5 7 Р Е Ш Е Н И Е № 77 София, 11 май 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди и двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 216/2021година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на частния обвинител Я. А. И., подадена чрез неговия повереник, срещу решение № 260006/28.01.2021 г., постановено по ВНОХД № 325/2020 г. от Апелативен съд – Варна. Касационната жалба се позовава на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Изтъкват се аргументи, че наложената на подсъдимия Ч. санкция не е съобразена с обществената опасност на деянието и дееца, поради което не би могла да изпълни адекватно целите на генералната и специалната превенция. Касаторът подчертава, че неправилно съдът е ценил като изключително смекчаващо обстоятелство периода от време, изминал от извършване на инкриминираното деяние до момента на постановяване на присъдата, като същевременно е пренебрегнал действията на Ч., достигайки до извод за приложението на чл. 66 от НК. С тези аргументи се настоява касационната инстанция да отмени въззивното решение, с което е потвърдена наказателно-осъдителната част на пъроинстанционната присъда, и да постанови ново решение, с което да се увеличи размера на наложеното наказание и отмени условното осъждане. Частният обвинител Я. И. не участва лично в касационното производство, редовно призован. Повереникът му поддържа жалбата по изложените в нея съображения и искания. Подсъдимият Н. К. Ч. не се явява, редовно призован. Неговият защитник оспорва жалбата, намирайки атакувания съдебен акт за правилен и законосъобразен. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : С първоинстанционната присъда № 46/19.08.2020 г., постановена по НОХД № 758/2020 г., Окръжният съд – Варна признал подсъдимия Н. К. Ч. за виновен в това, че на 05.01.2015 г. в [населено място] дол, обл. Варна, в съучастие като подбудител и помагач със С. М. Т. - извършител, Велико Д. Й. – извършител и С. К. С. – извършител, противозаконно отнел чужди движими вещи – сумата от 15 300 евро с левова равностойност 29 924, 19 лева – големи размери, от владението на Я. А. И. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и чл. 55, ал.1, т. 1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от пет години. Съдът осъдил подсъдимият да заплати сторените по делото разноски. С атакуваното сега решение така постановената присъда е била изменена, като подсъдимият Ч. е оправдан по първоначалното му обвинение относно размера на отнетата сума за разликата от 15 240 евро (29 806, 39 лева) до 15 300 евро (29 924, 19 лева). С въззивното решение е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимия Ч., като той е би осъден да заплати на Я. И. сумата от 28 945,84 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди и сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди. Постановените съдебни актове не са единствени по делото. С присъда № 98/08.11.2016 г., постановена по НОХД № 584/2016 г. от Окръжен съд – Варна, С. М. Т., В.Д. Й., С. К. С. и подсъдимия Н. Ч. (първите трима като извършители, а последният като подбудител и помагач) са били осъдени за извършено от тях деяние на 05.01.2015 г. по чл. 199, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2, съответно за Ч. – чл. 20, ал.3 и ал. 4 от НК. С решение № 261 от 25.10.2017 г. по ВНОХД № 52/2017 г. по описа на Апелативен съд – Варна, присъдата е изменена в частта за определяне типа затворническо заведение. С решение № 8 от 04.04.2018 г., постановено по н.д. № 1249/2017 г. по описа на ВКС, трето н.о., въззивният съдебен акт е бил оставен в сила. По искане на подсъдимия Ч. за възобновяване на делото, основано на чл. 423, ал.1 от НПК, е било образувано н.д. № 1226/2018 г. по описа на ВКС, второ н.о. С решение № 7 от 14.02.2019 г. (и акт по тълкуването му) е възобновено НОХД № 584/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, отменена е постановената присъда № 98/08.11.2016 г. в частта, с която подсъдимият Н. К. Ч. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т. 1 във вр. с чл.198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК и в частта, с която е осъден солидарно с останалите осъдени лица да заплати обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на Я. А. И., а делото е върнато за ново разглеждане на прокурора. В касационното решение е подчертано, че неприсъственото разглеждане на производството не се дължи на недобросъвестно поведение на подсъдимия Ч., насочено към съзнателно отклонение от наказателно преследване, съответно „укриване“. След внасяне на обвинителен акт срещу подсъдимия Ч. е било образувано НОХД № 1204/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Съдебното производство е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. С присъдата, постановена по това дело, подсъдимият е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 199, ал.1, т.1 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.3 и ал. 4 от НК, за което му е наложено наказание три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от пет години. Ангажирана е и гражданската отговорност на подсъдимия. С решение № 70/20.07.2020 г. по ВНОХД № 41/2020 г. Апелативният съд – Варна отменил първоинстанционната присъда и върнал делото за ново разглеждане на окръжния съд. При новото разглеждане на делото производството отново е протекло в посочената диференцирана процедура и са постановени атакуваните сега от касатора съдебни актове. Касационната жалба на частния обвинител И. е неоснователна. Проследеното процесуално развитие на делото не е самоцелно и има отношение към отправеното в нея искане, поддържано и в съдебното заседание от повереника, Върховният касационен съд да увеличи размера на наказанието и отмени приложението на чл. 66 от НК, което е процесуално невъзможно. Извън случаите на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК, в каквато хипотеза не се намира делото предвид посоченото процесуално развитие, касационната инстанция не разполага с правомощие да увеличи наказанието (арг. от чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК). Съдържанието на сезиращия документ и наведеното касационно основание определят предмета и рамката на настоящата проверка. Атакува се само наказателната част на съдебния акт, като единствено е оспорена справедливостта на отмерения обем наказателна принуда по отношение на подсъдимия Ч.. Настоящият състав не намира основание да приеме, че е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Основният аргумент в жалбата е свързан с това, че при определяне размера на наложеното наказание лишаване от свобода въззивният съд е ценил като изключително смекчаващо обстоятелство дългия период от време, изминал от извършване на инкриминираното деяние и постановяване на съдебния акт. В съдебната практика последователно е застъпвано разбирането, че продължителността на наказателното производство е фактор, който има самостоятелно значение за справедливостта на наложеното наказание. Това обстоятелство предпоставя необходимост от прилагане на ефективен компенсаторен механизъм за поправяне на нарушението, каквато мярка е възможността наказанието на осъденото лице да бъде намалено. До постановяване на въззивното решение е изтекъл близо шестгодишен период, който срок е достатъчно продължителен и надхвърля разумните граници по чл. 6 от ЕКЗПЧОС, за да бъде оценен като неразумно дълъг и на собствено основание да намали съществено обществената опасност на деянието. В този смисъл, съобразявайки в контекста на смекчаващите обстоятелства и продължителността на наказателната процедура, въззивният съд не е допуснал неоснователно разширяване на кръга им и надценяване на тяхното значение. Що се отнася до предходно проведеното задочно производство по отношение на Ч., констатациите на касационния съдебен състав, отразени по – горе, са категорични, че неприсъственото му осъждане не се дължи на негово недобросъвестно поведение. Обсъжданите в жалбата действия на подсъдимия, чрез които са обосновани приетите форми на съучастие по чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК, не изключват приложението на чл. 66 от НК. В отговор на оспорването, макар и бланкетно поднесено, следва да се припомни, че определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия, и определянето на начина на неговото изтърпяване, са различни дейности на съда, подчинени на правилата и преценката на предпоставките по чл. 54-55 от НК и тези по чл. 66 от НК. В случаите на прилагане на условно осъждане законът поставя акцента върху индивидуалната превенция – „поправянето на подсъдимия“, което разбира се не означава, че не се отчита въздействието върху останалите граждани. Основното при преценката на съда остава обаче възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. Предходната инстанция не се е отклонила от тези принципни положения, утвърждавайки разсъжденията на първостепенния съд, и е достигнала до извода, че са налице предпоставките, визирани в чл. 66, ал.1 от НК. Подсъдимият Ч., след като му е било осигурено правото на лично участие в наказателния процес, последователно при двукратното разглеждане на делото в първата и втората инстанции е демонстрирал разкаяние за извършеното, издаващо преоценка на престъпното му поведение, което подкрепя направената констатация, че поправянето му може да бъде постигнато и без да бъде откъснат от нормалната социална среда. Продължителността на изпитателния срок, отмерен в максималния законов размер, позволява да се реализира предупредителният потенциал на условното осъждане както върху подсъдимия, така и спрямо останалите членове на обществото, защото през този период е налице реалната заплаха да се изтърпи наложеното наказание, ако не се мотивира поведение към стриктно спазване на закона. Накрая, упрекът за противоречие в мотивите на въззивното решение е неоснователен. На посоченото в жалбата място всъщност второинстанционният съдебен състав е оценил като правилен извода на основния съд да определи максимален изпитателен срок, съобразявайки обществената опасност на деянието. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260006/28.01.2021 г., постановено по ВНОХД № 325/2020 г. от Апелативен съд - Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.