21 Р Е Ш Е Н И Е № 276 гр. София, 09 март 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Румен Петров при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1045 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава двадесет и трета от НПК и е образувано по жалба на частния обвинител и граждански ищец М. К. Г., чрез повереника й адвокат Е. П. от САК, по жалби на подсъдимия С. М. Б., чрез защитника му адвокат П. Г. и чрез защитника му адвокат Б. А., жалба на подсъдимия Г. Д. А., чрез защитника му адвокат Р. А. и жалба на подсъдимия И. П. С., чрез защитника му адвокат Й. П., всички защитници от САК, срещу решение № 194 от 02 май 2017 година на Софийския апелативен съд, НО, 3-ти състав, по внохд № 274 / 2017 година, с което е отменена само в частта относно определянето на мястото за изтърпяване на наказанията лишаване от свобода, наложени на тримата подсъдими и е потвърдена в останалата й част присъда № 28 от 02 февруари 2017 година на Софийския градски съд, НО, 32-ри състав, постановена по нохд № 2485 / 2014 година по описа на този съд. С касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Г. се оспорва оправдаването на подсъдимите по повдигнатото им обвинение по чл. 142а от НК и в тази връзка – отхвърлянето на предявения граждански иск за неимуществени вреди от противозаконното лишаване от свобода. Заявена е и явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания поради определянето им в занижен размер, независимо от увеличаването му при условията на чл. 24 от НК. Претендира се отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав с оглед постановяване на осъждане на подсъдимите за престъплението по чл. 142а от НК, за каквото са имали обвинение в първата инстанция и за уважаване на гражданския иск за причинени неимуществени вреди от това престъпление. Направено е и искане до касационната инстанция за изменяване на решението в наказателно-осъдителната му част и увеличаване на наложените на подсъдимите наказания за престъпленията, за които те са осъдени. Касационните жалби на подсъдимите съдържат позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, с акцент върху заявена доказателствена недостатъчност на фактическите изводи на предходните съдебни инстанции, повлияли и правилното приложение на правото и с изложени в тях и в допълнението (от адв. А.) подробни доводи, които ще бъдат систематизирани и обсъдени по-долу в решението. Твърди се също явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания, оспорен е и размерът на присъдените на гражданския ищец Г. обезщетения за причинени от инкриминираните деяния неимуществени вреди. Съобразно тези оплаквания са и отправените в жалбите до ВКС алтернативни искания – за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимите по повдигнатите им обвинения или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, или за изменяване на решението при намаляване на наложените наказания и отмяна на приложението на чл. 24 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят – частен обвинител и граждански ищец М. Г. не участва лично, редовно призована. Представлява се от повереника си адвокат П. от САК, която поддържа касационната жалба при направените в нея възражения и доводи, които страната намира, че ги подкрепят, както и отправени до ВКС искания. Изразява становище за неоснователност на касационните жалби на подсъдимите. В същото съдебно заседание жалбоподателят-подсъдим С. Б. участва лично и със защитниците си - адвокати Г. и А., които поддържат жалбите и допълнението към тях с посочените там отменителни основания, доводи в тяхна подкрепа и направените искания. Оспорват жалбата на частния обвинител и граждански ищец, като намират искането за увеличаване на наложените наказания за пресилено, а частичното оправдаване на подсъдимите – за правилно и законосъобразно. В рамките на правото си на лична защита подсъдимият Б. заявява, че е невинен по повдигнатите му обвинения. Жалбоподателят-подсъдим И. С. не се явява пред ВКС, редовно призован чрез защитника си адвокат П., която участва в заседанието и поддържа изцяло жалбата на подсъдимия, като акцентира върху заявеното игнориране от предходните съдебни инстанции на факти, изведени от гласни доказателствени източници и върху неправилното приложение на чл. 24 от НК. Поддържа искането за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане и изразява становище за неоснователност на жалбата на частното обвинение. Жалбоподателят-подсъдим Г. А. участва пред ВКС лично и със защитника си адвокат А., който поддържа касационната жалба и моли тя да бъде уважена. Акцентира върху неправилното, според защитата, кредитиране за достоверност на показанията на пострадалата Г. и поставянето им основата на формираните от предходните съдебни инстанции изводи по фактите. Възразява приложението на чл. 24 от НК и уважаването на гражданските искове, които смята за погасени по давност. Намира жалбата на частния обвинител и граждански ищец за неоснователна. Подсъдимият А., в лична защита, заявява, че е невинен. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите на подсъдимите и на частното обвинение и за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите С. М. Б., И. П. С. и Г. Д. А. както следва: - по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 във вр. ал. 2, т. 2 във вр. чл 29, ал. 1 от НК (за Б. и С.) и по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2 във вр. ал. 1 от НК (за подс. А.) за това, че на 02. 09. 2010 година, в [населено място], заедно с неустановено по делото лице, първите двама при условията на опасен рецидив, са отвлекли М. К. Г., за което са осъдени съответно на по десет години лишаване от свобода – първите двама и на седем години лишаване от свобода – подс. А.; - по чл. 152, ал. 3, т. 1, пр. 2 и т. 5 във вр. ал. 1, т. 2 във вр. чл. 29, ал. 1 от НК (за подсъдимите Б. и С.) и по чл. 152, ал. 3, т. 1, пр. 2 във вр. ал. 1, т. 2 от НК (за подс. А.) за това че, на същата дата и същото място, заедно с неустановено по делото лице, първите двама при условията на опасен рецидив, се съвкупили с М. К. Г., като я принудили към това със сила и заплашване, за което са осъдени съответно на осем години лишаване от свобода (Б.), девет години лишаване от свобода (С.) и шест години лишаване от свобода (А.); - по чл. 150, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК за това, че на същата дата и същото място, в съучастие като съизвършители и с неустановено по делото лице, са извършили действия с цел да удовлетворят полово желание без съвкупление по отношение на навършилата 14-годишна възраст М. Г., като употребили сила и заплашване, за което са осъдени съответно на пет години лишаване от свобода (Б.), шест години лишаване от свобода (С.) и четири години лишаване от свобода (А.); - тримата подсъдими са оправдани по повдигнатите им обвинения по чл. 142а, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за това, на същата дата и същото място, в съучастие като съизвършители и с неустановено по делото лице, противозаконно да са лишили М. Г. от свобода; - на основание чл. 23, ал. 1 от НК, на всеки от подсъдимите, за трите престъпления, са определени общи наказания от по десет години лишаване от свобода на подсъдимите Б. и С. и седем години лишаване от свобода на подс. А.; - на основание чл. 24 от НК определените общи наказания са увеличени на четиринадесет години лишаване от свобода за подс. Б., на петнадесет години лишаване от свобода за подс. С. и на девет години лишаване от свобода за подс. А., които да бъдат изтърпени при първоначален „строг” режим в затвор; - на основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато времето, през което всеки от подсъдимите е бил задържан под стража в хода на наказателното производство; - тримата подсъдими са осъдени да заплатят солидарно на М. Г. обезщетения от по 30000 (тридесет хиляди) лева за причинени неимуществени вреди от всяко от престъпленията по чл. 152 от НК и по чл. 150 от НК, заедно със законните последици, а до пълния им размер от по 80000 лева исковете са отхвърлени; - отхвърлен е изцяло като неоснователен предявеният от М. Г., солидарно срещу тримата подсъдими, граждански иск за сумата 80000 лева, претендирано обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 142а, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК; - извършено е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото и са присъдени направените разноски и държавната такса върху уважената част от гражданските искове, като същите са възложени в тежест на подсъдимите. В производство, инициирано по протест на прокурора и по жалби на частния обвинител и граждански ищец Г. с искания за осъждане на подсъдимите по обвинението за извършено престъпление по чл. 142а от НК, за увеличаване на наложените наказания до средния предвиден в закона размер и за уважаване на гражданските искове в пълния им размер и по жалби на всеки от тримата подсъдими с алтернативни искания за оправдаване изцяло по повдигнатите им обвинения поради тяхната недоказаност, за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда или за намаляване на наложените наказания, отмяна приложението на чл. 24 от НК и намаляване на присъдените обезщетения, е извършена въззивната проверка по делото. Въззивният протест е поддържан само в частта му относно увеличаването на наложените на подсъдимите наказания, не и относно осъждането им по обвинението за извършено престъпление по чл. 142а от НК. С постановеното решение на въззивния съд, атакувано сега по касационен ред, присъдата е изменена единствено относно определяне на мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и е потвърдена в останалата й част. І. По жалбите на подсъдимите Б., С. и А.: ВКС намира касационните жалби на подсъдимите за допустими, защото са подадени от надлежни страни по чл. 349, ал. 1 от НПК, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол по чл. 346, т. 1 от НПК – решение на апелативен съд, и в предвидения срок по чл. 350, ал. 2 от НПК. Разгледани по същество, жалбите са частично основателни. Внимателният прочит на подадените от подс. Б., чрез защитниците му, две касационни жалби и допълнение към тях, на жалбата на подс. А., чрез защитника му и на жалбата на подс. С., също чрез защитника му, сочат на идентичност на направените в тях възражения срещу въззивното съдебно решение и на изложените в подкрепа доводи, което позволява съвместното им обсъждане и отговори на направените оплаквания, а те могат да бъдат обобщени така: - налице са съществени нарушения на процесуалните правила при събирането, проверката и оценката на доказателствените източници, най-вече гласните такива, в т. ч. на пострадалата Г., които съдът не е имал основание да кредитира за достоверност и това е дефинирано като основният доказателствен проблем по делото; - отказаните доказателствени искания на защитата на подсъдимите за преразпит от въззивния съд на пострадалата Г. с оглед отстраняване на противоречия в показанията й и за допускане до разпит като свидетел на К. С. – сервитьор в заведението, са ограничили правото на защита на подсъдимите в процеса; - материалният закон е приложен неправилно, тъй като престъпленията по чл. 152 от НК и по чл. 150 от НК се намират помежду си в отношение на поглъщане и идеалната съвкупност между тях не е възможна; - наложените на подсъдимите наказания са явно несправедливи и несъразмерно тежки, а приложението на чл. 24 от НК е ненужно и неправилно; - по отношение на гражданските искове е изтекла погасителна давност (жалбата на подс. А.), а размерът на присъдените обезщетения е завишен. Възраженията в жалбите на подсъдимите срещу доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции следва да бъдат обсъдени преди останалите, доколкото евентуалната им основателност би компрометирала изводите по фактите, а това не би позволило проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието. За да утвърди фактическата правилност на присъдата, въззивният съд се е позовал на събраните в хода на проведеното от първоинстанционния съд съдебно следствие, като е извършил и собствен доказателствен анализ (с. 11 – 18 от решението) и е дал надлежни отговори на направените във въззивните жалби възражения, които, впрочем, са идентични с направените и пред касационната инстанция. 1. ВКС намира, че съдилищата не са имали основание да откажат да кредитират за достоверност показанията на пострадалата Г. (разпит в с. з. на 22. 06. 2016 година, л. 680, т. ІІ от нох дело, също и приобщените показания от ДП, депозирани пред съдия – т. 2, л. 320). Основанието за цялостно приобщаване на показанията на свидетелката от съдебния й разпит на ДП от 02. 04. 2013 година, е това по чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК – липсата на съхранен спомен относно детайлите на инкриминирания инцидент (л. 703, т. ІІ от нох дело), като свидетелката е потвърдила изцяло показанията си от ДП. Следва да се отбележи, че приобщаването на показанията е извършено след проведен продължителен и подробен разпит на свидетелката, в който тя в свободен разказ е изложила всичко, известно й по делото и е отговорила на всички поставени й от страните и от съда въпроси, като нееднократно е заявила стремежа си да се дистанцира от събитията и да не се връща към тях, в което е подпомагана и от провежданата от нея специализирана терапия. И в двата си разпита – от 2013 година на ДП пред съдия и от 2016 година пред съда, свид. Г. е възпроизвела последователно, безпротиворечиво и логично основните факти относно случилото се – пребиваването й в заведението със свид. П., поведението на подсъдимите, отстраняването на свид. Б., бягството на пострадалата заедно с П. от заведението и причините за това, придвижването им с автобуса, преследван с лек автомобил от подсъдимите, заявеното от Г. на водача на автобуса, че е в опасност и неговата настойчива молба да слязат, нанесеният на свид. П. побой от подс. С. веднага след слизането им на сп. „К. В.”, опитът й да се укрие в пункта на „Еврофутбол”, позвъняването на дядо й с молба да я вземе, изгонването й оттам от свидетелите И., причакването й от подсъдимите пред пункта, принудителното й качване в колата на подсъдимите и отвеждането й в жилището на подс. С., събитията там, освобождаването й да си тръгне по решение и според волята на подсъдимите, отиването й в полицията и пр. Тези показания правилно са оценени като убедителни и достоверни и затова с основание са кредитирани от предходните съдебни инстанции. В съответствие със съобщеното от пострадалата са показанията на свидетелите П. (т. ІІ, л. 534 от нох дело), Д. (дядо на пострадалата, т. ІІ, л. 706 от същото дело), Б. (приятел, т. ІІ, л. 781), В. И. (от тотопункта, т. ІІ, л. 745), Р. (шофьор на такси, т. ІІ, л. 786), Ф. (дежурен полицай, т. ІІ, л. 727). Конкретните действия на подсъдимите в жилището на подс. С. също подробно са изяснени от свид. Г., с незначителни различия в детайлите, подробно обсъдени в решението (с. 12 – 13 от същото). Изложените в тази връзка съображения няма причини да не бъдат споделени, поради което не се налага да бъдат повтаряни. Несъмненият факт на присъствието на пострадалата там се установява и по експертен път от заключенията на ДНК-експертизите (експерт Чипински), от показанията на свид. Р.. Заключението на химическата експертиза по делото (експерт Д.), сочи на минимално наличие на алкохол при пострадалата (0.2 промила в кръвта и 0.8 промила в урината), различаващо се съществено от твърденията на подсъдимите и на свид. И. за нейно състояние на тежко алкохолно повлияване. Показанията на другия основен свидетел и очевидец на случилото се до насилственото му отстраняване от подсъдимите - свид. П., също са били предмет на подробен, изчерпателен и съобразен с останалите доказателства по делото анализ (с. 13 – 15 от решението на въззивния съд). Оценката на процесуалната годност на показанията на свидетеля като цяло, вкл. приобщените по реда на чл. 281 от НПК, е поставил проблем, който правилно е решен от съдилищата. Несъмнено, първоинстанционният съд не е имал процесуална възможност да приобщи чрез прочитането им показанията на свидетеля, депозирани на 16. 01. 2015 година пред съда при първото проведено съдебно следствие (т. ІІ, л. 550 от нох дело). И това е така, защото прочитането на показания, дадени пред друг състав на съда принципно е възможно, но само ако този състав е законен, какъвто не е настоящият случай – първоначално формираният съдебен състав не е отговарял на законовите изисквания на чл. 28, ал. 1, т. 3 от НПК с оглед наличието на обвинение по чл. 142, ал. 3, т. 1 от НК срещу двама от подсъдимите. Повторно проведеното съдебно следствие по делото пред първоинстанционния съд, вече от законен съдебен състав, не е позволявало приобщаването на доказателства, събрани не по предвидения в закона процесуален ред, т. е. от незаконен състав. Това нарушение обаче не би могло да бъде ценено като съществено, доколкото ненадлежно приобщените показания на св. П. не се ползвани от първоинстанционния съд при формиране на вътрешното му убеждение по фактите, а в основата на съдебния акт са поставени доказателства от надлежни доказателствени източници – показанията на свидетеля, депозирани пред законен съдебен състав и частта от приобщените му показания от проведения съдебен разпит на ДП, което е видно от съдържанието на мотивите на присъдата (л. 33-34 от същите, вж. и т. ІІ, л. 555 от нох дело). В отговор на възражения на защитата относно показанията на този свидетел следва да се отбележи, че заявеното от свидетеля П. за извършени от пострадалата опити за натиск и въздействие, вкл. чрез обещания в хода на процеса, с цел манипулиране на съдържанието на неговите показания пред съда, освен че е останало недоказано, очевидно не е повлияло по какъвто и да било начин тези показания. И това е така не само защото свидетелят нееднократно го е заявил в разпита си пред съда (л. 547 от нох дело) но и защото неговите показания са безпротиворечиви и последователни в хода на целия процес, съответни на тези на пострадалата и на свидетелите Д., Б., Ф. и пр. и позволяват извода, че изявленията му са без отражение върху процеса на доказване и формиране на изводите фактите и обстоятелствата от предмета на делото. Изложените в решението подробни съображения относно доказателствената достоверност на показанията на свид. П. няма причини да не бъдат споделени, защото те са не само вътрешно безпротиворечиви, но и съответни и проверими чрез показанията на свидетелите Г., Д., Б., Ф.. Не са останали вън от вниманието на съда и показанията на свидетелите В. и В. И. (т. ІІ, л. 739, л. 745 от нох дело). Преди всичко, във връзка с изявление на свид. И. относно съдържанието на протокола за разпита й от ДП, четен по реда на чл. 281, от НПК (т. 2, л. 305а), съдът по експертен път е установил автентичността на подписите в протокола за разпит като положени именно от свидетелката (почеркова експертиза, експерт Т., т. І, л. 346 от нох дело). На следващо място, съдът е обсъдил наличните противоречия в показанията й относно времето на събитията (преди обяд), поведението на свид. Г. в пункта, чакащите я отпред „момчета”, посещението на дядо й – свид. Д. по-късно през деня и пр., съпоставяйки ги помежду им и проверявайки по този начин тяхната достоверност. Особен акцент (в жалбата на подс. Б.) е поставен върху поведението на пострадалата в заведението и след това, върху връзката й със свид. П., върху неин морален облик и т. н., очевидно във връзка с тезата за доброволност на отиването й в жилището на подсъдимия С. и на осъществените сексуални контакти с подсъдимите и четвъртото неустановено лице, както и за това, че причината за преследването на пострадалата и за отвеждането й е бил фактът на неплатената в заведението сметка. В тази насока по делото са събрани достатъчен обем доказателства, които опровергават тезата на подсъдимите и сочат несъмнено на упражнена от тях принуда за отвеждането на пострадалата и за осъществените с нея полови контакти. За това са изложени подробни съображения в мотивите на присъдата и в решението на въззивния съд, които се споделят изцяло от настоящата инстанция, защото се основават на надлежно установени данни по делото и на закона (л. 16-18, л. 24-27 от мотивите на присъдата, с. 16-17 от решението). Поведението на пострадалата в деня преди инцидента и назад във времето, наличието или не на полов контакт с друго лице този ден и пр., са обстоятелства, напълно без значение за упражнената по отношение на нея принуда от страна на подсъдимите и сломяване на нежеланието й за сексуални контакти с тях. Фактът, че Г. и П. са избягали от заведението, без да платят сметката за консумираното от тях, очевидно не е бил повод за тревога и притеснение у подсъдимите и по никакъв начин не е предизвикал преследването и отвличането на Г., доколкото самите подсъдими не са заплатили собствената си сметка там, а цялото задължение е платено от свид. Д. по-късно вечерта, когато е отишъл със свид. П. да търси внучката си след нейното обаждане за помощ. Така че, тезата на подсъдимите, изградена изначално върху отричане на извършването на инкриминираните деяния, е останала доказателствено незащитима и с основание е отхвърлена от инстанциите, оправомощени да установяват фактите по чл. 102 от НПК. Разборът, анализът и оценката на гласните доказателствени средства, респ. изводите, които произтичат от тях, са аргументирани убедително от основния съд и затова въззивната инстанция не е имала причини да не признае фактическата правилност на издадената присъда. При изложените съображения настоящата инстанция намира, че доказателствената дейност на съда не разкрива заявените в жалбите на подсъдимите пороци. Изводите си по фактите съдът е формирал на основата на надлежно събрани, проверени и оценени по действителното им съдържание доказателствени източници, след пълен и цялостен анализ на съдържанието им, без да се констатира игнориране или превратност в тази дейност на съда, както неоснователно се твърди в касационните жалби. Упражнената от подсъдимите принуда по отношение на пострадалата, както за отвеждането й на място, където тя не желае да бъде, така и за осъществените впоследствие полови контакти, е доказано по начина, който законът изисква. 2. Отказаните доказателствени искания на защитата на подсъдимите – за преразпит от въззивния съд на пострадалата Г. с оглед отстраняване на противоречия в показанията й и за издирване и разпит като свидетел на К. С. – сервитьор в заведението, по никакъв начин не са опорочили доказателствената дейност на съда и не са ограничили упражняването на правото на защита на подсъдимите в пълен обем. Преди всичко следва да се отбележи, че подсъдимият несъмнено разполага с правото да представя доказателства в подкрепа на поддържаната от него защитна теза и съдът обезпечава осъществяването на тази изключително важна гаранция за справедлив процес като събира доказателствените материали най-вече по съответни, надлежно обосновани искания, а по свой почин – само когато това се налага за разкриване на обективната истина. Той обаче съвсем не е безусловно задължен да удовлетворява всички доказателствени искания, а само онези от тях, които са насочени към осигуряване на необходимата и достатъчна информация относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Отказът да се извърши повторен разпит на конкретен свидетел сам по себе си не представлява процесуално нарушение, водещо до опорочаване на съдебния акт и производството като цяло, защото съдът дължи преценка за необходимостта и относимостта на такъв разпит във всеки конкретен случай. В случая, свид. Г. е разпитана подробно пред съда, както това беше отразено по-горе, депозирала е показания в хода на досъдебното производство, вкл. пред съдия по реда на чл. 223 от НПК, в които е дала сведения за всички обстоятелства от предмета на доказване по делото (л. 680 – 704, т. ІІ от нох дело). Показанията от съдебния й разпит на ДП са приобщени изцяло по реда на чл. 281, ал. 1, 2 от НПК и тя е потвърдила заявеното от нея. Разпитът в съдебното заседание е приключил след изчерпване на всички въпроси, поставени й от всяка от страните и от съда, което изрично е отразено в протокола от заседанието. Същественото е, че съобщеното от свидетелката е ясно и категорично, подкрепено и от останалите доказателства по делото, поради което въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила, отказвайки повторен разпит на тази свидетелка. Що се касае до удовлетворяване на искането за разпит на К. С. е необходимо да се уточни, че лицето е допуснато до разпит като свидетел по искане на защитата на подс. С., че са положени възможните усилия от съда за издирването й и установяване на местонахождението й (в страната или извън нея), без това да е могло да бъде постигнато. Това обстоятелство обаче не е ограничило правото на защита на подсъдимите, доколкото разпит на лицето като свидетел, за първи път повече от шест години след деянието и за предхождащи самото деяние факти, не би допринесъл за изясняване на релевантни по делото обстоятелства, за които са налице и други доказателствени източници (напр. свид. В. – управител на заведението, т. ІІ, л. 561 от нох дело). С оглед изложеното, настоящият състав намира за лишено от фактическа и законова опора твърдението на подсъдимите и защитата за липса на надлежна доказателствена основа на изводите по фактите на предходните съдебни инстанции. По делото са събрани всички възможни и необходими за установяване на обективната истина доказателства и те са обсъдени задълбочено, всестранно, обективно и точно от съда, който е изложил конкретни съображения за кредитирането им. 3. При надлежно установените по делото факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Актуалната към датата на извършване на деянията редакция на основния състав на престъплението по чл. 142 от НК (ДВ, бр. 26/2010 година), визира единствено отвличането на другиго, т. е. извършване на действия, с които деецът лишава пострадалото лице от възможност то по своя воля да определя местонахождението и движението си в пространството, които деецът принудително променя. При тази редакция не е необходимо деецът да има за цел лишаването на пострадалото лице от свобода, макар деянието да съдържа по необходимост такова фактическо лишаване от свобода, след като принудително отнема възможността за свободно придвижване. Отпадането на този признак от субективната страна на престъплението несъмнено разширява приложното поле на нормата. Като са отвели принудително свидетелката Г. от улицата на друго място, където тя не желае да бъде, лишили са я от възможността да се придвижи свободно и да съобщи на близките си къде се намира, като всичко това става само по тяхна воля, подсъдимите са осъществили елементите от престъпния състав на чл. 142, ал. 1 от НК, при квалифициращите обстоятелства по ал. 3, т. 1 – за подсъдимите Б. и С. и по ал. 2, т. 2 – за подс. А.. Към надлежно установените по делото факти и обстоятелства, правилно са приложени и нормите на чл. 152 и чл. 150 от НК. Тезата на подсъдимите за доброволност в действията на свид. Г. по отношение и на тези деяния е останала доказателствено необезпечена и с основание е отхвърлена от предходните съдебни инстанции. Основен довод на защитата в тази насока е липсата на следи от насилие по тялото на Г. и на биологични следи от подсъдимите. Съдилищата са изложили съображения в тази насока, свързани с поведението на подсъдимите още в заведението, установения от тях контрол по отношение поведението на пострадалата, придружаването й до близката бензиностанция, нареждането към П. да я върне, когато внезапно си е тръгнала, незабавното й проследяване, отстраняването на Б. и П. и пр. обстоятелства, отразени и коментирани по-горе. В жилището на подс. С., освен нанесения й от последния удар в областта на шията, през целия престой тя е била заобиколена и контролирана от четиримата присъстващи, които последователно всеки за себе си и някои едновременно са осъществявали сексуалното насилие при ясно заявено от пострадалата нежелание за това. Липсата на биологични следи е напълно обяснима при извършеното накрая по настояване и при участие на подс. С. цялостно измиване на пострадалата с душа в банята, а също и при използвания лубрикант преди и по време на отделните сексуални актове. Изложените в касационните жалби правни съображения във връзка със съотношението на изнасилването и блудството и невъзможността за идеална съвкупност между тях принципно са верни. По-тежко наказуемото престъпление изнасилване, поначало поглъща по-леко наказуемото блудство, доколкото двете засягат едни и същи обществени отношения, действията и при двете за сломяване на съпротивата на жертвата са идентични, както и последващите действия, с изключение, разбира се, на съвкуплението. Когато обаче насилственото съвкупление и блудството са извършени последователно и с различни действия, между тях е възможна реална съвкупност, какъвто е настоящият случай и както това правилно е прието от съдилищата с оглед надлежно установените от тях факти. Всеки от подсъдимите, в различна последователност и след осъществено насилствено съвкупление с пострадалата, е осъществил и действия с цел да бъде удовлетворено полово желание без съвкупление, представляващи отделна и самостоятелна дейност (в този смисъл р. № 93 / 1992 година на ВС, ВК, р. № 360 / 1998 година на ВКС, ІІ НО и др.). Поради това, възраженията в жалбите на подсъдимите за неправилно приложение на материалния закон следва да бъдат прецени като неоснователни. 4. Възражението за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания за всяко от престъпленията, за определените общи наказания и най-вече срещу приложението на чл. 24 от НК, ВКС намира за частично основателни и само по отношение на частта за чл. 24 от НК. Въззивният съд е изложил подробни съображения в отговор на направеното и пред него идентично възражение от подсъдимите. Съдът е утвърдил наложените на подсъдимите с присъдата наказания и съображенията на първия съд при тяхното индивидуализиране, приемайки определянето на наказанията за извършените престъпления по чл. 150 и чл. 152 от НК близо до средния размер на предвиденото в закона като правилно и адекватно на степента на обществената опасност на деянията и на извършителите им (с. 20 – 22 от решението). Единствено наказанията за престъплението по чл. 142 от НК е определено при предвидения законов минимум от десет години лишаване от свобода и те именно определят и размера на общото наказание, което следва да изтърпи всеки от подсъдимите. Този срок на наказанието правилно е преценен като съответен на конкретно извършеното от подсъдимите престъпление по чл. 142 от НК. ВКС споделя изводите на съдилищата за липсата на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства, доколкото такива не се установяват по делото, а освен това е известно, че правилата на чл. 55 от НК се прилагат по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, които са съобразени и оценени обективно. За да приложи разпоредбата на чл. 24 от НК съдът е обсъдил и съобразил предходните осъждания на подсъдимите (извън обуславящите квалификацията на престъпленията по чл. 152 от НК и по чл. 142 от НК като „опасен рецидив” за подсъдимите Б. и С.), които осъждания е преценил като многобройни – седем влезли в сила присъди за подс. Б. и осем присъди за подс. С., с които са им наложени наказания лишаване от свобода и е постановено ефективното им изтърпяване. С последните констатации настоящата инстанция няма как да се съгласи, не само поради тяхната схематичност и формалност, но и поради тяхната непълнота и некоректност по отношение на данните по делото. И това е така, защото: Преди всичко, при преценката на обстоятелствата, свързани с предходните осъждания на подсъдимите и поставени в основата на решението на съда за приложение на разпоредбата на чл. 24 от НК, предходните инстанции неправилно са оценили тези обстоятелства. Формално, постановените по отношение на подсъдимите присъди наистина са многобройни, както вече бе посочено. Извън вниманието на съда обаче е останала необходимата преценка за престъпленията, предмет на присъдите, за наложените наказания и най-вече – за отношението на тези присъди помежду им. Ако тази преценка бе направена, би станало ясно, че по първите две присъди на подс. Б. са наложени условни наказания, че престъпленията по шест от присъдите се намират помежду си в отношение на съвкупност и за тях е определено общо наказание, поради което следва да се считат за едно осъждане, че най-тежкото наказание, търпяно ефективно от този подсъдим е две години лишаване от свобода, както и че всички престъпления (без едно) са били такива против собствеността, като наказанията за някои от тях са определяни при условията на чл. 55 от НК. Сходни обстоятелства се установяват и по отношение на предходните осъждания на подс. С. – те също са за престъпления против собствеността, четири от тях се намират помежду си в отношение на съвкупност и за тях е определено общо наказание от три години лишаване от свобода и глоба, което е и най-тежкото търпяно наказание от този подсъдим, по три от присъдите наказанията са определяни при условията на чл. 55 от НК, по отношение на едно от наказанията изтърпяването е отложено при условията на чл. 66 от НК. Във връзка с предходните осъждания на подс. А. не е съобразено, че всичките престъпления, предмет на постановените присъди, са извършени през втората половина на 2001 година – в периода 31. 08. – 24. 10. 2001 година, като първа е влязла в сила присъдата по нохд № 1134 / 2001 година и това е станало на 17. 12. 2001 година. поради което следва се считат за едно осъждане, както ВКС неведнъж е имал повод да се произнесе. На следващо място, високият минимум на предвидената от законодателя санкция, въведен с последното изменение на нормата на чл. 142, ал. 3 от НК от 2010 година (предходните параметри на санкцията са били между три и десет години), предполагат още по-внимателно индивидуализиране на конкретното наказание и преценка на всички обстоятелства, касаещи този процес. И не на последно място, все във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 24 от НК, съдилищата не са извършили и дължимата преценка на обстоятелствата в рамките на „разумност” на срока на проведеното наказателно производство, които обстоятелства са конкретни за всеки отделен случай и са свързани с фактическата и правна сложност на делото, поведението на компетентните власти, процесуалното поведение на обвиняемия/подсъдимия. Периодът, който се съобразява, е от привличането на лицето в качеството на обвиняем, което в настоящия случай е станало за първи път на 24. 09. 2010 година за подс. Б., на 12. 02. 2011 година за подс. С. и на същата дата за подс. А., до произнасяне на присъдата по основателността на обвинението на 02. 02. 2017 година. Вярно е, че неколкократното допълнително разследване в досъдебната фаза на процеса, изработването на многобройни експертизи, внасяне на делото в съда с част от окончателните обвинения, изменението на обвинението в рамките на първото съдебно разглеждане на делото, промяната на родовата му подсъдност, двукратното провеждане на съдебно следствие пред първата инстанция и пр., не биха могли да бъдат приписани на държавата, респ. на нейните компетентни органи в светлината на изискването на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧОС за разумност на срока на наказателно преследване срещу гражданите. А дали разследващите органи са действали достатъчно усърдно, необичайно дълго ли е разследването и какви са причините за това, са обстоятелства извън предмета на настоящата проверка. Но е факт, че в един продължителен период от време (около седем години) подсъдимите са търпели негативите и ограниченията, неизбежно произтичащи от положението им на обвиняеми и подсъдими, което несъмнено следва да бъде отчетено и съобразено при индивидуализиране на тежестта на отговорността. При така изложените обстоятелства, ВКС намира, че увеличаването на определените на подсъдимите общи наказания, извършено на основание чл. 24 от НК, следва да бъде отменено, в какъвто смисъл следва да се измени атакуваният съдебен акт. ІІ. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец Г.: Жалбата съдържа недоволството на частния обвинител и граждански ищец основно в две насоки – от оправдаването на подсъдимите по повдигнатите им обвинения за извършено престъпление по чл. 142а от НК и свързаното с това отхвърляне на гражданския иск за причинени от престъплението неимуществени вреди, както и от тежестта на наложените на подсъдимите наказания, преценени като явно несправедливи, с искане за тяхното увеличаване. Възразено е и частичното уважаване на двата граждански иска, с претенция за уважаването им в пълен размер. От съдържанието на жалбата е ясно изводимо, че страната не възразява дейността на съда по установяване на фактите от предмета на доказване и надлежността на фактическите изводи на съда, а твърди неправилно приложение на закона към тези факти. ВКС намира касационната жалба за неоснователна. 1. Оправдаването на подсъдимите по обвиненията по чл. 142а от НК е оспорено и пред въззивната инстанция и е получило надлежен, макар и лаконичен отговор в атакуваното решение (с. 19 – 20 от същото). Както вече бе обсъдено, установените по делото факти сочат на осъществена от подсъдимите принудителна промяна на местоположението на пострадалата Г. чрез отвеждането й, против волята й, в автомобила им и в жилището на подс. С., което изпълва елементите от състава на чл. 142, ал. 1 от НК. Отвличането поначало включва ограничаване на свободата на придвижване на отвлеченото лице по негов избор, вкл. когато е ограничено на конкретно място – в случая в жилището на подс. С.. В това е и смисълът на отпадането от разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от НК на изискването отвличането да е с цел противозаконно лишаване от свобода (ДВ, бр. 26 / 2010 година). Иначе казано, когато е налице отвличане, то винаги ограничава свободата на придвижване. И макар поначало да не е невъзможна реална съвкупност между престъпленията по чл. 142, ал. 1 от НК (отвличане) и чл. 142а, ал. 1 от НК (противозаконно лишаване от свобода), в конкретния случай такава не е налице, защото ограничаването на правото на свободно придвижване на пострадалата не е целено от подсъдимите само по себе си, а е обслужвало извършването на посегателствата върху половата й неприкосновеност, като при това не е достигнало степен на въздействие, обуславяща самостоятелното прилагане на нормата на чл. 142а от НК (в този смисъл и р. № 284 / 2015 година на ВКС, ІІІ НО, р. № 98 / 2017 година на ВКС, ІІ НО и др.). 2. Не намира опора в данните по делото и възражението за явна несправедливост на наложените наказания и претендираното увеличаване на размера на наказанията лишаване от свобода. По-горе в решението (р. І, т. 4) бяха изложени подробни съображения във връзка с индивидуализацията на наложените на подсъдимите наказания, приложението на чл. 24 от НК и пр., които не се налага да бъдат повтаряни. Следва да се отбележи само, че наказания от десет години лишаване от свобода за подсъдимите Б. и С. и от седем години лишаване от свобода за подс. А., удовлетворяват в пълна степен изискванията на чл. 54 от НК, съответстват на степента на обществена опасност на деянията и на извършителите, вкл. и с оглед миналите им осъждания, както те бяха подробно анализирани и надлежно оценени по-горе в решението. Така определени, наказанията в достатъчна степен изпълняват целите на наказанието по чл. 36 от НК. Те са съразмерни на тежестта на извършените престъпления, достатъчни за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на подсъдимите и превъзпитаването им към спазване на законите и на добрите нрави и затова са справедливи. Данните по делото не дават основание за намеса на касационната инстанция в посока на утежняване на наказателно-правното им положение. 3. Отхвърлянето на гражданския иск от 80000 лева е последица от оправдаването на подсъдимите по повдигнатите им обвинения по чл. 142а от НК, защото обезвредата е претендирана именно във връзка с противозаконното лишаване от свобода (искова молба на л. 83, т. І от нох дело, определение на л. 521, т. ІІ от същото дело). Липсата на осъществен състав на престъплението, от обективна и от субективна страна, несъмнено води до отхвърляне на претенцията за обезщетяване на причинени вреди от това престъпление, доколкото не е налице виновно и противоправно поведение на дейците, което да е причинило такива. ІІІ. По частично уважените граждански искове: Присъждането в полза на гражданския ищец Г. на обезщетения в размер на по 30000 лева за неимуществени вреди от непозволено увреждане вследствие извършените по отношение на нея престъпления по чл. 152 от НК и по чл. 150 от НК, е атакувано както от подсъдимите, така и от гражданския ищец, с противоположни и съответни на интересите на страните възражения и искания. ВКС намира тези възражения за неоснователни. Преди всичко, касационната жалба на подс. А. съдържа възражение за настъпила погасителна давност по отношение на претенциите на гражданския ищец Г. за обезвреда на неимуществени вреди, което възражение е неоснователно. Гражданските искове за вреди от престъпленията по чл. 152 и чл. 150 от НК, съобразно първоначалните обвинения и внесен в съда обвинителен акт срещу подсъдимите, са предявени пред съд още в рамките на производството пред СРС по нохд № 16309/2011 година на 20. 12. 2011 година (л. 220 от нох дело). С оглед изхода на делото по отношение на претенцията за обезщетение за извършено престъпление по чл. 142а от НК и отхвърлянето й изцяло като неоснователна, обсъждането на възражението във връзка с нея се явява безпредметно. Размерът на присъдените обезщетения е съобразен със закона и установената съдебна практика. Възмездяването на болките и страданията, понесени от пострадалите от престъпление, се ръководи от юридическите принципи и критерии, вложени в нормите на чл. 52 и чл. 45 от ЗЗД, които предходните съдебни инстанции са съблюдавали при определяне на размера на обезщетенията, присъдени в полза на гражданския ищец и са основали на събраните по делото гласни и писмени доказателства в тази насока. ВКС не намира основания за корекции в размера на обезщетенията. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 194 от 02 май 2017 година на Софийския апелативен съд, НО, 3-ти състав, по внохд № 274 / 2017 година като о т м е н я в частта относно приложението на чл. 24 от НК и увеличаването на определените на подсъдимите С. М. Б., И. П. С. и Г. Д. А. общи наказания съответно от десет години лишаване от свобода за С. Б. и И. С. и седем години лишаване от свобода за Г. А.. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.