Р Е Ш Е Н И Е № 413 гр. София, 11 март 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1343/2015 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адв. П., защитник на подсъдимия Р. П. Х., срещу присъда № 7 от 19.06.2015 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), постановена по ВНОХД № 114/2015 г. по описа на същия съд. В жалбата са релевирани подробно мотивирани касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като към ВКС са отправени искания да отмени присъдата на ВАС по ВНОХД № 114/2015 г. и присъдата на Шуменския окръжен съд (ШОС) по НОХД № 130/2014 г. и да оправдае подсъдимия Р. Х. по повдигнатите му обвинения по чл. 311, ал. 2 и чл. 254а, ал. 1 и ал. 2 от НК или да отмени присъдата на ВАС и да прекрати на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НК воденото срещу подсъдимия Х. наказателно производство поради изтекла давност. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 5 от 19.03.2015 г., постановена по НОХД № 130/2014 г., ШОС е признал подсъдимия Р. П. Х. за виновен в това, че на 01.09.2005 г. в [населено място] пазар, обл. Ш., в качеството си на длъжностно лице – кмет на Н. п. – в кръга на службата си съставил официален документ – писмо с изх. № 61-00-207/01.09.2005 г. на община Н. п., в който удостоверил неверни обстоятелства за аварийно възстановяване на мост от общински път ІV-20708, клон Беджене, с цел документът да бъде използван като доказателство за тези обстоятелства пред областния управител на област Ш., като деянието представлява маловажен случай – престъпление по чл. 311, ал. 2 от НК, като поради изтичане на предвидената в закона давност по чл. 81, ал. 3 от НК на основание чл. 305, ал. 5, вр. чл. 289, ал. 2 от НПК не му е наложил наказание, а по първоначалното обвинение по чл. 311, ал. 1 от НК – го е оправдал. Съдът е признал подсъдимия Р. Х. за виновен и в това, че на неустановена дата в периода 01.08.2005 г. – 24.08.2005 г. в [населено място] и [населено място] Н. п., в качеството си на длъжностно лице – кмет на община Н. п. – в нарушение на бюджетен закон – чл. 44, ал. 2 от Закона за устройство на държавния бюджет – се разпоредил със средства с целево предназначение – сума в размер на 35 000 лева, отпуснати с решение № СБ-9/14.07.2005 г. на ПКЗНБАК при Министерския съвет за аварийно възстановяване на мост от общински път ІV-20708, клон Б. – не по предназначението им – престъпление по чл. 254а, ал. 1 от НК, като поради изтичане на предвидената в закона давност по чл. 81, ал. 3 от НК на основание чл. 305, ал. 5, вр. чл. 289, ал. 2 от НПК не му е наложил наказание, а по първоначалното обвинение по чл. 254а, ал. 2 от НК го е оправдал. В тежест на подсъдимия Х. са възложени направените по делото разноски. С присъдата си ШОС се е произнесъл и по обвиненията на подсъдимия Г. А. М. за престъпления по чл. 308, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 309, ал. 1 от НК, като поради изтичането на предвидената в закона давност по чл. 81, ал. 3 от НК на основание чл. 305, ал. 5, вр. чл. 289, ал. 2 от НПК не му е наложил наказания, и за престъпление по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което го е оправдал, както и по обвиненията на подсъдимия С. Г. С. за престъпления по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което му е наложил наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, и по чл. чл. 212, ал. 5, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което го е оправдал. По протест на зам. окръжен прокурор при ОП – Шумен срещу първоинстанционната присъда в оправдателната й част по отношение на подсъдимия Р. П. Х. за престъплението по чл. 254а, ал. 2 от НК и жалби на защитника на подсъдимите С. С. и Р. Х. е било образувано ВНОХД № 114/2015 г. по описа на ВАС, като с присъда № 7 от 19.06.2015 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 1 от НПК въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда на ШОС в частите, с които подсъдимият Р. Х. е бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 254а, ал. 2 от НК и признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 254а, ал. 1 от НК, като го е осъдил за извършено престъпление по чл. 254а, ал. 2, вр. ал. 1 от НК на две години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години и на лишаване от право да заема държавна и обществена длъжност, свързана с управлението на държавно и общинско имущество, за срок от три години. В останалата част, касаеща подсъдимия Х., съдебният акт на ШОС е бил потвърден. Присъдата на ВАС е обявена в открито съдебно заседание на 19.06.2015 г., като в срока по чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1, вр. чл. 183, ал. 4 от НПК е подадена касационна жалба от защитника на подсъдимия Р. Х. адв. П. (вх. № 4334 на АС – Варна. С разпореждане от 10.08.2015 г. зам. председателят на ВКС е отказал да образува касационно производство по постъпилата касационна жалба и е върнал делото на АС – Варна за изпълнение на указанията по администрирането му, дадени в обстоятелствената част на разпореждането. С разпореждане № 1315 от 17.08.2015 г. съдия от ВАС е разпоредил мотивите на възивната присъда да се връчат на подсъдимия Х. и защитника му и на основание чл. 351, ал. 4, т. 1 от НПК е указал на жалбоподателя в 7-дневен срок да отстрани конкретни пропуски и несъответствия в касационната жалбата. Защитникът на подсъдимия Х. е бил уведомен за указанията на съда на 24.08.2015 г., като в дадения срок – на 27.08.2015 г. (видно от приложената разписка на [фирма] за получена пощенска пратка) е отстранил недостатъците в касационната си жалба. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС прие, че касационната жалба на адв. П. е допустима – подадена в законоустановените срокове от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. І. Относно престъплението по чл. 254а, ал. 1 от НК: Въз основа на изобилния доказателствен материал на л. 16 – л. 22 от мотивите на атакуваната присъда въззивният съд е очертал много подробна фактология, свързана със събитията във връзка с усвояването на средства, получени от общ. Н. п. за възстановяване на пораженията от стихийни бедствия. Като относими към инкриминираното срещу подсъдимия Р. Х. обвинение за престъпление по чл. 254а от НК са изведени следните фактически положения: За ликвидиране на последствията от паднали проливни дъждове на 28 – 30 май и м. юли 2005 г. с решение № СБ-9 от 14.07.2005 г., раздел първи, т. 66.3 и т. 66.10 на Постоянната комисия за защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи (ПКЗНБАК) към Министерския съвет на основание чл. 32, ал. 1 от ПМС № 11 за изпълнението на държавния бюджет на Република България за 2005 г. и чл. 10, т. 13 от Правилника за организацията и дейността по предотвратяване и ликвидиране на последствията при бедствия, аварии и катастрофи (ПОДПЛПБАК) на общ. Н. п. били отпуснати средства, както следва: 35 000 лева за възстановяване на мост на пътя [населено място] – [населено място] п. (т. 66.3) и 10 000 лева за възстановяване настилка на път [населено място] – [населено място] пазар (т. 66.10). За усвояване на средствата от финансирането в [община] пазар били образувани отделни преписки: обект „Аварийно възстановяване на мост от общински път ІV-20708, клон Б.” и обект „Аварийно възстановяване на част от общински път ІV-20708, клон Б. (възстановяване настилки)”. На 01.08.2005 г. бил сключен договор № 293 между община Н. п., представлявана от кмета Р. Х. и главния счетоводител Д. А., и Т. И., собственик на [фирма] (отново подписан от подсъдимия Г. М.), с който на изпълнителя било възложено, а той приел да изпълни 18 вида СМР на обект „Аварийно възстановяване на мост от общински път ІV-20708, клон Б.”, за срок от 80 календарни дни, със стойност на поръчката 34 800 лева без ДДС съгласно приложената количествено-стойностна сметка. На същата дата бил сключен и договор за инвеститорски контрол № 294 между общината, представлявана от кмета и главния счетоводител, и собственика на [фирма] П. С. П. за изпълнение на инвеститорски контрол на обекта на стойност 200 лева. Същият ден общината превела на [фирма] сумата от 17 400 лева за аварийното възстановяване на моста по фактура 003 от 01.08.2005 г. След разчистване на моста обаче се установило, че съоръжението било конструктивно здраво и липсвала необходимост от възстановяването му. Поради това подсъдимият Х. разпоредил отпуснатите средства да се вложат във възстановяването на друг обект – част от същия общински път, а ремонт на моста не бил извършен. На 24.08.2005 г. подсъдимият Ст. С. като представител на инвеститора – инвеститорски контрол – и изпълнителят подписали фиктивни приемо-предавателен протокол за извършени в срок всички СМР за възстановяване на обекта – мост от общински път ІV-20708, както и протокол обр. 19 за установяване завършването и за заплащане на натурални видове СМР. На 25.08.2005 г. комисия в състав св. П. В., директор на дирекция „ТСУПОС”, св. Г. И., старши специалист в дирекция „ТСУПОС”, и изпълнителят подписали протокол № 1, с който „констатирали” след „оглед на място”, че „са изпълнени СМР по договор № 293/01.08.2005 г. на обект „Аварийно възстановяване на мост от общински път ІV-20708, клон Беджене” на обща стойност 34 800 лева без ДДС съгласно подписания двустранно протокол обр. 19”. Подписите от името на изпълнителя на всички документи били имитирани от подсъдимия М.. По фактура № 06 от 24.08.2005 г. [община] п. превела на изпълнителя [фирма] втората част на договорената цена за аварийното възстановяване на моста в размер на 17 400 лева, а по фактура № 11 от 25.08.2005 г. на [фирма] било заплатено възнаграждението за инвеститорски контрол в размер на 200 лева. От значение за отговорността на подсъдимия Х. са фактическите положения, че с решението на ПКЗНБАК № СБ-9 от 14.07.2005 г. по т. 66.3 на общ. Н. п. са били отпуснати средства в размер на 35 000 лева за възстановяване на моста на пътя [населено място] – [населено място] Н. п., че мостът е бил конструктивно здрав и не е нуждаел от ремонт, поради което в действителност и не е бил ремонтиран, а получените средства са били пренасочени по разпореждане на кмета Х. за възстановяване на друг обект, пострадал от стихийното бедствие. При установяването на тези конкретни факти ВКС не констатира наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати от първоинстанционния или въззивния съдилища. Липсват основания, които да ги опорочат и да им придадат съмнителност. Приетите за решаващи фактически положения не са отречени нито от самия подсъдим в обясненията му, нито от защитника му. При внимателния прочит на мотивите на въззивната присъда се установява, че ВАС в съответствие с изискванията на НПК е обсъдил необходимия обем от основни доказателствени материали, значими за правилното решаване на делото, произнесъл се е по възраженията на защитника (л. 37 – л. 39 от съдебния акт), като мотивите в тази им част в достатъчна степен съответстват на стандарта на чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305 от НПК. Пространните възражения на защитника срещу приетата фактическа обстановка, залегнали на л. 3 до л. 6 от касационната жалба, по същество разкриват субективното му несъгласие с някои от изведените във въззивната присъда фактически констатации, по отношение на които се твърди, че тенденциозно дискредитирали подсъдимия. С част от съображенията си касаторът обаче повдига въпроси, неотносими към очертаните с обвинителния акт рамки на доказване – например защо съдът обсъждал строителството по всички обекти, посочени в обвинителния акт, а не само СМР за аварийно възстановяване на моста; как ПКЗНБАК решила, че за ремонт на моста трябвали точно 35 000 лева, след като в отправеното от кмета искане за финансиране мост въобще не бил споменат; защо в съдебния акт съдът се е позовал на резултати от приложени СРС – подслушани телефонни разговори, проведени през 2006 и 2007 г., несвързани с инкриминираното деяние от 2005 г. и пр. Вярно е, че подходът на защитата е провокиран от съдържанието на мотивите на съда, в които е отделено излишно внимание на проблематика извън параметрите на конкретното обвинение срещу подсъдимия, касаещо един-единствен обект – „Аварийно възстановяване на мост от общински път ІV-20708, клон Беджене”. Преди всичко това се отнася до подробните констатации на л. 17, л. 18, л. 19, л. 23 от мотивите на въззивната присъда във връзка с множество обекти (аварийно-възстановителни дейности на пътя Н. п. – м-ст Ст., улици в селата П., З. , С., сградата на кметството в [населено място], мост по [улица]в [населено място], пътя „С. М. – П. – Тр. – граница обл. В. и др.), несвързани с обвинението срещу подсъдимия Х.. Извън обхвата на обвинителния акт са и изложените от въззивния съд разсъждения, че сроковете по изпълнение на обектите по пътя [населено място] – [населено място] Н. п. „се свили от 80 дни до технологично невъзможните с оглед необходимите СМР 23 дни”, което сочело на ускоряване подписването на книжата с цел получаване на цялата сума, отпусната от ПКЗНБАК (л. 25 от мотивите); че от узнаването на решението на ПКЗНБАК на 25.07.2005 г. до сключването на договора с изпълнителя [фирма] подсъдимият разполагал с достатъчно време да прецени актуалното състояние на моста на [населено място] (л. 27); че още преди сключването на договора кметът знаел, че мостът не се нуждае от ремонт, тъй като на 28.07.2005 г. поканил едноличния търговец Т. И. да предложи цени по изготвената и приложена към писмото до [фирма] подробна количествена сметка (л. 29 – л. 30); че към момента на авансовото превеждане на сумата от 17 400 лева за аварийното възстановяване на моста на 01.08.2005 г. подсъдимият знаел за действителното състояние на моста (л. 30); че между него и подсъдимите М. и С. били създадени „неясни връзки”, като за стила на работа и контактите на подсъдимия били „показателни” подслушаният телефонен разговор от 04.02.2007 г. по повод финансови взаимоотношения с неизвестно лице – „турчина” и наличието на „лични дарения” от страна на подсъдимия М. към общината (л. 30 – л. 31); че отпусканите от ПКЗНБАК целеви средства системно били ползвани със знанието на подсъдимия Х. в несъответствие с дължимото от него поведение като разпоредител с бюджетни средства (л. 31). Всички тези обстоятелства, върху които е насочил вниманието си въззивният съд, не могат да послужат за изграждане на процесуално изрядни фактически изводи за поведението на подсъдимия Х., тъй като недопустимо надхвърлят рамките на обвинението. Изследваните от ВАС факти, непредявени с обвинителния акт по НОХД № 130/2014 г. по описа на ШОС, в значителна степен разширяват фактологично обхвата на обвинението, като на практика прибавят към обстоятелствената част на обвинителния акт напълно нови твърдения. Този процесуален документ не съдържа обвинения срещу подсъдимия за други обекти, освен аварийното възстановяване на моста от общински път ІV-20708, клон Б., нито за други документи, освен писмото изх. № 61-00-207/01.09.2005 г. до областния управител на област Ш.. (Всички останали обекти и документи имат отношение към обвиненията на подсъдимите М. и С.). В обвинителния акт изрично е залегнало твърдение, че кметът е разбрал, че мостът е конструктивно здрав, „в неустановен момент в периода 01 – 24.08.2005 г.”, т.е. след сключването на договора с [фирма] и извършеното авансово плащане. В него не фигурират каквито и е да е констатации относно съвместна престъпна дейност на подсъдимия Х. с другите двама подсъдими, нито за осъществено от него поведение, насочено към набавяне на облаги към други лица. (С първия обвинителен акт по НОХД № 451/2009 г. по описа на ШОС срещу подсъдимия Х. е било възведено обвинение по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК, което впоследствие – след отмяната на постановената от ШОС присъда № 26 от 13.12.2010 г. и връщане на делото на ШОП за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила с решение № 123 от 07.09.2011 г. на ВАС по ВНОХД № 33/2011 г. – е било прекратено, а подсъдимият е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 254а, ал. 1 от НК с постановление от 19.04.2013 г.). Със съдебния акт е недопустимо да се предявяват за първи път нови фактически положения, по които подсъдимият не се е защитавал. С оглед стандартите на чл. 6, § 3, б. „а” и б. „б” от ЕКЗПЧОС за осигуряване на справедлив съдебен процес, осъждането по непредявени надлежно факти и обстоятелства от значение за определяне на фактическия състав на престъплението се оценява в практиката на ВКС като особено съществено процесуално нарушение. Съдът не може сам да дефинира рамките на обвинението, като в мотивите си да запълва обема на обвинението по свое усмотрение с факти, надхвърлящи фактическите предели на обвинението. Въпреки изложеното съдебният акт на ВАС не може да бъде окачествен в цялост като процесуално опорочен, тъй като конкретното поведение на подсъдимия във връзка с пренасочването на предоставените с решението на ПКЗНБАК средства за възстановяване на моста към друг обект в крайна сметка е законосъобразно разкрито в процесуален план, а констатациите по неотносимите въпроси следва да бъдат игнорирани при решаването на въпроса за отговорността на подсъдимия. С това се санира допуснатото от състава на ВАС процесуално нарушение, а такъв подход е оправдан и с оглед твърде значителния период от време, изтекъл от момента на деянието – над десет години, и неразумно продължителния ход на наказателното производство. С друга част от възраженията си (по пункт 8, л. 5 от касационната жалба) жалбоподателят неоснователно оспорва преценката на ВАС по отношение на достоверността на доказателствените средства – показанията на свидетелите В., И., Н., обясненията на подсъдимия. Мотивировката на тези оплаквания насочва към претенция за фактическа необоснованост на въззивната присъда, която не е изведена като самостоятелно касационно основание. Касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на предходните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Атакуваните съдебни актове могат да бъдат проверявани само за наличието на пороци в доказателствената дейност на решаващите инстанции, в частност при формиране на вътрешното им убеждение, каквито нарушения касаторът не е изтъкнал. Несъгласието му с решението на съда да кредитира показанията на св. В. и св. И. не се основава на конкретни твърдения за необективност, едностранчивост, превратност на доказателствения анализ или на други нарушения, а е мотивирано единствено с убеждението на защитника, че свидетелките следвало да имат качеството на подсъдими „за съставяне на документи с невярно съдържание”. На такива доводи ВКС не дължи отговор. В заключение следва отново да се подчертае, че релевантната за правилното решаване на делото фактология е с много по-тесен обем от пространно описаната от въззивната инстанция и е свързана само с фактите относно длъжностното качество на подсъдимия, процедурата по отпускането на средства на [община] пазар за възстановяване на конкретен обект от ПКЗНБАК, начина на разпореждане с тези средства от страна на подсъдимия и причините за това. Тази фактическа основа е установена от въззивния съд без съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката или оценката на доказателствените материали по делото; същите не са интерпретирани едностранчиво, изопачено или тенденциозно; констатациите на предходната инстанция относно тези факти не са основани на негодни доказателствени материали или на несъществуваща доказателствена база. Оплакването на касатора за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е основателно. В рамките на установените относими фактически положения въззивният съд незаконосъобразно е приел, че подсъдимият Х. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 254а, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Предмет на престъплението по 254а от НК са бюджетни средства или средства с целево предназначение, дадени под формата на финансиране, с които длъжностното лице се разпорежда в нарушение на бюджетен закон или подзаконов акт по прилагането му. Изпълнителното деяние се реализира чрез неправомерно действие – разпореждане на дееца със средствата не по установения нормативен ред или пренасочването им, нецелевото им разходване не по предвиденото предназначение, когато са отпуснати целево. Наказателната отговорност на подсъдимия Х. изначално незаконосъобразно е ангажирана за допуснато нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗУДБ, задължаваща общините да възстановят в държавния бюджет неусвоените средства от целеви държавни субсидии или субвенции. Неправилно посочената норма от бюджетното законодателство поражда непредолимо вътрешно противоречие на възведеното срещу подсъдимия обвинение, пренесено и в осъдителния диспозитив на атакувания съдебен акт. Нарушението на тази разпоредба се осъществява с бездействие, което води до неизпълнение на задължението за възстановяване на неусвоените средства. Подсъдимият Х. обаче е признат за виновен и осъден за активно поведение – за незаконосъобразното разпореждане с предоставените от ПКЗНБАК средства, използвани вместо за обекта, за който са били предназначени, за възстановяване на друг обект. На второ място, задължението по чл. 44, ал. 2 от ЗУДБ се отнася до получени от общините, но неусвоени средства – такива, които не са били употребени, оползотворени. Разглежданият казус е фактологично различен и не попада под хипотезата на посочената норма, защото преведените на общ. Н. п. средства от резерва за непредвидени и неотложни разходи, за предотвратяване и ликвидиране на последствията от стихийни бедствия и крупни производствени аварии на стойност 35 000 лева са били изцяло разходвани, макар не за конкретния обект, за който са били предоставени. Задължението за възстановяване по чл. 44, ал. 2 от ЗУДБ съществува по отношение на налични неизползвани средства от целевите държавни субсидии или субвенции, а забраната за нецелевото разходване е регламентирана от други норми. На трето място, в обвинителния акт не е конкретизирана и юридическата основа на извода, че инкриминираните средства са от категорията на „средства с целево предназначение”, която непълнота е предадена и на мотивите на въззивната присъда. Както прокурорът, така и съдебните инстанции са обсъждали само решението № СБ-9 от 14.07.2005 г. на ПКЗНБАК, очевидно изхождайки от неправилното разбиране, че единствено този документ е определящ за вида, характера и предназначението на средствата. Обвинението е следвало последователно и пълно да проследи относимите норми от бюджетното законодателство, в резултат на който юридически анализ да посочи правните основания, квалифициращи инкриминираната сума като „средства с целево предназначение”, и да конкретизира точните разпоредби, нарушени от подсъдимия при усвояването на целево получените средства от държавния бюджет. За да се направят верни правни изводи в тази насока и, преди всичко във връзка със заключението за нецелева употреба на средствата, е необходимо точно и законосъобразно да се дефинират съответните норми на бюджетното законодателство, определящи обективната съставомерност на деянието. Въззивният съд също не е проявил активност да изследва бюджетното законодателство, като стр. 28 от мотивите на въззивната присъда се е ограничил да обоснове изводите си за характера и целевото предназначение на средствата с отговор на МФ на отправено запитване по тези въпроси – писмо № 66-00-10 от 7.03.2012 г., приложено в т. 41, л. 23 от досъдебното производство. Действащата към момента на деянието бюджетна нормативна рамка е изградена на няколко нива: - устройствени закони – Закон за устройството на държавния бюджет (обн., ДВ, бр. 67 от 6.08.1996 г., изм., бр. 46 от 10.06.1997 г., бр. 154 от 28.12.1998 г., бр. 74 от 30.07.2002 г., бр. 87 от 1.11.2005 г., бр. 89 от 8.11.2005 г., бр. 105 от 29.12.2005 г., бр. 80 от 5.10.2007 г., бр. 98 от 14.11.2008 г., бр. 54 от 15.07.2011 г., отм. с § 5 от ПЗР на Закона за публичните финанси – ДВ, бр. 15 от 15.02.2013 г., в сила от 1.01.2014 г.) и Закон за общинските бюджети (обн., ДВ. бр. 33 от 24.03.1998 г., изм., бр. 69 от 3.08.1999 г., бр. 9 от 30.01.2001 г., бр. 56 от 7.06.2002 г., бр. 93 от 1.10.2002 г., бр. 107 от 9.12.2003 г., бр. 34 от 19.04.2005 г., бр. 105 от 29.12.2005 г., бр. 98 от 5.12.2006 г., бр. 108 от 19.12.2007 г., бр. 98 от 14.12.2010 г., бр. 16 от 22.02.2011 г., отм. с § 6 от ПЗР на Закона за публичните финанси – ДВ, бр. 15 от 15.02.2013 г., в сила от 1.01.2014 г.); - ежегоден бюджетен закон – Закон за държавния бюджет на Република България за 2005 г. (обн., ДВ, бр. 115 от 30.12.2004 г., в сила от 1.01.2005 г.); - постановления на МС за изпълнението на ежегодния бюджетен закон – Постановление № 11 на MС от 19.01.2005 г. за изпълнението на държавния бюджет на Република България за 2005 г. (обн., ДВ, бр. 10 от 28.01.2005 г., доп., бр. 47 от 7.06.2005 г., в сила от 7.06.2005 г., изм. и доп., бр. 48 от 10.06.2005 г., в сила от 10.06.2005 г., бр. 51 от 21.06.2005 г., в сила от 21.06.2005 г., доп., бр. 53 от 28.06.2005 г., изм. и доп., бр. 61 от 26.07.2005 г., в сила от 1.07.2005 г., изм., бр. 88 от 4.11.2005 г., бр. 89 от 8.11.2005 г., доп., бр. 1 от 3.01.2006 г., в сила от 22.12.2005 г.); - правилник за организацията и дейността по предотвратяване и ликвидиране на последствията при бедствия, аварии и катастрофи (ПОДПЛПБАК), приет с ПМС № 18 от 1998 г., действащ към момента на деянието (обн., ДВ, бр. 13 от 1998 г., изм. и доп., бр. 3 от 2000 г., бр. 22 от 2001 г., бр. 15 от 2003 г. и бр. 48 от 2006 г., отм. ДВ, бр. 40 от 18 май 2007 г.), издаден на основание чл. 2 от Закона за подпомагане при обществени бедствия (обн., ДВ, бр. 304 от 1948 г., попр. ДВ, бр. 308 от 1948 г., изм. бр. 17 от 1955 г., изм. ДВ, бр. 63 от 1976 г., отм. с § 13, ал. 1 от ПЗР на Закона за управление при кризи (обн. ДВ, бр. 19 от 1 март 2005 г., изм. и доп. ДВ, бр. 17, 30 и 102 от 2006 г., бр. 11, 41 и 78 от 2007 г., бр. 102 от 2008 г., отм. с § 2, т. 3 от ПЗР на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България – ДВ, бр. 35 от 12 май 2009 г.). Действието на правилника е продължено с ал. 2 на § 13 от ПЗР на Закона за управление при кризи, предвиждаща, че подзаконовите нормативни актове, издадени на основание отменения Закон за подпомагане при обществени бедствия, запазват действието си до приемане на акт по § 14. В ДВ, бр. 102 от 19.12.2006 г. е обнародван Закон за защита при бедствия (посл. изм. и доп. ДВ, бр. 81 от 20.10.2015 г.). Съгласно § 20, ал. 2 от ПЗР от него подзаконовите нормативни актове, издадени на основание отменения Закон за подпомагане при обществени бедствия, запазват действието си до приемането на правилник по § 20, ал. 1 – по чл. 54, ал. 6 от Закона за защита при бедствия (за организацията и дейността на Междуведомствената комисия за възстановяване и подпомагане към Министерския съвет, в който се определят и редът за заявяване на финансовите средства и критериите за оценка на постъпилите искания за финансиране). С § 1 от ПЗР към ПМС № 106 от 8 май 2007 г. за приемане на Правилник за организацията и дейността на Междуведомствената комисия за възстановяване и подпомагане към МС (ДВ, бр. 40 от 2007 г., в сила от 18.05.2007 г.) ПОДПЛПБАК е отменен; - норми, свързани с общинските бюджети и властническите правомощия на кметовете, се съдържат в Закона за местното самоуправление и местната администрация (обн., ДВ. бр. 77 от 17.09.1991 г., посл. изм. с ДВ., бр. 53 от 27.06.2014 г.) и др. От тази обширна съвкупност от законови и подзаконови актове е следвало да се селектират точните разпоредби, регламентиращи понятието „средства с целево предназначение” и законосъобразното усвояване на средствата, нарушенията на които обуславят извод за „нецелевото” им разходване и представляват обективен съставомерен елемент на престъплението по чл. 254а от НК. Трябвало е да се прецени, че бюджетната класификация (нормативно установеният ред за групиране на приходите и разходите по бюджета по групи, раздели, мероприятия и параграфи – чл. 2, ал. 8 от ЗУДБ) определя вида на приходоизточника в приходната част, а в разходната част – вида на разхода. Бюджетни разходи съгласно § 1, т. 4 от ДР на ЗУДБ са предвидените и разходвани парични средства от държавния бюджет съгласно законите на страната. С чл. 1, ал. 2, раздел ІІ, т. 4 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2005 г. в разходната част на бюджета като отделен показател е предвиден резерв за непредвидени и неотложни разходи със самостоятелно обособена част за предотвратяване и ликвидиране на последиците от стихийни бедствия и крупни производствени аварии. Съгласно § 1, т. 6 и т. 7 от ДР на ЗУДБ безвъзмездно отпусканите от държавния бюджет средства са трансфери на публични средства с безвъзмезден характер – бюджетна субсидия (обща и целева) и бюджетна субвенция. Средствата с целево предназначение са тези, предоставяни безвъзмездно от държавния бюджет под формата на целевата бюджетна субсидия и субвенцията. (В същия смисъл е решение № 282 от 13.06.2012 г. по н. д. № 815/2012 г. на ВКС, ІІ н. о.). Съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗУДБ предвидените в републиканския бюджет средства за финансово подпомагане на общините се предоставят под формата на общи субсидии на основата на обективни критерии, като в конкретни случаи могат да се използват целеви субсидии или субвенции. В чл. 35, ал. 5 от ЗОБ е предвидена забрана за трансформиране на целевите субсидии в общи. Съгласно чл. 32, ал. 1 от Постановление № 11 на MС от 19.01.2005 г. за изпълнението на държавния бюджет на Република България за 2005 г. предвиденият по чл. 1, ал. 2, раздел ІІ, т. 4 от ЗДБРБ за 2005 г. резерв за непредвидени и неотложни разходи в частта му за предотвратяване и ликвидиране на последиците от стихийни бедствия и крупни производствени аварии се усвоява след решение на ПКЗНБАК, създадена по силата на чл. 5, ал. 2 от ПОДПЛПБАК. Задача на постоянната комисия по чл. 6, т. 13 от правилника е да взема решения за разходване и да осъществява контрол на целевите средства от бюджета, помощи и други източници на финансиране за превантивната дейност, научноизследователската работа, организацията, подготовката на органите и формированията и ликвидирането на последствията от бедствия, аварии и катастрофи. Редът за предоставяне на средства от републиканския бюджет за предотвратяване и ликвидиране на последствията от бедствия, аварии и катастрофи и за отчитане на предоставените средства, както и компетентността на кметовете на общини и областните управители в ситуациите на бедствия, аварии и катастрофи в мирно време са уредени в Глава пета от ПОДПЛПБАК. Съгласно чл. 36г, ал. 3 от този нормативен акт прехвърлянето на отпуснатите целеви средства от бюджета от един обект към друг се допуска само след решение на ПКЗНБАК по искане на органите по чл. 36б. В резултат на изложеното може да се обобщи, че ако при формулирането на обвинението срещу подсъдимия Х. изброените по-горе конкретни норми от бюджетното законодателство бяха посочени и анализирани, съдебните състави щяха да разполагат с процесуална възможност да приложат правилно и точно материалния закон, като се произнесат аргументирано по въпросите дали инкриминираната сума, отпусната на община Н. п. с решението СБ-9 от 14.07.2005 г. на ПКЗНБАК по т. 66.3, представлява годен предмет на престъплението по чл. 254а от НК, поради какви правни основания, кои точно разпоредби на бюджетен закон или подзаконов акт за прилагането му е нарушил подсъдимият при усвояването на средствата. Възможност за корекция на юридическите непълноти и неточности в предявеното обвинение е съществувала единствено в хода на първоинстанционното съдебно следствие чрез повдигане на ново юридически прецизно обвинение от прокурора по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК, като в следващите стадии на съдебното производство правните грешки няма как да бъдат преодолени. Използваните в мотивите и на двете предходни инстанции формулировки (на л. 717 от първоинстанционната дело и на л. 102 от въззивното дело) свидетелстват, че съдебните състави очевидно са се ориентирали в насока, че в конкретния случай инкриминираната като нарушена разпоредба на чл. 44, ал. 2 от ЗУДБ не е приложима. И в двата съдебни акта дължимото законосъобразно поведение на подсъдимия е вариативно определено: че той е следвало или да върне предоставените целеви средства съгласно чл. 44, ал. 2 от ЗУДБ, или да поиска разрешение от ПКЗНБАК за прехвърляне на средствата на друг обект. При ясно формулирано обвинение само за нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗУДБ обаче съдът не може по собствено усмотрение нито да коригира инкриминираната от прокурора норма, нито да разширява обема на обвинението с други нарушения, невключени в обвинителния акт. Неправилното посочване от страна на прокурора, а впоследствие – и от въззивния съд, на нарушената норма на бюджетното законодателство обуславя необходимост от отмяна на въззивната и първоинстанционната присъди в осъдителните им части относно престъплението по чл. 254а от НК и оправдаване на подсъдимия Х. по повдигнатото му обвинение по чл. 254а, ал. 2, вр. ал. 1 от НК на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като обективна предпоставка за съставомерността на деянието е разпореждането на длъжностното лице да е осъществено в нарушение на конкретна разпоредба от бюджетен закон или подзаконов акт по прилагането му. С оглед този основен извод за оправдаване на подсъдимия Х. по обвинението по чл. 254а от НК обсъждането на останалите възражения на касатора е безпредметно. ІІ. Относно престъплението по чл. 311, ал. 2, вр. ал. 1 от НК: ВКС не констатира наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати от въззивния съд при разкриването на фактическата обстановка по този пункт от обвинението срещу подсъдимия Х.. Всички основни фактически положения, от значение за обективната и субективната съставомерност на моменти, касаещи повдигнатото срещу подсъдимия Р. Х. обвинение по чл. 311, ал. 1 от НК са напълно безпротиворечиво възприети от двете съдебни инстанции, като на практика не са оспорени и от жалбоподателя. Повдигнатите от касатора спорни въпроси касаят предимно правната интерпретация на установените факти в светлината на релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Действително, че с жалбата е отправено и възражение за процесуално нарушение – липса на мотиви, тъй като според защитника апелативният съд не отчел, че по отношение на документното престъпление в присъдата на ШОС изобщо липсвали съображения. ВКС Този упрек и към двете съдебни инстанции е напълно безпочвен. Обективният прочит на двата съдебни акта (л. 714 – л.716 от НОХД № 130/2014 г. на ШОС и л. 97 – л. 101 от ВНОХД № 114/2015 г. на ВАС) недвусмислено разкрива, че съдържанието им в тези части е пълноценно, в достатъчна степен аргументирано както от фактическа, така и от правна страна. В атакувания съдебен акт на ВАС изцяло са споделени залегналите в мотивите на ШОС фактически положения, а именно, че на 01.09. 2005 г. в качеството си на кмет на община Н. п. подсъдимият Х. подписал писмо изх. № 61-00-207/01.09.2005 г. до областния управител на област Шумен, с което уведомил за предприетите от страна на общината действия по изпълнението на т. 66.3, т. 66.6 и т. 66.10 от решение № СБ-9 от 14.07.2005 г. на ПКЗНБАК към МС. В раздел І, касаещ аварийното възстановяване на мост от общински път ІV-20708, клон Б. (т. 3 от решението на ПКЗНБАК), било отразено, че обектът бил „завършен”, изпълнението на СМР в % от договорената стойност било „100%” и отпуснатите целево финансови средства били усвоени – безспорно неверни обстоятелства, тъй като мостът не е бил засегнат от пороите, не се е нуждаел от възстановяване и не е бил ремонтиран. Писмото било заведено деловодно, изпратено и съответно получено от областния управител. В рамките на установените факти и двете съдебни съдебни инстанции законосъобразно са преценили от правна страна, че деянието на подсъдимия се субсумира под състава на престъплението по чл. 311, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Защитникът неоснователно отрича характеристиката на инкриминирания документ като удостоверителен, възразява, че е бил издаден в кръга на службата на подсъдимия, отхвърля изводите относно прекия умисъл и специалната цел на дееца при съставянето на документа. Изложените в тази насока на л. 6 и л. 7 от касационната жалба доводи не могат възприети. Съгласно принципните разяснения на ППВС № 3/82 г. лъжливото документиране по чл. 311, ал. 1 от НК се състои в съставяне на официален удостоверителен документ, който е с невярно съдържание. По делото не се оспорва авторството на деянието, нито че съдържанието на инкриминирания документ не отразява вярно обективната действителност. Няма спор и по отношение на обстоятелството, че длъжността на подсъдимия Х. – кмет на община Н. п. – го идентифицира като длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „б” от НК. Дефинитивно като субект на лъжливото документиране длъжностното лице трябва да разполага и с удостоверителна компетентност, регламентирана в определен акт, който регулира служебните му функции. Подписаното от подсъдимия писмо изх. № 61-00-207/01.09.2005 г. до областния управител на област Ш. има характер на официален документ. Такъв съгласно легалното определение на чл. 93, ал. 1, т. 5 от НК е издаденият по установения ред и форма в кръга на службата на дееца. Според чл. 6 от ПОДПЛПБАК решенията на ПКЗНБАК към МС, приети в рамките на нейната компетентност, са били задължителни за министерствата, ведомствата, органите на местното самоуправление и местната администрация, за търговските дружества и едноличните търговци. Чл. 10, т. 13 от правилника очертава компетентността на постоянната комисия да взема решения за разходване и да осъществява контрол на целевите средства от бюджета, помощи и други източници на финансиране за превантивната дейност, научноизследователската работа, организацията, подготовката на органите и формированията и ликвидирането на последствията от бедствия, аварии и катастрофи. Съгласно чл. 36г, ал. 1 от ПОДПЛПБАК отчитането на предоставените средства се извършва в съответствие с указанията на министъра на финансите и решенията на постоянната комисия. На л. 39 от мотивите на въззивната присъда ВАС се е позовал на разпоредбата на чл. 36г, ал. 1 от ПОДПЛПБАК юридически прецизно, а не „поради техническа грешка”, както твърди защитникът. Именно тази разпоредба в контекста на чл. 6 и чл. 10, т. 13 по недвусмислен начин определя задължителността на решенията на постоянната комисия във връзка с отчитането на предоставените средства, който въпрос е бил от компетентността й. С решение № СБ-3 от 12.05.2004 г. на ПКЗНБАК са били въведени изисквания към кметовете на общини да представят тримесечна информация на съответните областни управители за предприетите действия по възлагане и изпълнение на възстановителните работи по решенията на ПК относно обектите, финансирани със средства от ПКЗНБАК. В тази връзка е некоректно възражението на защитника, че в т. 2 от цитираното решение нямало подобно изискване, а такова било въведено след момента на деянието с писмо на областния управител № 0800/22.04.2006 г. В раздел ІІІ, т. 2 от решение № СБ-3 от 12.05.2004 г. на ПКЗНБАК е предвидено задължение на кметовете на общини, получили средства с решение на комисията, всяко календарно тримесечие да представят на съответния областен управител информация за предприетите действия по изпълнението на решението, а в т. 3 е подробно изяснено съдържанието на изискуемата информация – данни за проведении процедури за възлагане на изпълнението на СМР по ЗОП; сключените договори и общата им стойност; данни за изпълнението на СМР в % спрямо договорената стойност и др. (По отношение законосъобразността на разходването на отпуснатите на общините средства от ПКЗНБАК към МС са били извършвани периодични одити от Сметна палата, като в предмета на проверките са се включвали и изискванията на ПКЗНБАК за представяне на тримесечната информация пред областните управители по решение № СБ-3 от 12.05.2004 г.). Изискването за предоставяне на информация на съответните областни управители от кметовете на общини е форма на отчетност, въведена посредством делегирането на правомощия на ПКЗНБАК към МС по чл. 36г, ал. 1 от ПОДПЛПБАК да организират отчитането на предоставените средства. Обстоятелството, че с друго решение на ПКЗНБАК – по т. 2 от протокол № СБ-9 от 11.11.2003 г. – за отчитане на усвоените средства за всеки обект е следвало да се изготвят отчети, които се изпращали до Министерство на финансите и до ПКЗНБАК, не се конкурира с изискването кметовете да представят информация на съответните областни управители за предприетите действия по възлагане и изпълнение на възстановителните работи. Задълженията на кметовете за информиране са отделни и обслужват самостоятелните правомощия на областните управители по чл. 36д от ПОДПЛПБАК да упражняват контрол за законосъобразността на действията на органите по чл. 36б, ал. 2, т. 3 и 4 по изпълнението на решенията на постоянната комисия. С оглед изложеното няма как да се възприеме тезата на защитника, че издаването на процесния документ не се е включвало в кръга на службата на подсъдимия Х.. Напротив, кметът е имал вменени правомощия да отразява пред областния управител факти относно реализираните възстановителни мероприятия с отпуснатите от ПКЗНБАК средства за конкретните обекти, поради което такъв тип удостоверителен акт може да бъде предмет на лъжливо документиране по чл. 311 от НК, а подписаното от подсъдимия писмо има характер на документ, съставен в кръга на службата му. ВКС не споделя възражението на касатора, че инкриминираното писмо имало единствено „уведомителен характер”, „характер на обикновена кореспонденция”, без самостоятелно удостоверително значение. Не може да има съмнение, че в разглеждания казус предмет на лъжливото документиране е удостоверителен документ, който установява съществуването на определени факти и обстоятелства с правно значение, възпроизведени от автора му подсъдимия Х. – че СМР за аварийното възстановяване на моста от общински път ІV-20708, клон Беджене били изпълнени на „100%”, като отпуснатите целево средства били усвоени. За характера на обсъждания документ като удостоверителен е без значение как точно е наименуван – „писмо”, „уведомление”, „отчет”, „информация” и пр. Същественото е, че той по естеството си представлява носител на конкретни сведения, факти, които е следвало да бъдат вярно отразени от автора в съответствие с обективната действителност. Неоснователни са съображенията, че извършването на определено строителство можело да бъде установено единствено с точно определени документи – протокол № 1 от 25.08.2005 г. за установяване изпълнените СМР по обекта, протокол обр. 19 за установяване завършването на натурални видове СМР от 24.08.2005 г., приемо-предавателен протокол от 24.08.2005 г., приложени в досието на строителния обект (т. ХІV от досъдебното производство). Тези документи също са удостоверителни и също са с невярно съдържание, тъй като установяват факти и обстоятелства за строителни дейности, които в действителност не са били извършени. За правилното решаване на делото обаче не съществува необходимост да се обсъжда повдигнатият от защитата въпрос защо споменатите документи не били инкриминирани от прокуратурата. Тази проблематика е извън компетентността на съда и предмета на доказване по настоящето дело. Прокурорът е единственият конституционно оправомощен орган да повдига или не обвинения срещу конкретни лица за конкретни деяния, като контролът върху тази дейност е извън компетентността на съда. Каквито и да са били причините за подхода на обвинителната власт, те нямат отношение към самостоятелното престъпно поведение на кмета, като нито утежняват, нито облекчават наказателноправното му положение. Съществените елементи от съдържанието на цитираните протоколи действително са били обобщено възпроизведени в писмото на кмета до областния управител, но това обстоятелство не изключва самостоятелната удостоверителна функция на инкриминирания документ, нито превръща съдържанието му във вярно. Както вече беше отбелязано, изискването на ПКЗНБАК към кметовете на общини да информират областните управители е било насочено към подпомагане и оптимизация на контролната им дейност. Писмото съвсем не е „обикновена кореспонденция” между кмета и областния управител, а има правно значение за проверката на законосъобразността при разходването на целевите средства от бюджета с оглед правомощията на областните управители по по чл. 36д от ПОДПЛПБАК. Важно е да се отчете, че в него не просто са преповторени неверните обстоятелства, залегнали и в строителната документация на обекта „Аварийна възстановяване на мост от общински път ІV-20708, клон Беджене”. Това е сторено с ясното знание на подсъдимия за обстоятелствата, че ремонт на моста не е бил извършен и че по негово разпореждане средствата са били отклонени за възстановяването на друг обект, както и за неистинното съдържание на изготвените от други лица строителни документи във връзка с фиктивния ремонт, които са удостоверявали несъществуващи факти и обстоятелства за реализирани строителни мероприятия. В контекста на посоченото ВКС прие за неоснователни и възраженията за субективна несъставомерност на деянието. Не може да се приеме, че подсъдимият Х. е подписал писмото „на крак”, „без да го е прочел, предоверявайки се очевидно на своята служителка”. Това твърдение на жалбоподателя е в дисонанс с еднозначно приетите от ШОС и ВАС фактически констатации, основани включително и на обясненията на подсъдимия – че той е знаел, че мостът е конструктивно здрав, че строителство за възстановяването му не е извършвано и че сам е наредил пренасочване на отпуснатите средства към друг обект, въпреки което е информирал областния управител за обратното – че СМР били изцяло изпълнени. Неверните обстоятелства са били материализирани в писмото именно, за да се прикрие пренасочването на средствата и да се породи у доказателствения дестинатер привидно впечатление за законосъобразно усвояване на средствата по предназначение. При това кметът несъмнено е бил запознат с изискванията на цитираното решение № СБ-3 от 12.05.2004 г. В инкриминираното писмо точно е посочено основанието за издаването му – „на основание разпоредбите на чл. 6, във връзка с чл. 10, т. 13 и чл. 36д от ПОДПЛПБАК и в изпълнение на решение № СБ-3/12.05.2004 г. на ПКЗНБАК към МС”. От друга страна, подсъдимият поначало регулярно е изпълнявал задължението си да информира областния управител за разходването на отпуснати от ПКЗНБАК средства и за периоди, извън инкриминирания. В тази насока в обширната документация по делото се съдържат и други писма за уведомяване на областния управител (например приложените в т. 39 и т. 36 писма изх. № 61-00-199/19.11.2004 г., изх. № 61-00-215/15.12.2004 г. и др.). Основавайки се на нормата на чл. 93, т. 9 от НК, съдилищата мотивирано и правилно са приложили привилегирования състав на лъжливото документиране по чл. 311, ал. 2 от НК, по отношение на който правен извод в касационната жалба не са изложени конкретни възражения. ІІІ. Относно искането на касатора за прекратяване на воденото против подсъдимия Х. наказателно производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК. Същото е неоснователно. Извършеното от подсъдимия Х. престъпление по чл. 311, ал. 2 от НК поначало би следвало да се санкционира с административно наказание при приложение на разпоредбите на чл. 78а от НК. В случая обаче съдебните инстанции законосъобразно са констатирали обстоятелство, съществено рефлектиращо върху наказателноправното положение на дееца – основание, погасяващо наказателната му отговорност за извършеното престъпление. Престъплението по чл. 311, ал. 2 от НК е наказуемо с лишаване от свобода до една година или пробация, в който случай съгласно чл. 80, ал. 1, т. 5, вр. чл. 2, ал. 1 от НК (в редакцията към датата на деянието) наказателното преследване се изключва по давност след изтичането на двугодишен срок, а срокът на абсолютната давност по чл. 81, ал. 3 НК е три години, считано от датата на извършване на престъплението 1.09.2005 г. (В проверяваните съдебни актове не е отчетено, че преди изменението от 2010 г. срокът по чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК е бил две години). Към момента на постановяне на първоинстанционната присъда на ШОС на 19.03.2015 г. абсолютната давност е изтекла, а това обстоятелство препятства реализацията на отговорност спрямо дееца (вкл. и в хипотезите на чл. 78а от НК). Поради това ШОС законосъобразно е признал подсъдимия за виновен, като е приложил правилата за давността и не е наказал подсъдимия, а въззивният съд правилно е потвърдил първоинстанционната присъда в тази й част. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на защитника, че когато инкриминираното деяние бъде преквалифицирано в по-леко престъпление, за което е изтекла абсолютната давност, съдът следва да прекрати наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, без да се произнася по виновността на дееца. Смисълът на прекратяването на производството при изтекла давност е съдът да се десезира от разглеждането на спора въобще – да не решава въпросите извършено ли е деянието от подсъдимия, извършено ли е виновно и каква е неговата квалификация, а вишестоящите инстанции да не се произнасят по основателността на жалбата и/или протеста срещу съдебния акт. Изтичането на давността за наказателно преследване погасява наказателната отговорност за извършеното от дееца престъпление. По силата на закона той не може да бъде осъден, а поради това наказателното производство срещу него е безпредметно. При изтекла давност поначало е недопустимо да се провежда (образува или продължава) наказателно производство, защото материалноправните последици от престъплението са отпаднали. Когато основанието по чл. 21, ал. 1, т. 3 от НПК се разкрие в хода на първоинстанционното съдебно заседание, наказателното производство подлежи на прекратяване съгласно чл. 289, ал. 1 от НПК, освен ако подсъдимият е отправил искане производството да бъде продължено. Щом такова искане липсва (изрично се претендира или е изразено мълчаливо съгласие за прекратяване на делото), първоинстанционният съд се произнася по основанието за прекратяване с определение, без да постановява присъда. По сходен начин се процедира и в случаите, когато давността е изтекла във въззивното или касационното производство – при отсъствие на съответно искане за продължаване на делото постановените съдебни актове се отменят и наказателното производство се прекратява на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, респ. чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК. Единствената разлика в правомощията на различните по степен съдилища се състои в това, че въззивната и касационната инстанция не могат директно да прекратят наказателното производство с определение, а всякога се произнасят с отделен съдебен акт – решение, защото в тези стадии от развитието на наказателното производство вече са постановени съдебни актове по същество, които следва да бъдат отменени. Когато подсъдимият изрично е изявил воля за продължаване на производството, съдът продължава съдопроизводствените действия и се произнася с присъда, с която го оправдава или на основание чл. 305, ал. 5 от НПК го признава за виновен и „прилага правилата за давност” съгласно буквалната формулировка на цитираната законова разпоредба. Освен процесуално измерение като основание за прекратяване на наказателното производство, правилата за давност имат материалноправен аспект. Последица от прилагането на института за давността е невъзможността да се осъществи наказателна отговорност чрез налагане на наказание с влязла в сила присъда. Изтичането на абсолютната преследвателна давност безусловно изключва възможността за наказване на дееца. Дори когато поиска продължаване на производството и бъде признат за виновен, той няма да бъде наказан и няма да бъде третиран като осъждано лице. Именно поради това в случаите по чл. 305, ал. 5 от НПК, съдът признава подсъдимия за виновен в извършването на съответното престъпление и не го наказва. (В такъв смисъл е например Р. 287-82-І). По същия начин съдът прилага правилата за давност и при преквалификация на инкриминираното престъпление в същото, еднакво, по-леко наказуемо без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Когато по първоначалното обвинение давността не е изтекла, съдът по необходимост изследва въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и едва след това установява основанията за погасяване на отговорността на извършителя поради изтичането на давността (в контекста на т. 3 – подлежи ли подсъдимият на наказание), които въпроси неизбежно се решават с присъдата. А щом съдът е взел отношение по съществото на обвинението, очевидно няма как да се десезира от решаване на делото и да прекрати наказателното производство. В такива случаи волята на подсъдимия е без значение, защото производството протича по обвинение за първоначалното по-тежко престъпление, за което давността не е изтекла. Ефектът на давността за преквалифицираното деяние, както и в хипотезите на чл. 305, ал. 5 от НПК, се проявява чрез ненаказване на дееца. Този резултат в крайна сметка е идентичен с последиците при прекратяването на производството, тъй като наказателната му отговорност на извършителя е погасена. С оглед изложените съображения ВКС прие, че ВАС законосъобразно е упражнил правомощията си по чл. 338 от НПК, като е потвърдил първоинстанционната присъда в обсъжданата част. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 5 от 19.03.2015 г., постановена по НОХД № 130/2014 г. по описа на Шуменския окръжен съд, НО, в частта, с която подсъдимият Р. П. Х. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 254а, ал. 1 от НК, като на основание чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК не му е наложено наказание поради изтекла абсолютна давност. ОТМЕНЯ присъда № 7 от 19.06.2015 г., постановена по ВНОХД № 114/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд, НО, в частите, с които първоинстанционната присъда е отменена в посочената част и в частта, с която подсъдимият Р. П. Х. е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 254а, ал. 2 от НК, като е осъден за престъпление по чл. 254а, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и на основание чл. 54 от НК са му наложени наказания две години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от четири години, и лишаване от право да заема държавна и обществена длъжност, свързана с управлението на държавно и общинско имущество за срок от три години. ОПРАВДАВА подсъдимия Р. П. Х. по обвинението да е извършил престъпление по чл. 254а, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 7 от 19.06.2015 г., постановена по ВНОХД № 114/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд, в останалата част. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.