5 Р Е Ш Е Н И Е № 125 [населено място], 15.07.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. П. ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова Веселка Марева при участието на секретаря Зоя Якимова като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 14 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 1498 от 20.08.2012г. постановено от Софийски апелативен съд, 8 състав по гр.д. № 4152/2011г., с което е отменено решение от 14.07.2011г. на Софийски градски съд, І-10 състав по гр.д. № 7634/2009г. и вместо това е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, че Л. Й. А., И. А. Д. и А. А. А., всички граждани на И., са собственици по наследство и давност на дворно място от * кв.м. в [населено място], на [улица], съставляващо УПИ * от кв. *-а по плана на местността „П.-Б.”, заедно с построената в средата на дворното място жилищна сграда със застроена площ * кв.м., състояща се от две стаи, кухня, вестибюл и клозет. С определение № 56 от 01.02.2013г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението за преценка на допустимостта му поради произнасянето на въззивния съд на непредявено основание за собственост. Касационната жалба е подадена от Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Развити са съображения за недопустимост на решението или евентуално за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В. съд е установил, че докладъът на първоинстанционния съд е поглешно формулиран , но не е изготвил собствен такъв и се е произнесъл по непредявен иск. Сочи се нарушение на чл. 266 ГПК при допускане на доказателства пред въззивната инстанция Освен това, съдът неправилно е приложил нормата на чл. 5 Наредбата за управление имуществата на чуждестранни лица в страната, като не е отчел изтичането на 18-месечния срок.. Ответниците по касационната жалба Л. Й. А., И. А. Д. и А. А. А. чрез процесуалния си представител са подали писмен отговор, в намират жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по установителен иск за собственост. Ищците са част от наследниците на Л. Ж. А., починала през 1970г., която към 1937г. се легитимира като собственик на масивна къща в махала „П.”, Софийска община, построена на * кв.м., както и на * кв.м. от дворното място. С акт за държавна собственост от 1976г. имотът на [улица] кв. П. е одържавен като безстопанствен на основание чл. 6 ЗС. С решение от 1987г. по молба на Р. и Й. Ж. А. председателя на ИК на РНС е определил цената на имота на [улица] по реда З.. Представени са договори за наем на имота, сключени в периода 1991 - 2003г., в които наемодатели са наследниците на Й. и Р. А. /синове на Л. А./, а по последния договор наемодатели са настоящите ищци. Със заповед на Областния управител от 2009г. не е уважена молбата на ищците за отписване на имота от книгите за държавна собственост с мотив, че не е установена идентичност между притежавания от Л. Ж. А. имот с имота, актуван като държавна собственост, а също и че основанието за одържавяване не е в приложното поле на ЗВСОНИ. За да уважи предявения установителен иск въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като наследници на единия син на Л. А. - Й. А., починал 1983г. Наследник на другия син Р. А., починал 1988г., е съпругата му Е. Г., от която е представена декларация, че се отказва от своята част от имуществото в България. Съдът е приел, че ищците са собственици на * ид.ч. по наследство, а другата * ид.ч. /частта на Е. Г./ са придобили по давност. Според съда имотът не е бил безстопанствен и незаконосъобразно е одържавен на основание чл. 6 ЗС. Н. и наследниците й не са пребивавали в страната, но управлението на имота е извършвано от упълномощени от тях лица - Д. Ардити, Ф. Б., адв. Е. и др.; за имота е заплащан местен данък от 1982г. и до момента; имотът е отдаван под наем и е получавана наемна цена за него; предприети са действия от пълномощниците на ищците пред бившия К. РНС за извършване на продажба на имота, но до такава не се е стигнало поради несъгласие с определената по реда на чл. 34 П. цена. Поради това съдът, след обсъждане разпоредбите на Наредбата за управление имуществата на чуждестранни лица в страната /в сила от 1969г. до 1992г./ и ПМС № 311/22.05.1953г., е намерил, че акта за държавна собственост не поражда собственически права за държавата. Затова е уважил предявения иск като е признал ищците за собственици на имота по наследство и давност. По допустимостта на решението. Основанието на предявен установителен иск за собственост включва твърдения за собственост на ищеца на конкретно правно основание. Съдът, действащ в рамките на диспозитивното начало, прогласено в чл.6, ал.2 ГПК, е длъжен да се произнесе по фактическия състав на соченото от ищеца придобивно основание. Когато съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо - разгледан е иск на непредявено основание в нарушение на диспозитивното начало. В този смисъл е и създадена практика на ВКС по чл.290 от ГПК, например решение №16 от 24.03.11г. по т.д.№354/10г. на ВКС, І ТО; решение №528 от 11.06.10г. по гр.д.№1218/09г. на І ТО, решение № 306 от 29.06.2011г. по гр.д. № 961/2010г. на І г.о. и др. В настоящия случай съгласно изложените в исковата молба фактически обстоятелства ищците поддържат, че са собственици на имота по наследство. Сочат, че наследодателката Л. Й. А., починала 1970г., е била собственик на имота, за което се легитимира с нотариален акт от 1936г. и тримата ищци са нейните наследници. Изтъкнатото по-нататък обстоятелство, че ищците владеят имота е с оглед правния им интерес от предявяване на установителен иск, както и във връзка с твърдението им, че имотът е одържавен, но те упражняват фактическа власт върху него от 1982г. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска с решаващите мотиви, че имотът е станал държавна собственост, като е посочил, че ищците са наследници на сина на наследодателката - Й. А., който наследява * ид.ч., а наследник на останалата * ид.ч. е другия син - Р. А., починал през 1988г. и наследен по завещание от съпругата си Е. Г.. За първи път във въззивната жалба на ищците са наведени доводи, че те са придобили наследената от Е. Г. * ид.ч. по давност. Съдът е приел и уважил тези доводи като в мотивите е посочил, че ищците претендират собственост върху * ид.ч. по наследствено правоприемство и върху * ид.ч. по давност, тъй като са владяли частта, наследена от Е. Г., повече от 10 години. Затова в постановения диспозитив е признал ищците за собственици на имота по наследство и давност. Извършената от въззивния съд интерпретация на изложеното в исковата молба не съответства на съдържанието й. Единственото придобивно основание, поддържано в нея, е наследствено правоприемство с твърдение, че ищците са наследниците на Л. А. и без каквото и да е споменаване, че има други наследници. А. на съда, извлечен от отговора на исковата молба, депозиран от ответника, е несъстоятелен. Изложените в него съображения досежно владението на ищците са свързани с тезата на ответника, че имотът е държавна собственост и касаят придобивна давност спрямо държавата. Поради изложеното постановеното решение в частта му, с която е прието, че ищците са придобили * ид.ч. от имота чрез давностно владение, е недопустимо като разглеждащо непредявен иск. Това обуславя обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. В частта, с която ищците са признати за собственици на * ид.ч. от имота по наследство решението е правилно. Следва да бъдат споделени изводите на съда, че не е осъществено придобивното основание по чл. 6 ЗС в полза на държавата, тъй като имотът на Л. А. не е бил безстопанствен. За такъв следва да се счита имот, за който няма данни чия собственост е. Подробни разяснения по приложението на чл. 6 ЗС са дадени в решение № 541 от 06.07.2010г. по гр.д. № 661/2009г. на I г.о., които настоящия състав споделя. В случая е установено, че по кадастралния план от 1956г., действащ и към годината на одържавяването - 1976г., в разписния списък имотът е записан на Л. Ж. А., т.е. не е имот без собственик. Съгласно данните от свидетелските показания наследниците на Л. А. са имали свои пълномощници в страната, които са се грижили за имота като са го отдавали под наем в дълъг период от време включително до настоящия момент. Отделно от това, по делото липсват данни извън съставянето на акта за държавна собственост държавата да е предприела действия по завземането на имота. Израз на липсата на собственическо отношение на държавата към имота са предприетите от пълномощниците на ищците през 80-те години действия пред К. РНС по изготвяне на оценка на имота по чл.34 П./отм./ с оглед продажбата му на общината и съставените във връзка с това актове на К. РНС, дадено съгласие от Министерство на финансите по чл. 23 З./отм./, от които е видно, че имотът не е третиран като държавна собственост. Видно, че продажбата не е извършена не поради това, че имотът е държавна собственост, а поради несъгласие на пълномощника с определената по реда на чл. 34 П. /отм./ цена. Що се отнася до приложението на разпоредбите на Постановление № 311 от 22.05.1953г. и на Наредбата за управление на имуществата на чуждестранни лица в страната спрямо настоящия имот, следва да се посочи, че в отговора на исковата молба ответникът не е поддържал такова основание за възникване право на собственост на държавата, а и в съставения акт за държавна собственост посоченото основание е единствено чл. 6 ЗС - безстопанствен имот. Неоснователни са поддържаните от касатора доводи за неустановена идентичност между имота на наследодателката и одържавения имот. Въпросът е изяснен с приетата основна и допълнителна техническа експертиза, неоспорена от ответника в процеса. При горните изводи обжалваният акт следва да бъде обезсилен в частта, с която е разгледан непредявен иск за установяване собствеността върху имота по давност и в тази част делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по предявеното основание. В частта, с която е уважен установителния иск за * ид.ч. от имота на основание наследствено правоприемство, решението следва да остане в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение 1498 от 20.08.2012г. постановено от Софийски апелативен съд, 8 състав по гр.д. № 4152/2011г. в частта, с която е отменено решение от 14.07.2011г. на Софийски градски съд, І-10 състав по гр.д. № 7634/2009г. и вместо това е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, че Л. Й. А., И. А. Д. и А. А. А., всички граждани на И., са собственици по давност на * ид.ч. от следния имот: дворно място от * кв.м. в [населено място], на [улица], съставляващо УПИ * от кв. *-а по плана на местността „П.-Б.”, заедно с построената в средата на дворното място жилищна сграда със застроена площ * кв.м., състояща се от две стаи, кухня, вестибюл и клозет. ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за произнасяне по предявеното основание на установителния иск за собственост съобразно горните указания. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част, с която е уважен предявения установителен иск за собственост върху * ид.ч. от гореописания недвижим имот на основание наследствено правоприемство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: