Р Е Ш Е Н И Е № 157 София, 17.12.2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 20 ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА при участието на секретаря Даниела Никова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело 4207 /2017 година Производството е по чл. 290 ГПК С определение № 276 от 25.05.2018 г. по касационна жалба, подадена от О. З. Ц. и П. Д. В. е допуснато касационно обжалване на решение № 725 от 09.06.2017 г., постановено по гр. д. № 143/2017 г., Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3205 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 4298/2016 г. на Пловдивски районен съд. С последното са отхвърлени предявените от касаторите Ц. и Вицелова ревандикационни искови за поземлени имоти с идентификатор 56784.6.70 и с идентификатор 56784.6.71 по КККР от 2009 г. на [населено място], м. „Ю.”, първия с площ от 4000 кв. м., а втория с площ от 1000 кв. м. и двата с начин на трайно ползване – овощна градина. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и процесуалните правила – чл. 433, ал.4 ГПК. Конкретните оплаквания са, че са неправилни изводите, че публичната продан запазва действието си дори да отпадне изпълнителното основание поради установяване, че вземането не съществува и изпълнителното производство да се прекрати, че в този случай взискателя, на когото е възложен имота, предмет на публичната продан е трето лице, което запазва правата си. Излага се доводът, че взискателят в този случай Г. Г. е привиден кредитор, а не трето лице на изпълнителното производство. Ответницата по касация счита жалбата неоснователна и моли да се потвърди решението. Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК по два въпроса: 1. обезсилват ли се всички предприети изпълнителни действия с отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК, предявен от взискателя и частния правоприемник на вземането, поради разрешаването му в противоречие с постановката в т. 10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. и 2. трето лице ли е по смисъла на чл. 433, ал. 4 ГПК взискателя в изпълнителното производство, участвал в наддаването в публичната продан и опреден за купувач на имота и запазват ли се поради това придобитите от него права въз основа на постановлението за възлагане, след като съществуването на вземането, за което е образувано изпълнителното производство, е отречено с влязло в сила решение, постановено в производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, поради противоречие с посоченото ТР и с решение № 123 от 31.03.2015 г. по гр. д. № 4298/2014 г. на ВКС, ІV г. о. По първия въпрос: обезсилват ли се всички предприети изпълнителни действия с отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК, предявен от взискателя и частния правоприемник на вземането: Съгласно чл. 422, ал.3 ГПК, при отхвърляне на иска по чл. 422 за вземане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 417 ГПК, изпълнителното производство се прекратява. Изпълнителният лист не подлежи на обезсилване, защото със сила на пресъдено нещо е установено, че вземането не съществува, т.е. въз основа на него не може да бъде образувано в последствие отново изпълнително дело. Когато искът по чл. 422 ГПК е отхвърлен поради недължимост на вземането, чл. 422, ал.3 предвижда издаване на обратен изпълнителен лист за получената сума без основание, т.е. законът не допуска неоснователно обогатяване въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение, когато с влязло в сила решение е установено не съществуване на вземането. Изпълнителното производство в този случай се прекратява, а на лицата, срещу които е издаден изпълнителене лист, предвид допуснатото незабавно изпълнение се издава обратен изпълнителен лист. В мотивите на т. 10 на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания. В този смисъл са и Р № 45/30.03.2017 г. по т.д.№ 61273/16 г. ІV гр.о., Р № 4226.02.2016 г. по гр.д.№ 1812/2015 г. ІV гр.о. Този извод е основан на чл. 433, ал.4 ГПК, целта на който е да се насърчат третите лица да участват в публичната продан, като се стабилизират правата им и се осигури правна сигурност при придобиването от публична продан. Нормата обаче не се отнася за продажбата на имот, който не е собственост на длъжника в изпълнението, в който случай купувачът може да претърпи съдебно отстраняване. / чл. 496 и чл. 499 ГПК/. Защитата на третите лица се отнася за случаите, при които се установи, че вземането не съществува, защото те не са страни по правоотношението, от което е възникнало паричното вземане, респективно не са страни в процеса, в който се установява съществуването му или техни правоприемници. За „трети лица” по смисъла на този текст следва да се приемат лицата, които не са страни в изпълнителното производство. Страните в изпълнителното производство се определят от изпълнителния лист и неговите субективни предели, определени в чл. 429 ГПК.. Кредиторът както и универсалните и частните му правоприемници, които са взискатели в изпълнителното производство не са трети лице по смисъла на чл. 433, ал.4 ГПК. Те са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението, с което е установено дали вземането съществува. Ако с влязлото в сила решение по чл. 422 ГПК се установи, че вземането на кредитора не съществува, то с обратна сила отпадат и правата на взискателя в изпълнителното производство – правото да получи реализираната сума от проданта, включително и правото му да иска възлагане на изнесения на публична продан имот. Затова в хипотезата на чл. 422, ал.3 ГПК е предвидено издаването на обратен изпълнителен лист за получената сума в изпълнителното производство от привидния взискател. Ако обаче на него е възложен имота и е въведен във владение, привидния взискател дължи и връщане на възложения му недвижим имот от публичната продан поради отпадане на основанието за принудително изпълнение, което е провел. Тъй като никой не може да прехвърли това, което не притежава, не се запазват и правата на последващите преобретатели. В този смисъл са решение № 123 от 31.03.2015 г. по гр. д. № 4298/2014 г. на ВКС, ІV г. о. и Р № 19 от 10.08.2015 г. по гр.д.№ 1812/2014 г. на ВКС, ІV гр.о., които се възприема и от настоящия състав. По касационната жалба: Фактическата обстановка е безспорно установена: С н.а. № 25,т.3/19.06.2008г. на нотариус А. ищците / сега касатори/ О. З. Ц. и П. Д. В. са купили два имота: овощни градини с идентификатор 56784.6.70 и с идентификатор 56784.6.71 по КККР от 2009 г. на [населено място], м. „Ю.”, първия с площ от 4000 кв. м., а втория с площ от 1000 кв. м. На същата дата те са ги ипотекирали с нот. акт № 26, т. ІІІ, д. 397/2008 г. за обезпечаване на кредит в размер от 67500 евро, който им е бил предоставен от Г. С. Б. с падеж - до 19.06.2009 г. Кредиторът Б. е инициирал заповедно производство по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение. На 22.11.2011 г. му е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр.д.№ 20417/2011г. на Пловдивски РС. Преди това на 15.11.2011 г. Б. е сключил договор за цесия на вземането му за сумата 67500 лв., ведно с обезпечението, с който го е прехвърлил на Г. Г.. Договорът е сключен с отлагателно условие и е породил действие при сбъдването му - образуване на изпълнително производство от цедента. На 25.11.2011 г., длъжницитге са уведомени за цесията. След образуването на изп. дело № 677/2011 г. на ЧСИ А., Г. Г. е била конституирана като взискател, на основание договора за цесия. Изпълнението е насочено върху ипотекираните имоти. Публичната продан е извършена и на основание чл. 492, ал. 1 ГПК с две постановления от 15.03.2012 г. двата имота са възложени на взискателката Г. Г., която е участвала в проданта. Касаторите като длъжници, са възразили срещу издаването на заповедта за изпълнение, поради което Б. е предявил установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземането му. Касаторите са искали спиране на изпълнението, но е отказано. С решение от 26.02.2015 г., по гр. д. № 306/ 2013 г. и съединеното с него гр. д. № 742/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, искът му е отхвърлен като неоснователен, тъй като не е доказано да е предадена сумата по договора за заем, който е реален. Решението е влязло в сила на 26.03.2015г. На 09.03.2015 г. Г. Г. се е разпоредила с придобитите от публичната продан имоти в полза на ответницата по исковете Ц. И.. След влизане в сила на решението, постановено в производството по чл. 422 ГПК, ответниците по него и длъжници в изпълнителното производство могат да искат да им се издаде обратен изпълнителен лист на основание чл. 422, ал. 3 във вр. с чл. 245, ал. 3 ГПК, но тази възможност касае само събраните суми по изпълнението. Обратен изпълнителен лист за връщане на недвижимия имот, предмет на публичната продан не може да се издаде, защото по исков път следва да се отрече прехвърлителното действие на публичната продан. Това обосновава допустимостта на настоящото производство. Първоинставционният съд е приел, че отпадането правата на взискателя не засягат действителността на публичната правата на лицата, обявени за купувачи. Мотивирал е този извод с това, че от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът от публична продан придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Ако постановлението не е обжалвано действителността му може да бъде оспорена по исков ред само при нарушаване на чл. 490 ГПК и при невнасяне на цената както повелява чл. 496, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е обосновал същия извод с това, че към момента на извършвмане на публичната продан касаторите са били собственици на продадените имоти и към момента на извършените с тези имоти разпоредителни сделки в полза на ответницата Ц. И. - 09.03.2015 г., паричното вземане на кредитора не е било отречено и изпълнителното основание не е било отменено, поради което не може да се заличи вещно-правния ефект в полза на трето лице с обратна сила и имотът не би могъл да се върне в патримониума на длъжника-собственик. Изводите са неправилни. Стабилитета на публичната продан не се отнася за случаите, когато е продаден имот, който не е на длъжника или когато отпаднат с обратна сила правата на взискателя, а имота е възложен на него. Решението по иска по чл. 422 ГПК е установително, т.е. то има декларативно действие и установява съществуването на вземането не от момента на постановяване на решението, а съобразно установените факти в производството към момента на приключване на съдебното дирене в инстанциите по същество. В случая с решението по чл. 422 ГПК е установено, че вземането не е съществувало изобщо, защото сумата по договорът за заем не е била предадена. Това е основание за прекратяване на изпълнителното производство. С обратна сила се обезсилват всички извършени действия, включително и правата на взискателя, за който на практика е признато, че е привиден. Нормата на чл. 433, ал.4 ГПК брани правата на третите лица, придобити в изпълнителното производство, но взискателят не е трето лице, защото е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по чл. 422 ГПК. Съгласно чл. 298, ал.2 ГПК, съдебното решение обвързва първоначалния кредитор, но и частните му правоприемници, какъвто е цесионерът. Както се прие в мотивите на ТР № 4/2013 на ОСГК на ВКС, т. 10б, при настъпило частно правоприемство заявител в заповедното производство е прехвърлителят на вземането /цедентът/, а не цесионерът. На първоначалния кредитор съдът дава указанията по чл.415, ал.1 ГПК и същият е легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК. С предявяването на иска се създава висящност на процеса, считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК, като исковият процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл.226 ГПК със съответно приложение и на нормите на 226, ал.2 и ал.3 ГПК. цесионера, ако цедента бездейства при спазване на срока по чл.415, ал.1 ГПК, като в диспозитива на съдебното решение по установителния иск, съдът отразява настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение. Във всички случаи обаче решението по чл. 422 ГПК обвързва и цедента, и цесионера независимо дали вземането е прехвърлено преди подаване на заявлението по чл. 417, или след това. В случая с влязлото в сила решение по чл. 422 ГПК са отхвърлени исковете и на цедентаГео С. Б. и на цесионера Г. К. Г., с което е установено не съществуването на вземането. Тя, като цесонер е конституирана като взискател и в това качество са й възложени двата ипотекирани имота. Тъй като тя не е трето лице за изпълнителното производство по изложените по-горе съображения, нейните права не се запазват с нормата на чл. 433, ал.4 ГПК. Те отпадат с обратна сила предвид прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 422, ал.3 ГПК. Затова и ответницата по иска и по касационната жалба Ц. И., на която взискателката в последствие е „прехвърлила” имотите не може да придобие права. Ц. И. не е придобила правата си от публичната продан, а по сделка с взискателката, на която са възложени изнесените на публична продан имоти и за тази сделка, като дериватирно придобивно основание се прилага принципа, че никой не може да прехвърли това, което не притежава. В случая законът не създава фикция за правоприемство, поради което ответницата не е придобила правото на собственост По изложените съображения касаторите – ищци се легитимират като собственици на двата имота на основание покупко-продажба, а ответницата не може да противопостави основание, на което ги държи, поради което предявеният ревандикационен иск е доказан и основателен и следва да се уважи. Решението на въззивната инстанция, с което е потвърдено решението на РС, с които иска е отхвърлен, са постановени при противоречие с материалния и процесуалния закон и задължителната съдебна практика по приложението му, което налага касирането му. Поради това, че делото е изяснено от фактическа страна, следва да се реши по същество, като предявения иск по чл. 108 ЗС за двата имота се уважи по изложените мотиви. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 725 от 09.06.2017 г., постановено по гр. д. № 143/2017 г., Пловдивски окръжен съд и вместо това постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ц. И. И. ЕГН-[ЕГН], че О. З. Ц. ЕГН-[ЕГН] и П. Д. В. ЕГН-[ЕГН] са собственици на следните два имота: 1. поземлен имот с идентификатор № 56784.6.70 и по КККР от 2009 г. на [населено място], м. „Ю.”, с площ от 4000 кв. м., с начин на трайно ползване – овощна градина при граници : имоти с идентиификатори № 56784.6.71, № 56784.6.1, №56784.6.3, 56784.6.69: 2. поземлен имот с идентификатор № 56784.6.71 по КККР от 2009 г. на [населено място], м. „Ю.”, първия с площ от 4000 кв. м., с начин на трайно ползване – овощна градина с площ от 1000 кв. м. и двата с начин на трайно ползване – овощна градина при граници : имоти с идентиификатори № 56784.6.1, № 56784.6.70, №56784.6.67, 56784.6.66 и ОСЪЖДА Ц. И. И. да предаде владението върху същите два имота на ищците О. З. Ц. ЕГН-[ЕГН] и П. Д. В. ЕГН-[ЕГН] ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: