5 Р Е Ш Е Н И Е № 261 гр. София, 07 декември 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП Б.ДЖАМБАЗОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 968 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по подадена жалба от защитника на подсъдимия Ю. Р. М. – адвокат Ст. Ч., срещу решение № 175/ 24.07.2017 год. по ВНОХД № 47/2017 год. по описа на АС - Пловдив. В жалбата се релевират доводи за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът поддържа жалбата и пледира за нейното уважаване. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена. Процесуалният представител на гражданския ищец - Министерство на финансите, пледира за оставяне в сила на въззивното решение и за присъждане на разноски за явяването му пред касационната инстанция. Подсъдимият Ю. М. моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 53, постановена на 02.12.2016 год. по НОХД № 461/2016 год. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, подсъдимият Ю. Р. М. е признат за виновен в това, че в периода от 01.09.2010 год. до 14.12.2010 год. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като пълномощник на управителя на търговско дружество [фирма], упълномощен с пълномощно от 13.11.2009 год., е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери - 14 762 лева, представляващи дължим от [фирма] данък върху добавената стойност по ЗДДС, като е потвърдил неистина в справки - декларации за периода месец септември 2010 год. – месец декември 2010 год., които се изискват по силата на чл. 125, ал.1 от ЗДДС и чл. 116, ал.1 от ППЗДДС и като е използвал документи с невярно съдържание – данъчни фактури с посочен издател [фирма]- [населено място], всички на обща стойност 88 572 лева, с данъчна основа 73 810 лв. и данъчен кредит в размер на 14 762 лв., при водене на счетоводство и представяне на информация пред органите на приходите - отчетни регистри „Дневници за покупките“ на [фирма], съгласно чл. 125, ал.1 от ЗДДС и чл. 116, ал.1 от ППЗДДС, в които е отразил данъчни фактури за неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит и ги е използвал при представяне на информация пред органа по приходите – ТД на НАП, офис Пазарджик, поради което и на основание чл. 255, ал.3, във вр. с ал.1, т.2 и т.6, във вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание три години лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата, представлявана от Министъра на финансите, сумата от 14 762 лева - обезщетение за причинените с престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 14.12.2010 год. до окончателното изплащане, държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 590, 48 лв. и разноски по водене на делото в размер на 402, 64 лева. По жалба на защитника на подс. М. срещу първоинстанционната присъда, в АС- Пловдив е образувано ВНОХД №47/2017 год. С решение № 175 от 24.07.2017 год. постановено по същото дело, въззивният съд е изменил присъдата като е признал подсъдимия за невиновен в това да е извършил престъплението чрез използване на документи с невярно съдържание - фактури, подробно посочени в решението и го е оправдал по това обвинение. Въззивният съд осъдил подсъдимия да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Касационната жалба срещу това решение е допустима, тъй като е подадена срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК и от лице, което има право на това. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. На първо място следва да бъдат обсъдени доводите за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1 т.2 от НПК. В жалбата се сочи, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено показанията на св. Г. С., представител на [фирма] – доставчик на [фирма], като не е взел предвид, че той е заинтересован да твърди, че не е издавал инкриминираните фактури, с цел укриване на данъчни задължения. Упрекът на защитата към оценъчната доказателствена дейност на въззивната инстанция не може да бъде споделен. Въззивният съд е изпълнил задълженията си, свързани с пълно, всестранно и обективно изследване на всички обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина, обсъдил е задълбочено събраните по делото доказателствени източници без да им придава смисъл какъвто те нямат и да игнорира едни за сметка на други. Във въззивното решение контролираният съд е изложил пространни мотиви относно събраните по делото доказателствени източници, като особено внимание е отделил на показанията на св. Г. С., с оглед на това, че същия е управител на дружеството, посочено от подсъдимия като доставчик и издател на фактурите, отразени в инкриминираните справки – декларации, подадени пред ТДД на НАП. Изводите си за обективност и достоверност на показанията на св. С. затова, че представляваното от него дружество – [фирма] в посочения в обвинителния акт период не е осъществявало търговска дейност и не е издавало фактури /включително и инкриминираните/, въззивният съд е обосновал с обстоятелството, че те изцяло се потвърждават от официалните справки, предоставени от данъчните органи за подадените от свидетеля нулеви справки - декларации за 2010 год. Въззивната инстанция е съобразила и че в тази им част показанията му кореспондират с изложената от св. С. информация за изготвена по негово искане нулева справка-декларация за месец октомври 2010 год. Контролираният съд е изпълнил задълженията си да изследва доказателствените източници като ги съпостави помежду им, при което е установил, че показанията на св. С. за това, че в инкриминирания период търговското дружество, което е представлявал, не е осъществявало сделки, се потвърждават и от писмените доказателства, от които е видно, че същото не е разполагало със складове за съхранение на стоки, с транспортни средства за тяхното превозване до евентуални клиенти, както и с работещи по трудов или граждански договор служители във фирмата. Въззивната инстанция е съобразила и факта, че по банковите сметки на [фирма] през инкриминирания период не са постъпвали плащания, включително и такива от [фирма] и че първото дружество не е разполагало с регистриран касов апарат и не е издавало касови бележки за извършени продажби. Изложеното е дало основание на въззивната инстанция да приеме, че показанията на св. С. са достоверни и че между неговото дружество и представляваното от подсъдимия не е имало реално сключени сделки. Доказателствената дейност на въззивната инстанция е осъществена по правилата, визирани в процесуалния закон, поради което настоящият съд изцяло възприема изводите й по фактите, като намира, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Касационният съд не приема за основателно и твърдението за допуснато нарушение на материалния закон. Тезата на защитата за това, че след като по делото не са приобщени фактурите, посочени от подсъдимия в инкриминираните справки-декларации по чл. 125, ал.1 от ЗДДС, не може да се направи извод за осъществяване на деянието по чл. 255 от НК, е напълно несъстоятелна. Това възражение е било депозирано и пред въззивната инстанция и е намерило обоснован отговор във въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.71, т.1 от ЗДДС, лицето упражнява правото си на данъчен кредит, ако разполага с данъчен документ, издаден при спазване изискванията на чл. 114 от ЗДДС. В тази норма са посочени реквизитите, които следва да съдържат данъчните фактури за доставка на стоки и услуги. Посочването на фактурите в справките - декларации не е достатъчно, за да се иска признаване на данъчен кредит. Задължение на лицето, което претендира признаване на данъчен кредит е да представи оригиналните фактури, в които са отразени доставките на стоки или услуги, за които е заплатило ДДС. В негова тежест е да докаже пред данъчните органи, че сделките, отразени във фактурите са реално осъществени, като представи оригиналните първични документи, доказателства за извършени разплащания между съконтрахентите, за извършени транспортни разходи, за наличие на складова база, където са съхранявани стоките и т.н. Липсата на фактурите и отсъствието на каквито и да било други документи, свързани с доставянето на стоките, е потвърждение на извода, че сделките не са били реално осъществени, а това обосновава обвинителната теза - че в справките – декларации подсъдимият е потвърдил неистина, с цел да се ползва от правото на данъчен кредит и да заплати по-малък по размер данък добавена стойност С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е допуснато нарушение както на процесуалния, така и на материалния закон, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Подсъдимият следва да бъде осъден на основание чл. 189, ал.3 от НПК, вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ /ЗПП/, вр. с чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правна помощ, да заплати разноски в размер на триста лева за заплащане на възнаграждение на юрисконсулта, упълномощен от министъра на финансите като представител на държавата, за явяването му пред ВКС. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І -во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 175/ 24.07.2017 год. по ВНОХД № 47/2017 год. по описа на АС - Пловдив. ОСЪЖДА подсъдимия Ю. Р. М. на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37 от ЗПП, вр. с чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правна помощ да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 / триста/ лева в полза на Министерство на финансите, ТДД на НАП- Пазарджик. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.