни разноски в размер общо на 4 030 лв. (четири хиляди и тридесет лева). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2