Ключови фрази
Иск за обезщетение за трудова злополука и професионална болест * трудова злополука * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление * професионално заболяване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 42

гр. София, 20.02. 2012 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 267 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 и чл. 293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. К. Г., подадена срещу тази част на решение № І-83/09.10.2010 г. по въззивно гр. дело № 1249/2010 г. на Бургаския окръжен съд, с която, като е потвърдено решение № 51/08.06.2010 г. по гр. дело № 145/2009 г. на Царевския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу [фирма], иск с правно основание чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 52 от ЗЗД за заплащане на сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от професионално заболяване за периода 07.05.2008 г. – 19.12.2009 г.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 1377/27.10.2011 г. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос, влязлото в сила експертно решение на ТЕЛК задължително ли е за гражданските съдилища относно наличието на професионално заболяване.
В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за недопустимост, както и за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Във връзка с оплакването за недопустимост на атакувания съдебен акт се изтъква обстоятелството, че въззивното решение е постановено в неработен ден – на 09.10.2010 г. (събота). По повод оплакването за неправилност се сочи, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не обсъдил и не преценил всички събрани по делото доказателства, и конкретно – не взел предвид и не анализирал експертно решение (ЕР) № 3800/22.10.2009 г. на ТЕЛК при МБАЛ [фирма] – Варна, с което се признава професионалния характер на заболяването на касатора-ищец. Поддържа се и че окръжният съд неправилно приел за недопустимо издаването на две ЕР за освидетелстване заболяванията на ищеца, като не съобразил, че с първото ЕР № 1105/19.05.2009 г. на ТЕЛК при МБАЛ [фирма] – Варна са констатирани общи заболявания “дегемакуле лутее ет артифакия ок утр хипертопия на простатата с 25 мл остат урина ах ІІІ ст. с ритъмни нарушения и проводни ппм лпхб сн ІІ фк”, различни от професионалните заболявания “радиационна катаракта на двете очи, дегенерация на макулата и жълтото тяло, имплантация на интраокуларните лещи”, установени с другото ЕР. Сочи се и необоснованост на извода на въззивния съд за липса на доказателства относно компетентността на органа, издал ЕР № 3800/22.10.2009 г., като се поддържа, че тя не е оспорена от ответника, който е могъл да обжалва това ЕР. Поддържа се и че в случая са налице две различни процедури – с ЕР на ТЕЛК при МБАЛ [фирма] – Варна е била определена трайна пълна загуба на трудоспособност, без да е изследван въпросът за професионалния характер на заболяването, а с другото ЕР на ТЕЛК е установен именно този негов характер. В тази връзка се изтъква, че при наличие на това ЕР на ТЕЛК, въпросът за наличие на причинна връзка между заболяването и условията на труд неправилно е пререшен от въззивния съд. Касаторът-ищец претендира присъждане на направените разноски по делото за всички съдебни инстанции.
Ответният [фирма] в отговора на касационната жалба излага съображения и доводи за неоснователност на същата. Поддържа, че въззивният съд обстойно е обсъдил всички относими към спора доказателства, включително ЕР № 3800/22.10.2009 г., което се сочи от ответника, като оспорено с отговора на исковата молба. Изтъква се и че въззивният съд изложил подробни мотиви защо приема, че заболяването на касатора е общо, а не професионално. Сочи се като некоректно твърдението на касатора, че с ЕР № 1105/19.05.2009 г. е било констатирано самото заболяване, без да е налице произнасяне по въпроса за неговия професионален характер, като в тази връзка се изтъква, че видно от съдържанието на това ЕР, е било проведено пълно освидетелстване на касатора и му е била призната пожизнено 95 % загуба на работоспособност поради констатирано общо заболяване, засягащо най-вече очите му и в по-малка степен – други органи на тялото му. Тези констатации били потвърдени и от заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза. Изтъква се и че ЕР № 1105/19.05.2009 г. е издадено от специализирана ТЕЛК за очни болести, каквото е заболяването на ищеца, а ЕР № 3800/22.10.2009 г. е издадено от ТЕЛК за общи болести, като в представените по делото писма на НЕЛК и Р.-Бургас се съдържат данни за връщане на преписката от Р.-Бургас на ТЕЛК за очни заболявания – Варна, а не на ТЕЛК за общи болести. Сочи се и че второто ЕР е издадено, след като първото ЕР е влязло в сила и е породило правните си последици, като се поддържа, че това е недопустимо съгласно действащата уредба. Ответникът претенидра присъждане на направените разноски за касационното производство по делото.
Ответникът е подал и частна жалба по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изреч. 2 от ГПК – срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 2061/30.11.2010 г. на въззивния съд, с което е отхвърлена молбата на ответника за допълване на въззивното решение в частта относно разноските, чрез присъждане в полза на ответника на направените от него разноски по делото пред двете (първата и въззивната) инстанции. С определението по чл. 288 от ГПК, тази частна жалба е приета за съвместно разглеждане с касационната жалба на ищеца. В частната жалба се поддържа, че атакуванато с нея определение е недопустимо в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл относно разноските пред първата инстанция, тъй като не е бил сезиран с такова искане от ответника, и тъй като вече се е произнесъл относно тези разноски с решението си. Поддържа се, че в останалата му част – относно разноските пред въззивната инстанция, обжалваното определение е неправилно, като се сочи, че представеният по делото договор за правна защита и съдействие е достатъчно доказателство за извършено плащане на адвокатско възнаграждение.
Ищецът не е подал отговор на частната жалба в срока за това.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при извършената служебна проверка намира, че въззивното решение е валидно, както и че е процесуално допустимо в обжалваната от ищеца негова част, като оплакването на касатора в обратна насока е неоснователно. Както е посочено и в определението по чл. 288 от ГПК, постановяването на съдебното решение в неприсъствен ден не представлява негов порок, а още по-малко – такъв, който да обуславя недопустимост на същото.
По поставения правен въпрос, и при проверката съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК, правилността на обжалваната част от въззивното решение, съдът намира следното:
За да отхвърли иска с правно основание чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 52 от ЗЗД за заплащане на процесното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че касаторът-ищец е представил по делото две противоречиви експертни решения на ТЕЛК. Съгласно първото от тях – под № 1105/19.05.2009 г., издадено от специализирана ТЕЛК за очни заболявания, - придобитата от ищеца трайно намалена работоспособност е в резултат на негово общо заболяване; а съгласно второто от тях – под № 3800/22.10.2009 г., издадено от ТЕЛК за общи болести, - заболяването е професионално. Въззивният съд е приел, че второто решение “противоречи” на предвидената процедура за отчитане на професионалните заболявания; както и че то е издадено след влизане в сила на първото експертно решение, “което е недопустимо съгласно действащата нормативна уредба”. В тази връзка е прието и че при условие, че въпросът относно професионалния характер на заболяването е бил пререшен по съответния ред, е следвало издаденото вече и влязло в сила решение на ТЕЛК - очни заболявания да бъде отменено, но това не е сторено. С оглед на това са приети за неоснователни твърденията във въззивната жалба на ищеца за липсата на противоречие между двете експертни решения, което според окръжния съд дало основание на първоинстанционния съд да събере допълнителни доказателства, включая назначаването на медицинска експертиза, и да направи правилен извод за липса на доказателства за професионалния характер на заболяването на ищеца.
Както е посочено и в определението по чл. 288 от ГПК по настоящото дело, така възприетото от въззивния съд, разрешение на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е в противоречие с разрешението на този въпрос, дадено с постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 185/27.05.2010 г. по гр. дело № 5264/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 273/19.05.2011 г. по гр. дело № 652/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тях е прието, че признаването на професионалния характер на заболяването, съгласно чл. 62, ал. 3 от КСО е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в специалната Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести от 2008 г. Съгласно чл. 3, 10 и 13 от същата наредба, признаването на професионалната болест, към което се отнасят и нейното усложнение и късните й последици, както и причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица, органи и организации в страната. Експертното решение на ТЕЛК има двойствен характер - от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на причинна връзка, като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на субективното право на обезщетение на работника или служителя. Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС изцяло споделя, така формираната по реда на чл. 290 и чл. 291 от ГПК, съдебна практика.
При горното разрешение на поставения по делото правен въпрос, основателни се явяват оплакванията в касационната жалба, че в нарушение на закона и необосновано въззивният съд не е зачел, приетото като доказателство по делото ЕР № 3800/22.10.2009 г. на ТЕЛК за общи болести при МБАЛ [фирма] – Варна, с което се признава професионалния характер на част от заболяванията на касатора-ищец - “радиационна катаракта на двете очи, дегенерация на макулата и жълтото тяло, имплантация на интраокуларните лещи”, за които са му определени 91% трайно намалена работоспособност, с дата на инвалидизацията 07.05.2008 г., определена пожизнено (като предвид установените с това ЕР, и общи заболявания на ищеца, за които са му определени 31 % трайно намалена работоспособност, със същата дата на инвалидизацията 07.05.2008 г., като краен резултат му са му определени 100% трайно намалена работоспособност, без чужда помощ). В мотивите на това ЕР ясно е посочена и причинно-следствената връзка между тези професионални зоболявания и условията на труд, а именно – съществуващи доказателства (протокол № 76а/30.11.2006 г. на РИОКОЗ-Бургас) за наднормено професионално облъчване – получена доза за главата, надвишаваща многократно ОНРЗ, като това високостепенно облъчване корелира напълно с клиничния ход на заболяването – фудроянтно протичане, засягане на предния, централния и задния очен сегмент, с дегенеративни промени в лещата, макулата и околните тъкани, което е довело до практическа слепота на дясното око и намалена зрителна острота на лявото око (до 0.05). Предвид посочените, протокол № 76а/30.11.2006 г. на РИОКОЗ-Бургас и дата на инвалидизация на ищеца 07.05.2008 г., следва, че тези професионални заболявания са се проявили през установения по делото период 25.01.2005 г. – 20.11.2008 г. на съществуването на трудовото правоотношение между ищеца и ответника, респ. установената с горното ЕР на ТЕЛК причинна връзка е с условията на полагания от ищеца труд като рентгенолог, както при ответника – през този период от време, така и при други предходни работодатели, при общ трудов стаж 33 години на ищеца на тази длъжност. От това следва, че ЕР № 3800/22.10.2009 г. на ТЕЛК за общи болести при МБАЛ [фирма] – Варна обвързва ответника, който (в качеството си на такова заинтересовано лице – работодател и осигурител на ищеца към датата на инвалидизиране на ищеца) е могъл да го обжалва по реда и в срока (считано най-късно от връчването на препис от него, заедно с исковата молба по настоящото дело) по чл. 112, ал. 1, т. 3 от ЗЗ. Ответникът не е направил това, поради което това ЕР на ТЕЛК е влязло в сила и по отношение на него. От разпоредбите на чл. 62, ал. 3 от КСО, чл. 3, чл. 7 и чл. 8 от Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести (НРСРПООПБ), чл. 52 и чл. 55 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността от 2005 г. (НМЕР, отменена през 2010 г.) и чл. 30 и чл. 40 от Правилника за устройството и организацията на работа на органите на медицинската експертиза на работоспособността и на регионалните картотеки на медицинските експертизи (ПУОРОМЕРРКМЕ, отменен през 2010 г.) и доколкото не се установява друго от доказателствата по делото, следва, че това ЕР е издадено от компетентен за това административен орган (ТЕЛК). Съгласно последната посочена разпоредба на чл. 40 от ПУОРОМЕРРКМЕ (отм.), ЕР за установяване на професионално заболяване може да бъде постановено, както от специализирана, така и от обща ТЕЛК - както в случая, поради което съображенията на ответника в обратна насока са неоснователни, респ. същите неправилно са възприети от въззивния съд.
От горното следва, че валидно постановеното и влязло в сила, ЕР № 3800/22.10.2009 г. на ТЕЛК, съгласно разпоредбите на чл. 113, ал. 3 от ЗЗ и чл. 13, ал. 3 от НРСРПООПБ, е задължително за съда и за страните по настоящото дело относно установените с него професионални заболявания на ищеца и причинната връзка меду тях и условията на труд при работата му като рентгенолог при ответника. В противоречие с тези правни норми, въззивният съд не се е съобразил със задължителната сила на това ЕР на ТЕЛК, като в нарушение и на процесуалната забрана по чл. 17, ал. 2 от ГПК се е произнесъл инцидентно относно неговата законосъобразност.
Горните изводи не се променят от наличието на предходното, също валидно и влязло в сила ЕР № 1105/19.05.2009 г. на ТЕЛК при МБАЛ [фирма] – Варна, с което са констатирани само общи заболявания на ищеца. Двете ЕР на ТЕЛК не са в противоречие помежду си, както неправилно е приел въззивният съд и както неоснователно се поддържа от ответника по делото. Това е така, защото видно от съдържанието на ЕР № 1105/19.05.2009 г. и мотивите му, в него изобщо не е изследван въпросът за професионалния характер на заболяванията на ищеца, респ. този техен професионален характер, нито е потвръден, нито е отхвърлен с това ЕР на ТЕЛК, каквото е изричното изискване относно произнасянето в тези случаи, установено с разпоредбите на чл. 3, ал. 1 от НРСРПООПБ и чл. 52, ал. 1 от НМЕР от 2005 г. (отм.). В този смисъл е и становището на НЕЛК, изложено в приетото като писмено доказателство по делото, писмо изх. № І-3635/15.09.2009 г. до ищеца. С оглед на това, неправилен е и изводът на въззивния съд, че с последващото ЕР № 3800/22.10.2009 г. на ТЕЛК въпросът относно професионалния характер на заболяванията на ищеца бил недопустимо пререшен - без постановена отмяна на предходното по време ЕР на ТЕЛК.
Предвид установените с ЕР № 3800/22.10.2009 г. на ТЕЛК, професионални заболявания на ищеца, за които са му определени 91 % трайно намалена работоспособност, с дата на инвалидизацията 07.05.2008 г., определена пожизнено, при практическа слепота на дясното око и намалена зрителна острота на лявото око (до 0.05), и при наличие на причинно-следствена връзка между тези професионални заболявания и условията на труд при ответника и при предходни работодатели, при които ищецът е работил като рентгенолог, последният несъмнено е търпял и процесните неимуществени вреди – физически и психически болки и страдания – в течение на процесния по делото период 07.05.2008 г. – 19.12.2009 г. С оглед на това, предявеният иск с правно основание чл. 200 от КТ за обезщетение за неимуществени вреди е доказан по своето основание. Предвид така посочените вид, степен и интензитет на професионалните болести на ищеца, довели до пожизнената инвалидизация на ищеца, с определени 91 % намалена работоспособност, на произтичащите от тях болки и страдания, при почти пълна слепота, и предвид продължителността на процесния период, през който тези вреди са търпени от него, съдът намира за справедлив, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер от 15 000 лв. на дължимото се от ответника на ищеца обезщетение. При определяне на този размер, съдът взема предвиди и обстоятелството, че професионалните заболявания са се проявили (с оглед датата на инвалидизацията) през времетраенето на трудовото правоотношение между страните през периода 25.01.2005 г. – 20.11.2008 г., като причина за настъпването им са условията на труд, не само при ответника през този период, а и при предходните работодатели на ищеца, който е работил като рентгенолог общо 33 години. От друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД, всички тези работодатели на ищеца, включително и ответника, отговарят солидарно – всеки един за заплащането на целия размер на това обезщетение. Съгласно константната съдебна практика, включително на ВКС, това обезщетение за неимуществени вреди в размер 15 000 лв. следва да се присъди ведно с претендираната и в случая, законна лихва върху тази сума, считано от началния момент на увреждането (датата на инвалидизацията) 07.05.2008 г. до окончателното плщане на сумата. В останалата му част – за разликата над сумата 15 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв., искът, като неоснователен, следва да се отхвърли.
С оглед гореизложеното, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение следва да се отмени в тази негова обжалвана му част, с която (като е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение) предявеният по делото иск с правно основание чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 52 от ЗЗД е отхвърлен за сумата 15 000 лв., като вместо това следва да се постанови ново решение по съществото на спора, с което да се осъди ответника да заплати на ищеца тази сума, ведно с посочената законна лихва върху нея. В останалата му обжалвана част, с която искът с правно основание чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 52 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 15 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв., въззивното решение е правилно като краен резултат, поради което, на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК, то следва да се остави в сила в тази негова обжалвана част.
Ищецът претендира (с исковата молба, с въззивната жалба и с касационната жалба) присъждане на направените от него разноски за производството пред всички съдебни инстанции по делото. Такива разноски – в общ размер 2 300 лв. – за заплащане на адвокатско възнаграждение и на възнаграждения на вещите лица, той е направил само в първоинстанционното производство. С оглед на това и предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, съразмерно с уважаваната част от предявените искове по делото, разноски в размер на сумата 517.81 лв. Ответникът претендира (с отговора на касационната жалба) присъждане на направените от него разноски за касационното производство по делото, като е направил такива за адвокатско възнаграждение в това производство, в размер 800 лв. С оглед на това и предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, съразмерно с отхвърляната част от разгледания в касационното производство иск, разноски в размер на сумата 560 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати следващите се държавни такси, съразмерно с уважаваната част от исковете, а именно: сумата 600 лв. – по сметка на първоинстанционния съд, сумата 300 лв. – по сметка на въззивния съд и сумата 300 лв. – по сметка на ВКС.
Подадената от ответника частна жалба срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение на въззивния съд, е основателна. С молбата си по чл. 248, ал. 1 от ГПК, ответникът е искал допълване на въззивното решение единствено с присъждане на направените от него разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство по делото (каквото искане е направено и с отговора на въззивната жалба). С тази молба ответникът не е искал въззивният съд да изменя въззивното решение (с което е потвърдено изцяло първоинстанционното решение, включително и относно разноските) по отношение на разноските, направени в първоинстанционното производство. Поради това, като постановено свръх петитум, обжалванато определение се явява процесуално недопустимо в частта му, постановена относно разноските за първоинстанционното производство по делото. С оглед на това, на основание чл. 270, ал. 3, изреч. 1, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК, обжалваното определение следва да се обезсили в тази негова недопустима част, като се постанови и прекратяване на производството по чл. 248 от ГПК в същата част. Представеният от ответника пред въззивния съд, договор за правна защита и съдействие удостоверява заплащането на адвокатско възнаграждение в размер 800 лв. (графите “платена сума” и “от които в брой” от този бланков договор са попълнени с посочване на тази сума, която е и уговорената по договора, като той е подписан и от двете страни по него, предвид което тази негова част – двете посочени графи - има и характер на разписка). Предвид крайния изход на спора по делото (решен окончателно с настоящото касационно решение), на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът дължи и тези претендирани и направени от ответника, но съразмерно с отхвърляната част от всички предявени искове по делото, разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, а именно – сумата 619.89 лв. С оглед на това, обжалваното отхвърлително определение, като неправилно, следва да бъде отменено в необезсилваната му част, постановена относно разноските за въззивното производство по делото, като вместо това се постанови осъждане на ищеца да заплати на ответника посочената сума 619.89 лв.
Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № І-83/09.10.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 1249/2010 г. на Бургаския окръжен съд, – в тази негова обжалвана част, с която предявеният от Т. К. Г. срещу [фирма], иск с правно основание чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 52 от ЗЗД е отхвърлен за сумата 15 000 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 52 от ЗЗД, [фирма] да заплати на Т. К. Г. сумата 15 000 лв. (петнадесет хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от професионално заболяване, установено с експертно решение № 3800/22.10.2009 г. на ТЕЛК за общи болести при МБАЛ [фирма] – Варна, за периода 07.05.2008 г. – 19.12.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.05.2008 г. до окончателното й плащане;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, [фирма] да заплати на Т. К. Г. сумата 517.81 лв. (петстотин и седемнадесет лева и осемдесет и една стотинки) – разноски по делото;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Т. К. Г. да заплати на [фирма] сумата 560 лв. (петстотин и шестдесет лева) – разноски за касационното производство по делото;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, [фирма] да заплати следните суми: по сметка на Царевския районен съд – сумата 600 лв. (шестстотин лева), по сметка на Бургаския окръжен съд – сумата 300 лв. (триста лева) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 300 лв. (триста лева) – държавни такси;
ОСТАВЯ В СИЛА решение № І-83/09.10.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 1249/2010 г. на Бургаския окръжен съд, – в останалата му обжалвана част, с която предявеният от Т. К. Г. срещу [фирма], иск с правно основание чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 52 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 15 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв.;
ОБЕЗСИЛВА определение № 2061/30.11.2010 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по въззивно гр. дело № 1249/2010 г. на Бургаския окръжен съд, – в частта му, постановена относно разноските за първоинстанционното производство по делото; като ПРЕКРАТЯВА производството по чл. 248 от ГПК в тази част;
ОТМЕНЯ определение № 2061/30.11.2010 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по въззивно гр. дело № 1249/2010 г. на Бургаския окръжен съд, – в останалата му част, постановена относно разноските за въззивното производство по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Т. К. Г. да заплати на [фирма] сумата 619.89 лв. (шестстотин и деветнадесет лева и осемдесет и девет стотинки) – разноски за въззивното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.