7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 211/17 г. София, 15.01.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на четиринадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 481 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Н. Т. срещу решение от 09.11.16 г. по гр. д. № 251/2016 г. на Монтанския окръжен съд.
Жалбоподателката поддържа, че неправилно е бил отхвърлен предявеният от нея иск за делба на съсобствено дворно място и сгради, находящи се в [населено място], [община]. Съдът се произнесъл по преклудирано възражение на ответниците, че праводателите й не са били собственици на процесния имот; не зачел отбелязването в представената от нея скица, че баща й Н. К. е бил съсобственик на имота; неправилно приел, че ответниците са придобили притежаваните от нея 3/4 идеални части по давност, въпреки липсата на доказателства, че са демонстрирали пред нея завладяването им. Иска отмяна на обжалваното решение и допускане на делба на съсобствения имот.
Ответниците Д. П. А. и Т. П. Г. оспорват жалбата. Считат, че още с отговора на исковата молба са оспорили изложените в нея твърдения, а в писмената защита само са се позовали на липсата на доказателства за право на собственост на праводателите на ищцата, което по правното си естество е довод, а не правоизключващо възражение. Освен това считат, че след като ищцата не е съсобственик на процесния имот, не е било необходимо да й демонстрират, че владеят имота за себе си.
С определение № 465 от 01.08.2017 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е в писмената защита да се правят правоизключващи възражения и съдът да основава решението си на тях и 2. Необходимо ли е да се обективира намерението за своене на една вещ пред нейния собственик, за да може владелецът да се позове на ефекта на придобивната давност.
По поставените въпроси настоящият състав приема следното:
При действието на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., защитата на ответника по предявения иск е обвързана с преклузивни срокове. В срока за отговор на исковата молба той следва да изрази становището си по допустимостта и основателността на иска и да направи всичките си възражения, като посочи и обстоятелствата, на които те се основават – чл.131, ал.2, т.3 и 4 ГПК, както и да посочи и представи всички доказателства, с които разполага – чл.131, ал.3 ГПК. В първото съдебно заседание ответникът има възможност да представи писмените доказателства, които не е могъл да представи с исковата молба, както и да обоснове всичките си искания и възражения. Съгласно т.4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС възраженията за погасителна и придобивна давност могат да се направят за първи път пред въззивната инстанция по изключение - когато страната, поради нарушаване на съдопроизводствените правила, не е могла да ги заяви пред първата инстанция. В тълкувателното решение са дадени разяснения и за случаите, при които възраженията за прихващане и право на задържане могат да се направят по-късно от срока за отговор на исковата молба. Други подобни изключения не са разгледани.
В практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 116 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 401/2010 г. на ВКС, І-во г. о. се приема, че в нито една хипотеза правоизключващото възражение за придобивна давност не може да се прави за първи път след приключване на съдебното дирене в инстанциите по същество. Заявяването на това възражение за първи път в устните състезания пред въззивната инстанция и разглеждането му от съда нарушава правото на равнопоставеност на страните и правото на защита на другата страна, защото тя не може да се защити срещу него.
По същите съображения и другите правоизключващи възражения, като например възражението за липса на вещен прехвърлителен ефект на една сделка или липса на наследствено правоприемство, не могат да се правят след срока за отговор на исковата молба. Като е разгледал такива възражения, заявени в писмената защита пред първата инстанция, въззивният съд е постановил решение в отклонение от практиката на ВКС, отразена в т.4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК и решение №116 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 401/2010 г. на ВКС, І-во г. о.
По втория въпрос:
В практиката на ВКС се приема, че за да настъпи ефектът на придобивната давност владението върху имота следва да бъде явно, владелецът следва да извършва такива фактически действия, които да изразяват намерението му за своене и да могат да станат достояние на собственика.
Когато се осъществява владение върху идеалната част на съсобственик следва да се имат предвид разясненията на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Независимо от това дали съсобствеността произтича от наследяване или от друг юридически факт, презумпцията по чл.69 ЗС се прилага в отношенията между съсобствениците. Ако обаче се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, съсобственикът трябва да докаже при спор, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Тези разрешения следва да намерят приложение и по настоящото дело.
По оплакванията в касационната жалба.
С обжалваното решение състав на Окръжен съд Монтана е потвърдил решението от 10.06.2016 г. по гр.д.№ 2327/15 г. на Районен съд Монтана, с което е бил отхвърлен искът за делба на УПИ VIII-217 в кв. 28 по регулационния план на [населено място], общ. Б., обл.М., ведно с построените в него две масивни жилищни сгради, масивен гараж и паянтова сграда, предявен от Ц. Н. Т. срещу Н. М. С. /починала в хода на процеса и заместена от наследниците си Д. А. и Т. Г./, Д. П. А. и Т. П. Г., както и искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна за разликата над 1/4 ид. ч. на констативен нотариален акт № 153/2007 г., с който се признава правото на собственост на ответниците върху процесния имот на основание наследство и давност.
Въззивният съд е приел, че общият наследодател на страните Н. С. К. е починал на 06.09.1975 г., като е оставил за свои наследници ищцата Ц. Н. Т. – негова дъщеря, която е предявила иска за делба; Т. А. Н. - съпруга (починала на 07.04.1993 г.) и П. Н. С. - син (поч. на 16.02.2006г.), чийто наследници са ответниците. С нот.акт № 124/25.12.1981 г. Т. А. прехвърлила на ищцата срещу задължение за издръжка и гледанe собствената си 1/2 ид. ч. от имота. Според заключението на приетата СТЕ едноетажната жилищна сграда в имота е построена преди 1964 г.; лятната кухня - през 1967 г., а гаражът - през 1977 г. Показанията на разпитаните по делото свидетели безпротиворечиво установявали, че ищцата от четиридесет години не живее в [населено място] /откакто се омъжила/ и рядко е посещавала имота, като нейната майка Т. се преместила да живее при нея в друго село. Последователни са показанията относно обстоятелството, че наследодателят на ответниците П. Н. и съпругата му Н. М. са живели в имота над тридесет години, много преди смъртта на Т. А. през 1993 г.
Въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала твърденията си, че е собственик на 1/4 ид. ч. от имота по силата на наследствено правоприемство от баща си Н. К. и на 1/2 ид. ч. по силата на прехвърлителната сделка от 1981 г., сключена с майка й Т. А., тъй като не установила праводателите й да са били собственици на процесния имот. Отразяванията в представената скица и данните от регистъра към регулационния план не се ползват с обвързваща доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост. Вписванията в разписния лист не са пряко доказателство за собствеността на имотите, но следва да се преценяват във връзка с останалите доказателства. Не били годни да установят правото на собственост и представените приходни квитанции за платени данъчни задължения. Прието е, че процесният имот и построените върху него обекти са придобити по давност в режим на СИО от ответницата Н. С. и нейният съпруг П. С. – наследодател на ответниците, които упражнявали фактическа власт върху имота през последните 40 години, като през този период построили лятната кухня и гаража без участието на ищцата. Прието е, че П. С. и неговата съпруга Н. осъществявали фактическа власт върху имота още през 1967 г., когато построили лятната кухня, като през годините демонстрирали многократно, че владеят целия имот и построените в него сгради изключително само за себе си, а след смъртта на П. С. тези действия били продължени от наследниците му. Този извод се обосновавал и от извършеното деклариране от П. С. през 1998 г. пред данъчната служба на целия имот, а след смъртта му - декларирането от Н. С. на придобитите 4/6 ид. ч. от имота и снабдяването на ответниците с констативен нотариален акт по наследство и давностно владение. Прието е също, че съгласно свидетелските показания ищцата и нейната майка, която след 1983 г. отишла да живее при нея, не се противопоставяли на владението върху имота на ответниците и техния наследодател и от 1983 г. единствено последните владели непрекъснато и необезпокоявано целия имот с намиращите се върху него сгради, поради което П. С. и съпругата му Н. С. придобили в режим на СИО собствеността върху тях по давност. Продължилото повече от десет години необезпокоявано владение на ответниците било констатирано от нотариуса, издал нот. акт № 153/2007г., легитимиращ ги като собственици на имота.
Решението е неправилно.
В исковата молба ищцата Ц. Т. обосновава твърдението си за правото си на собственост върху 1/2 ид.част от процесния имот с наличието на деривативно придобивно основание – договор за прехвърляне на собственост срещу издръжка и гледане, сключен между нея и майка й Т. Н. и обективиран в нотариален акт № 124/1981 г. Нотариалният акт е представен още с исковата молба. Изложени са и твърдения, че след смъртта на баща й, който е починал при действието на СК от 1968 г. /отм./, майка й е станала собственик само на 1/2 от имота на основание чл.14, ал.3 СК /отм./, като резултат от прекратената съпружеска имуществена общност, тъй като тя не получава наследствен дял – чл.14, ал.7. Именно тази 1/2 ид. част е била предмет на прехвърлителната сделка. За другата 1/4 ид. част от имота ищцата извежда правото си на собственост от наследствено правоприемство от своя баща Н. К.. Прилага към исковата молба скица № 262 от 11.08.2015 г., от която е видно, че процесният имот е записан на името на Н. К. и на нейно име – за 1/2 ид.част, съгласно нот. акт № 124/1981 г.
В отговора на исковата молба правата на ищцата са оспорени с твърдението, че изложените факти са неверни. Ответниците са се позовавали на нотариалния акт за собственост по наследство и давност № 153/2007 г., който ги легитимира като собственици и който също е представен с исковата молба.
Едва в писмената защита на ответниците, постъпила в първоинстанционния съд след последното съдебно заседание, е направено възражението, че праводателите на ищцата – нейните родители Н. и Т., не са били собственици на процесния имот.
Касае се за правоизключващи възражения за липса на вещен прехвърлителен ефект на сделката по нотариалния акт от 1981 г. и за липса на наследствено правоприемство по отношение на 1/4 ид.част от имота, а не за правен довод, както неправилно поддържат ответниците. Правният довод е защитно средство, при което не се отрича твърденият от насрещната страна факт, а само правното му значение, като се сочи, че от него не следва претендираното право. Правоизключващото възражение от своя страна предполага ново твърдение за други факти, изключващи възникването на твърдяното право. В настоящия случай едва в писмената защита на ответниците се навежда твърдение за отрицателни факти, изключващи правото на собственост на ищцата, а именно – че нейните праводатели не са били собственици. До този момент такъв спор не е въведен в процеса и ищцата не би могла да се защити срещу подобно твърдение като ангажира своевременно доказателства за противното. Именно затова едва във въззивната инстанция тя представя нотариалния акт по обстоятелствена проверка № 180/1981 г., с който майка й е била снабдена преди да й прехвърли собствеността на 1/2 ид.част от процесния имот с договора за издръжка и гледане. Това доказателство не е било прието поради изтичане на преклузивния срок за представянето му. Ако правоизключващото възражение беше направено своевременно, с отговора на исковата молба, ищцата би могла да представи същия нотариален акт в срока по чл.143, ал.2 ГПК. Именно това е смисълът на изискването за своевременно заявяване на възраженията на ответника с отговора на исковата молба. Същото се отнася и за възражението, че бащата на ищцата Н. С. К. не е бил собственик на процесния имот. Ответниците не са въвели това твърдение своевременно. Вярно е, че ищцата носи тежестта да докаже твърдението си за наличие на съсобственост. В делбеното производство обаче доказването е облекчено, като съгласно чл.341, ал.1 ГПК към исковата молба следва да се представят удостоверение за смъртта на наследодателя и неговите наследници, както и удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти. В настоящия случай не е представено удостоверението по чл.341, ал.1, т.2 ГПК, но скицата има същото съдържание, тъй като освен графична част, тя съдържа данни за лицата, на чието име е записан имотът по плана, действал до 1994 г. – ищцата и нейния баща Н.. Ответниците не са въвели своевременно спор за правата на Н. върху процесния имот, още повече при данните по делото, че жилищната сграда и лятната кухня са построени преди неговата смърт през 1975 г. и че приживе той е живял в имота със семейството си.
Като е разгледал несвоевременно направени правоизключващи възражения и е основал решението си на тях, въззивният съд е постановил неправилно решение.
Неправилен е и следващият извод на съда, че ответниците са придобили по давност идеалната част на ищцата. Този извод не е съобразен с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Касае се за съсобствен имот и за да бъде придобита по давност идеалната част на ищцата, ответниците следва да са извършили действия по отблъскване на нейното владение. Данните по делото сочат единствено, че те са упражнявали фактическа власт върху имота и са извършвали ремонти, свързани с подобряване на условията на ползването му /лятната кухня е строена приживе на родителите Н. и Т./. Тези действия не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване и не биха могли да се възприемат от ищцата като отричане на правата й. Обстоятелството, че тя не е живяла в имота след омъжването си не означава, че се е отказала от правата си. Едва със снабдяването си с нотариален акт по обстоятелствена проверка от 2007 г. ответниците са изявили намерението си да владеят целия имот за себе си и това намерение е станало известно на ищцата няколко години по-късно. До предявяване на иска за делба през 2015 г. обаче не са изтекли изискуемите по чл.79, ал.1 ЗС 10 години давностно владение, считано от момента на отблъскване на владението на ищцата, ако може да се приеме, че това е изразено посредством нотариалния акт.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да се допусне делба на процесния имот при квоти 6/8 за ищцата и по 1/8 за ответниците. Нотариалният акт, който легитимира ответниците като собственици за повече от 1/4 от имота, следва да бъде отменен в тази част.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 09.11.16 г. по гр. д. № 251/2016 г. на Монтанския окръжен съд и вместо него постановява:
ДОПУСКА делба на следния недвижим имот: УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ № VIII-217 в кв. 28 по регулационния план на [населено място], общ. Б., обл.М., с площ от 900 кв. м., при съседи: от две страни улици, УПИ VІІ-219 и УПИ І-216, ведно с построените в имота сгради: едноетажна жилищна сграда с площ от 67 кв. м., състояща се от три стаи, коридор и мазе; лятна кухня с площ от 40 кв. м., състояща се от кухненски бокс, трапезария, спалня и баня с тоалетна; гараж с площ от 12 кв. м. и стопанска постройка със застроена площ от 40 кв. м., между съсобственици и при квоти: 6/8 за Ц. Н. Т., 1/8 за Д. П. А. и 1/8 за Т. П. Г..
ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт № 153, том ХХІ, рег. № 34235, дело № 3619/2007 г. на Б. П., нотариус № 113 по регистъра на Нотариалната камара, в частта над 1/4 от удостовереното право на собственост върху имота.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |