Р Е Ш Е Н И Е № 73 гр.София, 12.06.2013г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 311/2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от В. И. Ч.-Илиева срещу въззивно решение № 534/17.11.2011 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по гр.д. № 1007/2011 г. Излага доводи за недопустимост и неправилност, които поддържа и в открито съдебно заседание. Насрещната страна Р. и., С. З. е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е неоснователна. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1172/07.11.2012 г. по въпроса /уточнен от касационната инстанция/: как следва да се квалифицира претенция за обезщетение за вреди от дискриминационно действие, установено с решение на Комисията за защита от дискриминация, съответно по пътя на обжалването от административен съд по Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/. Въпросът е поставен във връзка с твърдение, че дискриминационното действие, от което са причинени увреждания за ищеца В. Ч.-И., е незаконното й уволнение. При отговора следва да се отграничат възможните хипотези на отговорност на работодателя и на длъжностното лице, уволнило незаконно работник или служител с оглед формата на вината и вида на нарушението при уволнението. Когато уволнението е признато за незаконно, работникът или служителят има право на обезщетение за причинените му от това вреди, но само за имуществените, изразяващи се в пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между получавано преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникнало правоотношение. Законодателят е ограничил и времето, за което може да се търси обезщетение за т.нар. принудителна безработица до 6 месеца – чл. 225 от Кодекса на труда /КТ/. По аналогичен начин е разрешен въпросът и в нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение – чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 254 от Закона за МВР, а още и в чл. 226 от Закона за съдебната власт. Посочените материалноправни разпоредби се явяват специални спрямо чл. 49 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, но само от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение и то, ако с това действие му е причинено непозволено увреждане. Както е изяснено в Постановление № 4/1975 на Пленума на Върховния съд на Република България, тази последица настъпва, когато издателят на заповедта е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. В тази хипотеза искът е с правно осн. чл. 45 ЗЗД и се предявява срещу издателя на незаконната заповед за уволнение. Когато действието по уволнението е признато и за дискриминационно, тогава се прилага специалният Закон за защита от дискриминация и исковете се разглеждат по чл. 71, ал. 1, т. 3 или 74, ал. 1, съответно ал. 2 ЗЗДискр, като могат да се предявят, както срещу прекия извършител на дискриминационното действие, така и срещу юридическото лице - възложител. Няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение – важи общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие. Имуществените вреди от незаконно уволнение, което е признато за дискриминационно могат да се изразяват, както в пропуснати доходи от труд, така и в разликата между пропуснатите и действително получените. При положение, че има и присъдено обезщетение с решение по чл. 225 КТ, присъденият размер следва да се съобрази при определяне на вредата по чл. 74 ЗЗДискр. Предвидената в ЗЗДискр защита – по съдебен ред и пред Комисията за защита от дискриминацията са алтернативи, които засегнатите от дискриминационното третиране лица могат да избират. Целта и на двете е да се установи и санкционира факта на дискриминация, относими са за всички случаи на дискриминационно третиране и спрямо всички правни субекти. Разликата е, че Комисията за защита от дискриминация няма компетентност да се произнесе за вида и размера на претърпените вреди от дискриминационното действие, както и да обезщети пострадалия. Искът за обезщетение може да се предяви само пред съд - съответният административен съд за вреди от дискриминационни действия или бездействия на органи, осъществяващи държавна власт и общите граждански съдилища за вреди, произтичащи от отношения на равнопоставеност между субектите. Претенцията за парично обезщетение по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр може да бъде предявен пред съд /административен или общ/ наред с иска за установяване на нарушението по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, при което ще е налице обективно кумулативно съединяване на искове. Няма пречка, искът за обезщетение по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр да бъде предявен и по-късно, при вече влязло в сила съдебно решение по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. В случаите, когато дискриминационното действие е установено в производство по гл. ІV, раздел І от ЗЗДискр – от Комисията за защита от дискриминация или от административен съд по пътя на обжалването, претенцията за обезщетение за вреди се квалифицира по чл. 74 ЗЗДискр и се разглежда съответно от общите или от административните съдилища /чл. 74, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДискр/ в зависимост от вида на отношенията, по повод на които е осъществено дискриминационното третиране – дали са отношения на равнопоставеност или на власти и подчинение. В тези хипотези съдът не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последица ли са от дискриминационното нарушение и какъв е размерът на обезщетението. По касационните оплаквания: В. И. Ч.-И. е предявила искове срещу Р. и., С. З. за заплащане на имуществени и неимуществени вреди, резултат от двукратното й уволняване от длъжността директор на СОУ „М. Г.”, Стара З., съответно през 2002 и 2005 г. В исковата молба се твърди, че първото уволнение е отменено от съда, но след възстановяване на длъжността В. Ч.-И. била повторно уволнена на 06.12.2005 г. С влязло в сила решение е признато по ЗЗДискр, че действията на Л. Л. – началник на Регионалния инспекторат по образованието, Стара З. по второто уволнение са осъществени при пряка дискриминация. В резултат на разделяне на исковете от сезирания съд и след разрешена препирня за подведомственост между общ и административен съд, и двете претенции са разгледани от състави на Окръжен съд Стара Загора, в отделни искови производства. Искът за неимуществени вреди /гр.д. № 1051/2010 г. на ОС Стара Загора/ е уважен от първата инстанция на осн. чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. Това решение е обезсилено от Пловдивския апелативен съд. Въззивният съдебен акт е отменен от ВКС и делото е върнато на апелативната инстанция за разглеждане на въззивната жалба. Искът за имуществени вреди е за разликата между получаваното от В. Ч.-И. трудово възнаграждение за заеманата длъжност и действително получените доходи по нови трудови правоотношения за периода 19.07.2002 г. /първото уволнение от Инспектората/ до 11.01.2010 г. – датата на подаване на исковата молба. Първостепенният Старозагорски окръжен съд по гр.д. № 1093/2010 г. е уважил претенцията в размер на 44 284,83 лв., на осн. чл. 45 ЗЗД. Въззивната инстанция го е отменила в тази част. Посочено е, че правилната правна квалификация на претенцията е по чл. 49 ЗЗД. Пловдивският апелативен съд приел за установено, че първото уволнение на В. Ч.-Илиева от 2002 г. е отменено с влязло в сила решение от съда по трудов спор. Направен е извод, че началникът на Р. Л. Л., който е подписал заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в този случай, е действал в кръга на служебните си задължения; няма данни за умишлено причинени вреди или те да са резултат на престъпление и поради това, не може да се ангажира отговорност по чл. 49 ЗЗД. Посочено е също така, че при отмяна на незаконно уволнение, работникът или служителят може да търси обезщетение, но само по чл. 225 КТ. Относно второто уволнение от 2005 г. е прието, че не е незаконно, защото иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяната му е отхвърлен с влязло в сила решение на гражданския съд по приключил трудов спор. Ако са налице дискриминационни елементи при постановяване на втората заповед за уволнение, тогава обезщетение може да се търси, но по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр, а не по чл. 49 ЗЗД, както е сторила ищцата. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна. В противоречие с материалния закон и разясненията дадени от настоящия състав по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд е квалифицирал претенцията по чл. 49 ЗЗД. В исковата молба са твърди дискриминационно третиране от служител на ответника по иска, установено по гл. ІV, раздел І от ЗЗДискр и причиняване на имуществено увреждане в резултат на това. Следователно, претенцията следва да бъде квалифицирана по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр. Неправилното квалифициране на защитаваното субективно материално право от ищеца, само по себе си не може да бъде основание за отхвърляне на иска. Многократно Върховният касационен съд, включително и по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК, т.е., със задължително за по-долните инстанции тълкуване, е постановявал, че право и задължение на правораздавателният орган е сам да квалифицира заявените от страните права съобразно изложените факти, обстоятелства и искания. В заключение, решенето на въззивната инстанция следва да бъде касирано като неправилно и спорът разрешен по същество от Върховен касационен съд. В случая не е налице хипотеза на произнасяне по непредявен иск, тъй като съдът не е обосновал решението си на факти, които не се твърдят в исковата молба, а изхождайки от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, е приложил неточно правните норми, което е неправилност, а не недопустимост на съдебния акт. Искът следва да се квалифицира по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр. Спорът за подведомственост е разрешен по реда на чл. 135, ал. 4 АПК от петчленен смесен състав от Върховен касационен съд и Върховен административен съд – деянията, за които се поддържа, че са дискриминационни са осъществени по повод трудови правоотношения между страните, т.е., на равнопоставеност, което определя компетентност за общите съдилища. Приетата от петчленния състав материалноправна квалификация не обвързва съда по съществото на спора. По изложените вече съображения, неприложима е разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Нормите по чл. 74, ал. 1 и 2, както и по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр – за обезщетение на причинени вреди от дискриминационно третиране, са специални спрямо общите правила по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Не е предявен и иск по чл. 45 ЗЗД още и поради това, че ответник е не физическото лице - издател на заповедите, а юридическото лице, чийто служител е той и твърденията са, че увреждащите действия са противоправни, защото са дискриминационни. По делото е установено и страните не спорят, че В. Ч.-И. е последователно уволнена от Р. инспекторат по образованието – Стара З. със заповеди от 2002 г. и 2005 г. на началника Л. Л.. Първата заповед е отменена от съда, В. Ч.-И. е възстановена на заеманата длъжност и работодателят е осъден да й заплати обезщетение по чл. 225 КТ. Действието на Л. Л., изразяващо се в издаване на заповедта, с която е прекратен трудовия договор с ищцата, не е признато за дискриминационно по гл. ІV, раздел І от ЗЗДискр. Комисията за защита от дискриминация е признала второто уволнение – от 2005 г. за пряка дискриминация срещу В. Ч.-И., но от това не следва, че и първата заповед е издадена при подобно третиране на служителя. Не е установено и по исков път - чл. 74, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, че уволнението на ищцата през 2002 г. е дискриминационно действие. По настоящото дело също липсват доказателства, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, проявена от работодателя при първото уволнение на В. Ч.-И., за да се презумира, че е нарушено правото на равно третиране. Единствените данни по настоящото дело са, че В. Ч.-И. е била дисциплинарно уволнена със заповед № 169/19.07.2002 г., на осн. чл. 188, т. 3, вр. чл. 187, т. 3, 8,10 и чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ. Уволнението е признато за незаконно и отменено от съда с влязло в сила решение по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ поради нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Установено е, че служителят е страдал от „исхемична болест на сърцето” и поради това работодателят е трябвало да вземе предварителното съгласие от Инспекцията на труда за уволнението. Към датата на уволнението, обаче, работодателят е имал предвид експертно решение на ТЕЛК – Стара З., в което е посочено, че В. Ч.-Илиева не страда от заболяване, посочено в Наредба № 5/1987 г. на МЗ. Това решение е отменено от НЕЛК, но това е станало в хода на съдебния спор. При тези данни няма как дори да се предположи, че уволнението на ищцата е проява на дискриминация. Твърдения за други факти, сочещи на дискриминационно третиране, както и доказателства, няма Следователно, искът по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр за времето от 19.07.2002 г. до възстановяването на работа на В. Ч.-Илиева от съда с решение по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ се явява неоснователен. За времето след втората заповед от 06.12.2005 г. страните и съдът са обвързани от решението на Комисията за защита от дискриминацията, потвърдено в тази му част от Върховен административен съд, че уволнението на В. Ч.-И. е пряка дискриминация срещу нея от служител на Р. инспекторат по образованието – Стара З.. Това решение, обаче нито установява, нито обвързва съд по обезщетението, че В. Ч.-И. е претърпяла вреда, съответно каква, както и, че тя е в пряка причинно-следствена връзка с дискриминационното третиране. Предмет на настоящия иск е претенция за обезщетение за причинена имуществена вреда, изразяваща се в за разликата между получаваното от В. Ч.-И. трудово възнаграждение за заеманата длъжност и действително получените доходи по нови трудови правоотношения до 11.01.2010 г. – датата на подаване на исковата молба. По делото е установено, че е налице разлика, която уврежда В. Ч.-И.. За времето от второто уволнение до датата на подаване на исковата молба, обаче не е налице пряка причинно-следствена връзка между дискриминационното действие и вредата. Вярно е, че втората заповед на ищцата е призната за дискриминационно действие, но тя не е отменена. През релевантния за спора период, включително и към настоящия момент, уволнението е факт – с влязло в сила решение по чл. 344, ал. 1 КТ искът е отхвърлен. Върховният административен съд с решение № 265/08.01.2009 г. по адм.д. № 13024/2008 г. също е отхвърлил искането на В. Ч. по чл. 76, ал. 2 ЗЗДискр. да бъде предписано на работодателя да възстанови предишното положение, като изпълни решението на съда по първото дело за възстановяване на работа. Инцидентно, съдът не може да се произнася по отмяна на уволнение, а в случая има и влязъл в сила съдебен акт по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, задължителен за страните по спора и съдилищата. Следователно, след като уволнението не е отменено, то увреждането, за което по настоящото дело се търси обезщетение, не е в пряка причинно-следствена връзка със самия факт на признатото дискриминационно третиране. В заключение, искът се явява изцяло неоснователен – за времето от първото уволнение до съдебното възстановяване на длъжност, поради неустановена дискриминация, а за периода след второто уволнение до датата на подаване на исковата молба – поради липса на пряка причинно-следствена връзка между установеното дискриминационно третиране и имущественото увреждане. Претенцията следва да бъде отхвърлена. Производството по ЗЗДискр. е безплатно и ищецът не дължи държавна такса нито при предявяване на иска, съответно при подаване на жалба, нито по-късно с оглед резултата по спора. Разноските са за сметка на бюджета. Разпореденото в чл. 75 ЗЗДискр. не изключва отговорността на ищеца да възстанови на противната страна сторените по делото съдебноделоводни разноски, ако искът бъде отхвърлен. В случая ответникът е поискал присъждане на разноски и е сторил такива в двете по-долни инстанции в размер общо на 1385,70 лв. В. И. Ч.-Илиева следва да му заплати посочената сума, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. По настоящото дело, поради неправилното му квалифициране от окръжния и апелативния съд, от касатора е събрана държавна такса за касационното производство. С молба № 11170/19.11.2012 г. страната е поискала от съда да се произнесе дължи ли държавна такса по предявения от нея иск. Съдът е постановил, че ще разгледа молбата след постановяване на съдебно решение, с което ще определи и материалноправната квалификация. По изложените по-горе съображения и на осн. чл. 75 ЗЗДискр. внесените по сметка на Върховен касационен съд от В. И. Ч.-И. суми по гр.д. № 311/2011 г. - 30 лв. по бордеро № 38233/18.01.2012 г. и 885,70 лв. по вносна бележка от 07.12.2012 г., следва да й бъдат възстановени. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 534/17.11.2011 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по гр.д. № 1007/2011 г. и вместо това ПОСТАНОВИ: ОТХВЪРЛЯ, на осн. чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр. иска на В. И. Ч.-И. от Стара З., [улица], ап. 8 против Р. Инспекторат по образованието – Стара З. към Министерството на образованието и науката за сумата от 44 284 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между трудово възнаграждение за заеманата длъжност преди уволнението и действително получените доходи по нови трудови правоотношения за периода 19.07.2002 г. - 11.01.2010 г., които увреждания са резултат от действия на служител на Р.-Стара З., изразяващи се в уволнения на В. И. Ч.-И. със заповеди № № 168/19.07.2002 г. и ЛС-2-68/06.12.2005 г.. ОСЪЖДА В. И. Ч.-И. Стара З., [улица], ап. 8 да заплати на Р. Инспекторат по образованието – Стара З. към Министерството на образованието и науката сумата в размер на 1385,70 /хиляда триста осемдесет и пет лева и седемдесет ст./лв., представляващи разноски по делото, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Да се възстановят на В. И. Ч.-И. Стара З., [улица], ап. 8 ЕГН 51022777759 платени по сметка на Върховен касационен съд суми по гр.д. № 311/2012 г. по описа на ВКС, четвърто гражданско отделение – държавна такса от 30 лв. по бордеро № 38233/18.01.2012 г. и държавна такса от 885,70 лв. по вносна бележка от 07.12.2012 г., недължими на осн. чл. 75 ЗЗДикр. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: