Ключови фрази

5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 370

гр.София,

12.05.2022 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
АНЕЛИЯ ЦАНОВА



като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 3362 описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК
Обжалвано е решение № 291 от 29.07.2020 г. по в.гр.д. 276/2020 г. на ОС – Русе, с което е отхвърлен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД.
Жалбоподателят М. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението e даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусние касационно обжалване.
Ответникът - В. М. П., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът- К. В. И., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
в който са изложени съображения за основателност на касационната жалба.
Ответникът Г. В. П., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С определение № 39 от 16.02.2021 г. ВКС е спрял производството по делото до приемане на решение по Тълкувателно дело № 1 от 2020 г. ОСГТК ВКС.
Настоящият състав констатира, че е прието решение по ТД № 1/2020 г. ОСГТК на ВКС, поради което настоящето производство следва да се възобнови.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвъдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от М. С. иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД да бъде обявен за окончателен сключения между ищеца и ответниците В. П. и В. П./починал на 14.08.2019 г. - след образуване на производство пред първата инстанция и по реда на чл. 227 ГПК по делото като ответници са конституирани неговите наследници по закон К. П. и Г. П. – дъщери на починалия/.
Прието е, че на 01.12.2014 между ищеца и ответниците е сключен предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот с предмет апартамент № [№], с идентификатор № [№], находящ се в [населено място], на седми етаж в жилищен блок № [№], вх. „...“, състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ 56.48 кв. м., ведно с избено помещение № [№] с площ от 4,15 кв. м., заедно с 2.062 % ид. ч. от правото на строеж върху терена, за сумата от 13 000 лева, която сума е уговорено да се изплати по начина и в сроковете, посочени в договора.
Въззивният съд е съобразил факта, че в чл. ІІ.1 от предварителния договор страните са се договорили, че при сключване на предварителния договор купувачът ще заплати на продавачите сумата от 3 000 лв. , като е прието, че договорът в тази си част изпълнява функцията и на разписка. За останалата сума от 10 000 лв. е предвидено да се изплати на части за погасяване на сумите по изп. д. № 246/2009 г. по описа на ЧСИ И. Х. с рег. № 832 в КЧСИ, дължими от ЕТ „Вива КГ - В. П.” на трето лице, како изпълнителното дело е прекратено на 20.10.2009 г. поради погасяване на задължението.
Въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е счел, че е предварителният договор е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД като противоречащ на добрите нрави, каквото възражение ответниците своевременно същите са направили.
Съдът е изложил съображения за това, че при предявен иск, с който се заявява претенция за обявяване на предварителен договор за окончателен по смисъла на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, съдът има правомощията и действа като нотариус, поради което дължи извършване на същата проверка като него относно наличието на положителните, респ. – отсъствие на отрицателните предпоставки за сключване на окончателния договор. Приел е, че с подписване на предварителния договор на 01.12.2014 г. страните са уговорили предварително начин за удовлетворяване на ищеца – купувач по договора и кредитор на ответниците, който е различен от този предвиден в закона, поради което този предварителен договор е нищожен като сключен в нарушение на нормата на чл. 152 от ЗЗД, при събрани доказателства, че задължение на ответниците към майката на ищеца е възникнало по-рано, а именно през 2008 г. Взел е предвид показанията на разпитан по делото свидетел , според който между страните съществуват и други правоотношения, касаещи спор за наем, дължим от ответниците на майката на ищеца, за предоставен им за ползване имот в Германия преди 2014г. ,както и че с майката на ищеца е имало сключен по-рано предварителен договор с предмет процесния апартамент, който не е обявен за окончателен.
Съдът при тези данни е приел, че договорът е недействителен и не може да породи целените с него правни последици, а именно да бъде обявен за окончателен, поради което е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД като неоснователен.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение а спора: длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени доводи във връзка както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба, може ли съдът служебно да констатира нищожността, освен когато основанието за нищожност е пряко установима от договора, ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора в срока по чл. 131 ГПК, отнася ли се забраната по чл.153 ЗЗД до договор за продажба, сключена след възникване на друго главно задължение . Поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл. 235 ГПК, чл. 26 ЗЗД и чл. 152 ЗЗД.
Върховния касационен съд, състав на IV – г.о., намира, че на поставените от жалбоподателите въпроси: длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени доводи във връзка както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба, както и може ли съдът служебно да констатира нищожността, освен когато основанието за нищожност е пряко установима от договора, ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора в срока по чл. 131 ГПК . На същите въззивния съд е дал отговори в съответствие с практиката на ВКС. Според същата съдът следва да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона като изложи мотиви. В този смисъл практиката на ВКС е последователна и е намерила изрез в решение по гр.д.№ 3973/2008 г. на ІV г. о., решение по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г.о., решение по гр.д.№ 891/2010 г. на І г.о., решение по гр. д. № 1318/2010 г. на ІV г.о., решение по гр.д.№ 761/2010г. на ІV г.о. и др., с които се приема, че задължението на съда да обсъди всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК.
Що се касае до въпроса може ли съдът служебно да констатира нищожността, освен когато основанието за нищожност е пряко установима от договора, ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора в срока по чл. 131 ГПК, то решението е постановено в съответствие с даденото тълкуване в Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което е, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В настоящия случай при постановяването на своето решение въззивният съд е приел, че при сключването на договора страните са уговорили начин за удовлетворяване на кредитора различен за този, който е предвиден в закона, поради което сключеният предварителен договор е нищожен на основание чл. 152 ЗЗД и с оглед приетото разрешение в тълкувателното решение правилно в мотивите на решението си се е произнесъл и без да е направено възражение.
Следва да се допусне касационно обжалване обаче по въпроса отнася ли се забраната по чл.152 ЗЗД до договор за продажба, който е сключен не предварително, а след възникване на друго главно задължение , на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед съществуващата практика според която, следва да е предварително уговорено, че ако задължението не бъде изпълнено кредиторът ще стане собственик на недвижимия имот по начин, различен от този който е предвидил закона за удовлетворение на изправния кредитор -чл.152 ЗЗД.

Предвид изложените съображения, съдът:

О П Р Е Д Е Л И:


ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№3362/2020г. по описа на ВКС.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 291 от 29.07.2020 г. по в.гр.д. 276/2020 г. на ОС – Русе.

ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на четвърто г.о. за насрочване в открито съдебно заседание след внасяне на държавна такса от М. С. в размер на 72 лева в седмичен срок от съобщаването му за това, с представяне на копие от вносния документ в канцеларията на съда.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: