Р Е Ш Е Н И Е № 42 гр. София, 27.02.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд, Първо гражданско отделение в публичното заседание на шести февруари две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Теодора Нинова Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 6994 по описа за 2013 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 1300/ 26.06.2013 г. по гр. д. № 746/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8-ми състав, с което е потвърдено решението от 29.10.2012 г. по гр. д. № 13 814/ 2011 г. на Софийски градски съд, І-во отделение и са отхвърлени исковете на Ф. Г. П. ЕГН [ЕГН] срещу [фирма] ЕИК[ЕИК] и Г. Д. П. ЕГН [ЕГН], че изпълнението по изпълнително дело № 20051110422466 по описа на СИС при СРС, 3-то отд, 3-ти участък е насочено върху 4/ 5 идеални части от правото на собственост върху апартамент № 36, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] които Г. Д. П. не притежава и че собственикът на тези 4/ 5 ид. части е Ф. Г. П.. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса при действието на Семеен кодекс от 1968 г. и след отмяната на чл. 55в ЗПИНМ с ДВ бр. 29/10.04.1973 г. запазват ли своята задължителна сила указанията по т. 3 от ППлВС № 5/ 31.10.1975 г. при отчуждаване по ЗТСУ (отменен с ДВ бр. 124/ 27.10.1998 г) на имот, индивидуална собственост на единия съпруг. Д. до касационно обжалване е обоснован със събраните доказателства, че при действието на СК от 1968 г. имотът е придобит по време на брака на съпрузите П. срещу отчужден по ЗТСУ (отм) отчасти личен имот на съпругата Ф. П. с доплащане. К. Ф. П. счита, че отговорът на въпроса е положителен, а въззивното решение – неправилно, защото са събрани всички доказателства, които изключват титулярството на ответника Г. П. като собственик на спорните 4/ 5 ид. части от апартамента. Претендира разноски. Касантът Г. П. също изразява становище, че въззивното решение е направилно. В писмения отговор на исковата молба признава иска. Касантът [фирма] не взема становище по делото. По въпроса, по който е допуснато обжалването, Върховният касационен съд намира следното: Семейният кодекс от 1968 г. предвиди двоен режим в имуществените отношения между съпрузите, включително при заварените бракове (чл. 103 СК от 1968 г). Чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. въведе в обективното ни право императивния режим на съпружеската имуществена общност върху вещите и правата върху вещите, придобити през време на брака, независимо от това на чие име. Чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. предвиди имуществена разделност върху вещите и правата върху вещите, придобити от съпруга преди брака и за тези вещи и права, които през време на брака той е придобил по наследство, дарение или по реда на чл. 389а-389д от Гражданския процесуален кодекс (от 1952 г). Те са индивидуална (лична) собственост на съпруга. За разлика от СК от 1985 г. и от сега действащия СК от 2009 г, СК от 1968 г. не уреди последиците от трансформацията на личното имущество на съпруга. С ППлВС № 5/ 31.10.1975 г. се прие, че СК от 1968 г. е непълен и Върховния съд на Република България извърши нормативно тълкуване в упражнение на своята компетентност, предвидена в чл. 59 ЗУС (отм). Запълвайки празнотата в тази група обществени отношения, т. 3 ППлВС № 5/ 31.10.1975 г. възприе принципа на пълна трансформация като изключение от съпружеската имуществена общност: лична (индивидуална) собственост на съпруга е и новопридобитото имущество, когато средствата за това са вложени от лично имущество. Зачитайки изходната тълкувателна позиция – изключване на императивния режим на общността и за тези имущества, за придобиването на които другия съпруг няма никакво участие, - в тълкувателното постановление Върховният съд предвиди и две хипотези на частична трансформация на лично имущество: 1) когато съпругът при делба на личен имот получи имота с доплащане и 2) когато срещу отчужден личен имот на единия съпруг му се определи като обезщетение друг имот с доплащане. Тогава в общността влиза само идеалната част от имота, която не се покрива от цената на личния имот на съпруга. В т. 3 ППлВС № 5/ 31.10.1975 г. са обсъдени последиците от отчуждаване по реда на чл. 55в ЗПИНМ на личен имот на съпруга, защото към извършеното нормативно тълкуване в ЗПИНМ са уредени редът и последиците на принудителното отчуждаване на имот, собственост на български гражданин, за реализация на благоустройствени мероприятия. След отмяната на ЗПИНМ с ДВ бр. 29/ 10.04.1973 г. и при действието на Семейния кодекс от 1968 г. (отменен с ДВ бр. 41/ 28.05.1985 г, считано от 01.07.1985 г) ЗТСУ (отм) урежда същата група обществени отношения (чл. 94 – чл. 107 ЗТСУ). При действието на всеки от двата режима е еднаква причината, поради които отчуждаването се извършва – общественият интерес от реализацията на предвидено благоустройствено мероприятие. При действието на всеки от двата режима еднакъв способът, по който се извършва отчуждаването и се определя обезщетението, – чрез индивидуален административен акт. И двата режима провеждат принцип за принудително отчуждаване на собственост на българските граждани след предварително и равностойно обезщетение (с друг имот или с пари). Следователно и двата режима са еднакви в своите принципни положения, като всеки от двата допуска възможността отчужденият собственик да получи с доплащане собствеността върху имота, определен в обезщетение. Ето защо Върховният касационен съд приема, че при действието на Семеен кодекс от 1968 г. и след отмяната на чл. 55в ЗПИНМ с ДВ бр. 29/10.04.1973 г. запазват задължителна сила указанията по т. 3 от ППлВС № 5/ 31.10.1975 г. и при отчуждаване по ЗТСУ (отменен с ДВ бр. 124/ 27.10.1998 г) на имот, индивидуална (лична) собственост на единия съпруг. Върховният касационен съд намира, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и това е резултат от извършена служебна проверка. Съображенията са следните: Ищцата Ф. П. извежда правния интерес от установителните искове, предявени при условията на пасивно субективно съединяване, с твърденията, че: 1) има образувано и висящо изпълнително дело с предмет принудителното удовлетворяване на парично притезание с длъжник ответника Г. П. и взискател ответника [фирма]; 2) изпълнителният способ е публичната продан на процесния апартамент; 3) съдебният изпълнител третира апартамента като обект, съпружеска имуществена общност и 4) действията по принудително изпълнение засягат правата на ищцата като индивидуален собственик на 4/ 5 идеални части от апартамента, защото е придобит по време на брака й с Г. П. с доплащане като обезщетение на личен неин имот, отчужден по ЗТСУ. При тази обстоятелствена част е изведен петитум съдът да признае за установено по отношение на двамата ответници, че Ф. Г. П. е индивидуален собственик на 4/ 5 идеални части от апартамента. Ответниците са взискателят и длъжникът по изпълнителното дело. Съгласно чл. 440 ГПК, всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението на парично притезание, не принадлежи на длъжника. Отрицателният установителен иск законодателят предвижда като способ за защита срещу материалноправна незаконосъобразност при индивидуално принудително изпълнение на парични притезания. Незаконосъобразността е проява на нарушения принцип, че принудителното изпълнение на паричното притезание трябва да бъде осъществявано само върху имуществото на длъжника в изпълнението (чл. 442 ГПК). Само имуществото на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво основание да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитание (чл. 133 ЗЗД). Абсолютните процесуални предпоставки, които осъществяват изискванията на чл. 440 ГПК, са следните: 1) висящо изпълнително производство; 2) с предмет принудителното изпълнение на парично притезание; 3) насочване на изпълнителните действия върху вещ на длъжника; 4) осъществяваният изпълнителен способ да е обективно годен да засегне право на трето за изпълнението лице. Субективното право на третото лице обосновава интереса от отрицателния установителен иск, предвиден в чл. 440 ГПК. То е извън предмета на делото. Искът по чл. 440 ГПК е недопустим, когато изпълнението е насочено срещу вземане на длъжника. А. следва не само по съображения от буквалния прочит на чл. 440 ГПК, но е и тълкувателно обусловим. Когато третото задължено лице под страх от двойно плащане съобщи на съдебния изпълнител за чуждата претенция (чл. 508, ал. 1, т. 2 ГПК), взискателят има възможността да поиска съдебният изпълнител да му възложи вземането за събиране (чл. 510 ГПК). При условията на процесуална субституция от вида на застъпничеството взискателят разполага с правото да предяви осъдителен иск, като го насочи срещу третото задължено лице и длъжника по изпълнението (спазване на изискването на чл. 26, ал. 2 ГПК). Следователно интерес от иска по чл. 440 ГПК претендентът на вземането няма. Абсолютна процесуална пречка за иска по чл. 440 ГПК не осъществява правото на жалба, признато с чл. 435, ал. 4 ГПК. За този извод е без значение дали третото лице е във владение на вещта към деня на запора, респективно на възбраната. Двата способа за защита на неговите права (чрез иска в чл. 440 ГПК и чрез жалбата в чл. 435, ал. 4 ГПК) не се конкурират. Те са факултативни. Причините за това са в различното средство за защита (иск, респективно жалба) и в различния предмет на делата. Отрицателният установителен иск в чл. 440 ГПК цели да изключи със сила на присъдено нещо титулярството на длъжника като собственик на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение и да осъществи основание за прекратяване на изпълнителния способ (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Жалбата в чл. 435, ал. 4 ГПК цели да установи със сила на присъдено нещо незаконосъобразността на действията на съдебния изпълнител, който е пристъпил към осребряване на чужда вещ. Титулярството на длъжника като действителен собственик към датата на запора, респективно възбраната рефлектира върху изхода на производството за обжалване на действията на съдебния изпълнител пред съд (глава 39-та, раздел І ГПК). Титулярство е възможен предмет на доказване (аргумент от чл. 435, ал. 4, изр. посл. ГПК), но не и предмет на делото. При тези особености на иска по чл. 440 ГПК Върховният касационен съд намира, че с този иск разполага и съпругът-недлъжник, когато изпълнението на парично притезания се провежда по реда на глава 44-та ГПК, а вещта е лична или отчасти лична собственост. Съображенията са следните: Съдебният изпълнител има задължението да установи дали вещта на длъжника е съпружеска имуществена общност (чл. 503, ал. 1 ГПК). Проверката извършва чрез справка в регистъра по чл. 19 СК от 2009 г. При липса на отбелязване за избран режим на имуществени отношения, съдебният изпълнител възприема законовия на съпружеска имуществена общност (чл. 18, ал. 2 СК от 2009 г). Това е така, защото когато установи, че имотът е придобит по време на брака, съответно движимата вещ се намира във владение на длъжника, той е длъжен да приложи презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г. От друга страна, съдебният изпълнител не разполага с компетентност да установява произхода на средствата, с които вещта е придобита по време на брака и въпросът за това не попада в забраните на чл. 506 ГПК. Следователно на съпруга-недлъжник, който заявява лични права върху вещта, върху вещта, третирана в изпълнението изцяло като обект на съпружеска имуществена общност, следва да се признае правото на иск по чл. 440 ГПК, респ. правото на жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК. Допълнителни съображения за това, че право на иск по чл. 440 ГПК има и съпругът-недлъжник с лични права върху вещта, върху която принудителното изпълнение на парично притезание се провежда по реда на глава 44-та ГПК: Първо, съпругът-недлъжник е трето за изпълнението лице. Аргумент в подкрепа, а не за обратното, следва от приравняването му в някои права, които има съпругът-длъжник (чл. 503 ГПК). Съпругът-недлъжник е трето за процеса лице, което притежава повече възможности от другите трети лица (аргумент и от чл. 505 ГПК). Второ, провеждането на изпълнение по реда на глава 44-та ГПК върху вещ, която принадлежи изцяло или отчасти на съпруга-недлъжник, е обективно годно да засегне неговите права: при движимите вещи, включително и от възможността от осъществяване на деривативно основание (чл. 482 ГПК); при недвижимите вещи – от възможността за въвод на купувача до установяване на действителните права в бъдещ исков процес. Абсурдно е да се очаква, че съпругът-недлъжник ще осуети принудителното осребряване на вещта чрез изкупуване и на личния свой дял. Върховният касационен съд намира, че според обстоятелствената част на исковата молба, предявеният иск е отрицателният установителен в чл. 440 ГПК. Не й съответства петитумът, съдът да признае за установено спрямо ответниците, че ищцата е собственикът на 4/ 5 идеални части от апартамента. Тя няма интерес от такъв положителен установителен иск, защото решението по него е негодно да рефлектира върху висящото изпълнително производство (аргумент от обратното на чл. 433 ГПК). Дружеството-взискател, посочено като ответник, не притежава надлежна легитимация по положителен установителен иск. Тя е изключена и за съпруга-длъжник. В писмения отговор на исковата молба той признава иска и позицията му за изхода на делото е единна с тази на ищцата-неговата съпруга. Ето защо Върховният касационен съд приема, че е длъжен да обезсили въззивното решение. То е постановено по пасивно съединени искове при нередовна искова молба и спрямо ненадлежни ответници. Поради констатираното несъответствие на обстоятелствена част и петитум, което се проявява в степен да изключи надлежната легитимация на ответниците, и за обезпечаване на правото на защита на страните във всички стадии на исковия процес (чл. 121, ал. 1 от Конституцията на Република България), делото следва да се върне за ново разглеждане от друг първоинстанционен състав. При новото разглеждане съставът на Софийски градски съд е длъжен да отстрани несъответствието по реда на чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2, изр. 1, вр. чл. 127, ал. 1, т. т. 4 и 5 ГПК, след което да съобрази, че са събрани всички доказателства за установяване на личните права на ищцата в апартамента. В този смисъл е и т. 5, изр. 1 ТР № 1/ 09.02.2013 г по тълк. д. № 4/ 2012 г. ОСГТК на ВКС. Изложеното изключва произнасяне по претенцията на касатора за разноски. Въпросът за разноските е производен от изхода на правния спор. ВКС не го решава по същество. При тези мотиви, Върховният касационен съд, Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1300/ 26.06.2013 г. по гр. д. № 746/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8-ми състав. ВРЪЩА делото за разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.