1 Р Е Ш Е Н И Е № 329 гр. София, 06 октомври 2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ..…………...…...... КРИСТИНА ПАВЛОВА......……… и с участието на прокурор .............……….….........КИРИЛ ИВАНОВ.........................................…разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 766/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК по искане на осъдената Ц. М. Н. чрез защитника й – адв.Б. М. за възобновяване на наказателното дело и отмяна на влязлата в сила присъда по НОХД № 8500/2012 г. по описа на РС Пловдив. В искането на осъденото лице са релевирани твърдения за наличие на касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Молителката твърди, че както първоинстанционният съд, така и въззивната инстанция са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила, които свързва с едностранчивост и необективност на осъществения доказателствен анализ, и превратна оценка на доказателствените материали. Обосновава тезата, че и районният съд, и окръжният са игнорирали обстоятелството, че към момента на поставяне на ветроопорното съоръжение на терасата на офиса на дъщеря й З. В., между последната като собственик на имота на втория етаж и Н. Н., представляван от дъщеря си М. Т. не е имало спор за право на ползване на панорамната тераса на същия етаж, тъй като Н. не бил собственик на тази част от имота. До обратния извод двете съдебни инстанции са стигнали поради обстоятелството, че са кредитирали единствено Протокол от 08.11.1994 г., подписан от съсобствениците на имота на [улица] [населено място] (братята Н., Д. и Д. С.), според който тримата братя – З. Н., Н. Н. и Т. Н. си разпределили имотите в проектираната за изграждане второстепенна сграда към жилищна сграда на [улица] [населено място], а изцяло са игнорирали сключеният в последствие договор за учредяване право на строеж за изграждане на същата сграда, за което бил съставен Нотариален акт № 200 от 25.05.1995 г. Съобразно цитирания документ, според адв.М. целият трети етаж, състоящ се от офис и панорамна тераса, е бил предоставен в собственост на Т. Н., който впоследствие прехвърлил правото на строеж на дъщеря си З. В., за което бил съставен нотариален акт № 121 от 20.08.1997 г. При тези данни, поставеното ветроопорно съоръжение било изцяло в имота, собственост на В., поради което нейната майка Ц. Н. не би могла да засегне права на друго лице над обсъждания имот, тъй като такива липсвали. На следващо място в искането се подчертава, че инстанциите по фактите неправилно са възприели терасата над офиса на Н. Н. като използваема покривна тераса, представляваща обща част на сградата, а не като прилежаща към офиса на В. панорамна тераса. До този извод според защитника се е стигнало поради игнориране показанията на св.Ю. П. (главен архитект на район Централен – [населено място]) от съдилищата и кредитиране единствено заключението на строително-техническата експертиза, изготвена от в.л.архитект К.-Х.. Според адв.М. при изготвяне на експертното заключение вещото лице не е съобразило Нотариален акт № 200 от 25.05.1995 г., поради което е дало грешна оценка на предназначението на обсъжданата тераса. Това мотивирало защитата да възрази срещу заключението и да поиска назначаването на повторна експертиза, но искането било оставено без уважение. Такава експертиза не била назначена и от въззивната инстанция, с което били ограничени процесуалните права на осъдената и обективната истина останала неразкрита. По-нататък в искането се подчертава, че мотивите към присъдата на РС Пловдив не съответстват на изискванията на чл.305 ал.3 изр.2 от НПК, тъй като липсвал анализ на писмените и гласни доказателства, изключващи Ц. Н. като автор на инкриминираното деяние.Този порок не бил преодолян и от въззивното решение, поради което неизяснен по делото останал основен елемент от състава на престъплението – неговият автор. Най-сетне се излагат доводи и за допуснато нарушение на материалния закон, като се оспорва съставомерността на деянието по чл.323 ал.1 от НК. В искането се сочи, че преди поставянето на ветроопорното съображение не е бил налице нито спор между Н., респ.неговата пълномощничка Т. и осъдената, нито правен спор пред граждански съд за установяване статута на обсъжданата тераса и собствеността върху нея. Като не са отчели това обстоятелство и двете съдебни инстанции са постановили актовете си в противоречие с утвърдената практика на ВКС. В съдебно заседание на касационната инстанция осъдената Ц. Н., редовно призована, не се явява. Не се явява и упълномощеният й защитник адв.М.. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното: С присъда № 335 от 18.10.2013 г., постановена по НОХД № 8500/2012 г., Районен съд гр.Пловдив е признал подсъдимата Ц. М. Н. за виновна в това, че през месец септември 2009 г. в [населено място], самоволно, не по установения от закона ред е осъществила едно оспорвано от другиго – Н. А. Н. чрез пълномощник М. Н. Т. свое предполагаемо право, като деянието е в немаловажен случай - като отказва достъп до недвижим имот – тераса над офис, находящ се в [населено място], [улица], собственост на Н. А. Н., поради което и на основание чл.323 ал.1 вр.чл.54 ал.1 от НК я осъдил на 4 (четири) месеца „лишаване от свобода“, изтърпяването на което отложил на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 (три) години. В тежест на подсъдимата били възложени направените по делото разноски. С решение № 325 от 15.12.2014 г. по ВНОХД № 1180/2014 г. по описа на Окръжен съд Пловдив първоинстанционната присъда била потвърдена. Решението на Пловдивския окръжен съд от 15.12.2014 г. не е подлежало на касационно обжалване, като искането на защитника на осъдената Ц. М. Н. – адв.М. за възобновяване на наказателното дело е депозирано в регистратурата на РС Пловдив на 04.05.2015 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл.420 ал.2 от НПК в законоустановения от чл.421 ал.3 от НПК срок срещу акт, подлежащ на проверка по реда на възобновяването по чл.419 ал.1 от НПК. Разгледано по същество, искането на осъдената Ц. М. Н. е неоснователно. При осъществения съдебен контрол настоящият състав на ВКС не констатира наличието на съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл.348 ал.1 т.2 от НПК, допуснати при разглеждането и решаването на въззивното дело. Макар в искането да е посочено, че се претендира възобновяване на наказателното производство по първоинстанционното НОХД № 8500/2012 г. по описа на Пловдивския районен съд, настоящият състав на ВКС ще изследва наличието на релевираните основания за възобновяване при осъществената от контролната инстанция дейност, отчитайки принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт. При проверката на атакуваните съдебни актове касационният съдебен състав не се съгласява с изтъкнатите от молителката доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в едностранчивост и необективност на осъществения доказателствен анализ, и превратна оценка на доказателствените материали. Както районният, така и окръжният съд са извели фактическите констатации за инкриминираното деяние въз основа всеобхватна оценка и при обективен анализ на всички събрани по делото доказателствени материали, при стриктно спазване изискванията на чл.13 и чл.14 и 107 ал.5 от НПК, поради което не са налице твърдяните в искането пороци в доказателствената дейност. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл.314 от НПК, Пловдивският окръжен съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на Районен съд Пловдив, включително с осъществена собствена проверка и оценка на доказателствената съвкупност предвид заявените пред него от защитата аналогични оплаквания. На тези оплаквания е даден изчерпателен и обоснован отговор, като същите са приети за неоснователни. Споделяйки напълно изводите на ПОС, настоящият касационен състав намира за необходимо да обърне внимание на следните доводи, съдържащи се в искането за възобновяване на наказателното дело. Основната защитна теза, която се лансира в искането за възобновяване на делото е, че към момента на поставяне на ветроопорното съоръжение на терасата на офиса на З. В. – дъщеря на осъдената Н., между последната като собственик на имота на втория застроен етаж и Н. Н., представляван от дъщеря си М. Т. не е имало спор за право на ползване на панорамната тераса на същия етаж, тъй като Н. не бил собственик на тази част от имота. За да обосноват тази теза, която според защитата инстанциите по фактите не са приели поради игнориране на някои от гласните и писмени доказателства, осъдената и нейният защитник се позовават на Нотариален акт № 200 от 25.05.1995 г. и показанията на св.Ю. П., главен архитект на район Централен – [населено място], които доказателствени източници се твърди, че са изключени при доказателствения анализ. С посочения нотариален акт в полза на братята З. Н., Н. Н. и Т. Н. е учредено вещно право на строеж върху конкретни имоти във второстепенна сграда към жилищна сграда на [улица] [населено място]. Видно от съдържанието на същия, останалите съсобственици на имота З. и Е. Н., Н. Н., Д. и Д. С. „отстъпват безвъзмездно на Т. Н. правото да построи в съответствие с одобрения архитектурен проект и издаденото строително разрешение....А/ Западна гаражна клетка........и Б/ Офиса на втория етаж със застроена площ 46,44 кв.м. заедно с прилежащата тераса пред офиса и ведно с 23,03 идеални части от общите части на сградата и правото на строеж, при граници на офиса: от север – двор, от запад и от юг – калкан и от изток – плоча на първия етаж.....“. Точното цитиране на съдържанието на правото на строеж, придобито от Т. Н. по силата на договора между съсобствениците, изготвен в законовата форма на нотариален акт се налага предвид некоректното позоваване на същия документ от страна на защитата в искането за възобновяване на делото. В последното цитатът от съдържанието на нотариалния акт досежно офиса на втория етаж стига до „...прилежащата тераса пред офиса.....“, което цели да създаде впечатление, че придобитото право се простира върху цялата незастроена площ на втория етаж. Точното съдържание на коментирания документ е обсъдено внимателно от двете съдебни инстанции, което ги е довело до верния извод, че правоприемникът по договора за прехвърляне правото на строеж на коментирания офис – З. В., дъщеря на Т. Н. не може да придобие повече права от праводателя си, поради което тя също не притежава вещно право над незастроената част от втория етаж на второстепенната сграда на [улица] [населено място]. Извод в обратния смисъл не би могъл да бъде направен въз основа на показанията на св.Ю. П., какъвто ефект се опитва да постигне защитата. Това гласно доказателствено средство също е подложено на внимателен анализ от инстанциите по същество, които основателно не са констатирали противоречие между него и останалите доказателствени източници, подкрепящи обвинителната теза. Обстоятелството, което показанията на тази свидетелка изяснява, е свързано с процедурата, която следва да се приложи при поставяне на ветроопорно съоръжение, каквото е инкриминираното по делото. В своите показания св.П. е заявила, че единствената консултация, която е дала на осъдената Н. е, че такава конструкция не изисква издаване на строително разрешение. В останалата част на разговора им е дала съвет, че могат да монтират съоръжението, ако не пречи на съсобственици и изразила виждането си, че от скицата и нотариалния акт, които й били показани, не съзряла пречки. Тази позиция на свидетелката обаче не е изразена в процедура, обвързваща главния архитект на района, а още по-малко е могла да доведе до придобиване на допълнителни права от някои от собствениците на имота, в какъвто смисъл защитата се опитва да експлоатира това доказателствено средство. Нещо повече, самата свидетелка в показанията си пред съда обяснява, че не е обърнала особено внимание на скицата и документа за собственост, които й били показани, тъй като въпросът, на който следвало да отговори касаел процедурата по поставяне на ветроопорно съоръжение по принцип. Ето защо настоящият касационен състав не намира противоречие между това гласно доказателствено средство и заключението на строително-техническата експертиза, което определя „плочата на втория етаж“, представляваща източна граница на офиса на З. В. като покривна конструкция на офиса на Н. Н., предвидена по проект да бъде използваема тераса с хидро и топлоизолация. На следващо място касационната инстанция не намира за основателен и довода, че в нотариалния акт за учредяване правото на строеж се съзира промяна във волята на страните досежно правата, които съсобствениците следва да придобият върху имотите във второстепенната сграда на [улица], в сравнение с договора от 08.11.1994 г., съдържащ се в протокол от същата дата, с който е било разпределено правото на ползване върху тези имоти след построяване на въпросната сграда. Съгласно този договор спорната тераса на втори етаж, отразена в проекта като „панорамна тераса към р.М.“, в нотариалния акт като „плоча на втори етаж“, представляваща източна граница на офиса на Т. Н., а според строително-техническата експертиза като „покривна конструкция“ на офиса на Н. Н., предвидена да бъде използваема тераса с хидро и топлоизолация, била отдадена за ползване на Н. Н. за уравняване на дела му, поради факта, че неговият офис бил наполовина по-малък от тези на З. Н. и Т. Н.. Този договор не противоречи на Нотариален акт № 200 от 25.05.1995 г., тъй като последният не е учредил никакво вещно право над тази част от имота (плоча на втория етаж), което й придава статута на „покривна конструкция“ на офиса на Н. Н., в какъвто смисъл е и заключението на строително-техническата експертиза. Съобразно този неин статут, на основание чл.38 от ЗС плочата над офиса на Н. Н. представлява общ част на сградата, поради което поставяне на ветроопорно съоръжение, преграждащо достъпа до нея може да стане само със съгласието на останалите съсобственици. Фактът, че плочата над офиса на Н. Н. има качеството на покривна конструкция и е обща част на сградата, не противоречи на предоставеното му с договора от 08.11.1995 г. право да я ползва като изравняване на дяла му, тъй като съгласно проекта тя е следвало да бъде изградена като използваема тераса с хидро и топлоизолация, което е допълнително основание за осигуряване на достъпа му до тази част на имота. Този извод законосъобразно са извели и двете съдебни инстанции въз основа на задълбочения и всеобхватен анализ на всички събрани по делото доказателствени материали, поради което касационната инстанция не съзря да са допуснати процесуални нарушения в процеса на допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствената съвкупност. Не може да бъде ценен като такова нарушение и отказът да бъде назначена повторна съдебно-техническа експертиза. Изслушаното и прието от районния съд експертно заключение изцяло съответства на изискванията на чл.152 от НПК. При неговото изготвяне са съобразени всички документи, касаещи второстепенната сграда към жилищна сграда на [улица] [населено място], включително и Нотариален акт № 200 от 25.05.1995 г., съгласно който плочата над офиса на Н. Н. е източна граница на офиса на Т. Н.. Ето защо първоинстанционният съд правилно е заключил, че възраженията на защитата изразяват единствено субективното несъгласие на подсъдимата с изводите, залегнали в експертното заключение, поради което липсват предпоставките на чл.153 от НПК за назначаване на повторна експертиза. Това становище, подкрепено от въззивния съд, се споделя и от касационната инстанция. Най-сетне като оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение в искането на осъдената Н., депозирано чрез защитника й се съдържа твърдение за нарушение на изискванията на чл.305 ал.3 изр.2 от НПК при изготвяне на мотивите към първоинстанционната присъда, доколкото не са обсъдени писмени и гласни доказателства, изключващи Ц. Н. като автор на инкриминираното деяние. Като такива се сочат Нотариален акт № 121от 20.08.1997 г., по силата на който правото на строеж е прехвърлено от Т. Н. на дъщеря му З. В.; обясненията на подсъдимата Н.; показанията на свидетелите А. Н. и М. Н.. Според тезата на защитата, нотариалният акт легитимирал В. като собственик на имота и като такъв само тя могла да взема решения относно реконструкции в него. Подсъдимата Н. и нейният син – св.А. Н. в своите съответно обяснения и показания потвърждават, че именно З. В. е възложила поставянето на ветроопорното съоръжение, докато св.А. Н. изпълнил физически задачата да осигури фирма за неговия монтаж. Според тези гласни доказателствени средства Ц. Н. единствено е посетила главния архитект на район Централен – [населено място], св.Ю. П., за да провери каква е законовата процедура за поставяне на такова съоръжение. Що се отнася до позоваването на показанията на св.Т., то се основава на изявлението й, че Ц. Н. лично не й е казвала тя да е поставяла или да е организирала поставянето на преградата. Това възражение на защитата е обсъдено детайлно в мотивите към присъдата на районния съд, в които е даден обоснована отговор за доказателствената основа, върху която е изграден извода за авторството на деянието. Направеният анализ на източниците на доказателства поотделно и в тяхната съвкупност е мотивирал първоинстанционният съд да приеме показанията на св.А. Н. и обясненията на подсъдимата в частта, изключваща нейното авторство като защитна теза, опровергана от останалите доказателствени материали. По-конкретно в такава насока са обясненията на самата подсъдима от досъдебното производство, приобщени по реда на чл.279 ал.2 вр.ал.1 т.3 от НПК, в които е заявява, че лично тя е организирала поставянето на стъклено-алуминиева преграда, която да разделя покрива на офиса на Н. от нейната тераса. Тези обяснения, разгледани в единство с доказателствата за отсъствието на собственика З. В. от Република България през 2009 г., за това, че през същата година Ц. Н. е била в страната в периода м.юни – м.декември, както и за честите и продължителни отсътвия на сина й св.А. Н. от България поради упражняваната от него професия – международен шофьор, обуславят извода за това, че именно Ц. Н. е автор на инкриминираното престъпление. Той се подкрепя и от показанията на св.Б., наемател на офиса на В., която сочи именно Ц. Н. като лицето, с което единствено е контактувала по повод наемните отношения – тя е била упълномощена от дъщеря си и я е представлява при сключване на договори, събиране на наеми, поддръжка на имота, включително и с поставяне на преградна врата на стълбището, водещо към втория етаж. Изводът на първата инстанция относно авторството на деянието напълно е възприет от въззивния съд и се споделя от касационната инстанция, която счита че мотивите към присъдата изцяло са изготвени в съответствие с изискванията на чл.305 ал.3 от НПК, поради което така твърдяното процесуално нарушение не е допуснато. Настоящият състав на ВКС не констатира и наличието на претендираното от искателя Ц. Н. касационно основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, мотивирано с аргумента, че деянието е несъставомерно по чл.323 ал.1 от НК, тъй като преди поставянето на ветробранната преграда между собственика В. и Н. Н., както и между техните представители не е имало спор за достъп до покривната тераса на втория етаж, нито е имало правен спор пред граждански съд за имуществени права над имота. В тази връзка следва да се отбележи, че действително установената съдебна практика възприема като необходимо условие дадено деяние да е съставомерно по чл.323 ал.1 от НК, да е налице предварително оспорено имуществено право от насрещната страна по правоотношението, което да е било обективно изразено и безусловно обхванато от умисъла на дееца (вж.Р№248/2011 г. по н.д.№1302/2011 г. на ВКС, ІІ н.о.). Предварителното оспорване на имущественото право обаче не е необходимо да се е развило непременно като съдебен спор. Достатъчно е това да се е реализирало чрез фактически действия от насрещната страна. В конкретния случай, както правилно са приели и двете съдебни инстанции, претендираното от собственика на офиса на втория етаж З. В. и нейният представител Ц. Н. право на строеж на целия етаж, включително и на плочата над офиса на Н. Н., наричана от тях панорамна тераса, фактически е било оспорено чрез действията на Н. Н. и неговия пълномощник М. Т., насочени към получаване достъп до покривната тераса на втория етаж (плочата над офиса на Н. Н.). Наред с тези фактически действия, за преодоляване на противоречията между съсобствениците са били подписани два документа – споразумение от 30.11.2007 г. между Н. Н. и Ц. Н. за уреждане на имуществените отношения за изграждане на стълбищната клетка и коридора на втория етаж. Н. приел да заплати сумата от 300 евро като цена на довършителните дейности, а Ц. Н. ги приела, като с това страните се съгласили, че финансовите отношения между тях са уредени. На същата дата Ц. Н. подписала декларация, заверена нотариално, с която дала съгласието си Н. Н. като съсобственик на имота, находящ се на [улица] да надстрои пространството над първия етаж на второстепенната сграда на адреса и да направи самостоятелен покрив, както и да ползва стълбищната площадка и терасата пред офиса на втория етаж (пред офиса на З. В.). Това съгласие било обвързано с уреждане на финансовите отношения по довършителните СМР, което било удостоверено с посоченото по-горе споразумение. При така установените факти законосъобразно и в съответствие с доказателствените материали инстанциите по същество са приели, че претендираното от осъдената Н. (като представител на собственика на офиса на втория етаж) право на строеж върху целия етаж е било не само фактически оспорено от съсобственика Н. и неговия пълномощник Т., но са били предприети и меркти за правно уреждане на спора чрез подписване на надлежни документи – споразумение, декларация. Независимо от това осъдената Н. предприела действия, с които препятствала достъпа на съсобственика Н. до общите части на сградата, предоставени му за ползване по договор между съсобствениците, като поставила неподвижно ветробранно съоръжение. Това е извършила самоволно, не по установения от закона ред, поради което действията й законосъобразно са квалифицирани като престъпление по чл.323 ал.1 от НК и от двете съдебни инстанции. В заключение следва да се посочи, че първоинстанционният и въззивният съд не са допуснали нарушение по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. В пределите на установените и доказани фактически положения, са приложили правилно материалния закон, като законосъобразно и в съгласие с установената практиката на ВКС са приели квалификацията по чл.323 ал.1 от НК за извършеното от осъдената Ц. М. Н. деяние. С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави без уважение като неоснователно искането на осъдената Ц. М. Н. за възобновяване на ВНОХД № 1180/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд и отмяна на постановеното по него решение № 325 от 15.12.2014 г., с което е потвърдена присъда № 335 от 18.10.2013 г., постановена по НОХД № 8500/2012 г. по описа на Пловдивския районен съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената Ц. М. Н. за възобновяване на ВНОХД № 1180/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.