О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60403

гр. София, 25.06.2021 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 49 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „МТЖ ИНВЕСТ“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 11855 от 12. 08. 2020 г. по т. д. № 5058/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 630 от 3. 04. 2017 г. по т. д. № 586/2015 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-12 състав, допълнено на основание чл. 250 ГПК с решение № 1314/4. 07. 2017 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД иск по чл. 208 КЗ (отм.) за заплащане на сумата от 754 013 лв., представляваща остатък от дължимо застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 1101111110000010/29. 09. 2011 г.
Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че с обжалваното решение въззивният съд не е изпълнил задължителните указания на ВКС, съдържащи се в решение № 141 от 14. 10. 2019 г. по т. д. № 2839/2018 г. на ВКС, ІІ ТО, като не се е съобразил с приетото от ВКС наличие на материалноправна легитимация на ищеца по предявения иск и не се е произнесъл по релевираните от страните твърдения, доводи и възражения по повод спорното право. Излага оплакване, че въззивният съд недопустимо е ревизирал становището на ВКС, че ищецът е материално легитимиран по отношение на претендираното право по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.), тъй като със споразумение от 21. 08. 2012 г. бенефициерът – кредитор се е отказал от правото си да получи застрахователно обезщетение въз основа на договора за застраховка от 29. 01. 2011 г. в пълен размер, като по този начин се е погасило правото му да претендира на основание чл. 199а, ал. 1 КЗ (отм.) застрахователно обезщетение над получената сума в размер на 300 000 лв. Поддържа, че апелативният съд не се е произнесъл и по спорните материалноправни въпроси, определени от твърденията, доводите и възраженията на страните, и не е изложил съображения по тях, основани на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в противоречие с указанията в отменителното решение. Касаторът моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и да бъде постановено друго решение за уважаване на предявения иск.
Касационният жалбоподател поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. Обвързан ли е въззивният съд от указанията на ВКС, произтичащи от постановеното отменително решение на последния, при връщането му за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички приети по делото доказателства?; 3. Допустимо ли е оттеглянето на уговорката в полза на бенефициера от страна на стипуланта, както и отказът на бенефициера от облагодетелстващата го клауза, без да са налице данни за изпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит при сключена застраховка при условията на чл. 199а КЗ (отм.)?; 4. Какви са правата на обещателя – застрахования по договор за застраховка, сключен в полза на трето лице, в хипотезата на сключено споразумение между бенефициера и комитента /явно се има предвид промитента/, с което бенефициерът приема частично плащане и заявява, че няма други финансови претенции към промитента /до пълния размер на задължението/?; 5. Какво е правното значение и действие спрямо застрахования на сключено извънсъдебно споразумение между ползващо се лице и застраховател, с което последният заявява, че не приема по основание заявената щета и счита, че не дължи изплащане на застрахователно обезщетение, но се съгласява по изключение да обезщети ползващото се лице със сума, по-малка от щетата, а ползващото се лице заяви, че няма да има други финансови претенции към застрахователя за конкретния случай и страните считат взаимоотношенията си по повод настъпилото събитие за окончателно установени и уредени, в хипотезата, че застрахованият не е страна по споразумението и не го е одобрил, и по-конкретно: а) Представлява ли изявлението на третото ползващо се лице, че: „няма да има други финансови претенции към застрахователя за конкретния случай и страните считат взаимоотношенията си по повод настъпилото събитие на 6. 02. 2012 г. по застраховка „Индустриален пожар“, полица № 110111111000010, за което е образувана застрахователна щета с № 1101 [ЕГН] за окончателно установени и уредени“ и последващото приемане на извършеното плащане, отказ от облагодетелстващата клауза на бенефициера за горницата над полученото от него застрахователно обезщетение до действителния размер на щетата?; б) Какво е правното значение на плащането на застрахователно обезщетение, извършено след изричен отказ от застрахователя да извърши такова и представлява ли извършването му извънсъдебно признание на настъпилото събитие, причинените вреди, причинно-следствената връзка и наличие на основание за изплащане на застрахователно обезщетение?“. По отношение на първите два въпроса и на четвърти въпрос касаторът твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение № 74 от 13. 07. 2016 г. по гр. д. № 5981/2015 г., ІІ г. о. и решение № 84 от 25. 03. 2013 г. по гр. д. № 847/2012 г., ІІ г. о.; по въпроса по т. 2 – на решение № 212 от 1. 02. 2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., решение № 331 от 19. 05. 2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., ІV г. о., решение № 334 от 23. 04. 2010 г. по гр. д. № 427/2009 г., ІV г.о., решение № 298 от 28. 04. 2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г., ІV г. о. и решение № 815 от 15. 02. 2011 г. по гр. д. № 1713/2009 г., ІV г. о. и по въпроса по т. 4 – на решение № 167 от 22. 12. 2014 г. по т. д. № 3174/2013 г., І т. о., решение № 219 от 14. 02. 2012 г. по т. д. № 837/2010 г., ІІ т. о. и решение № 167 от 22. 12. 2014 г. по т. д. № 3174/2013 г., І т. о. Излага доводи, че по останалите въпроси не е налице съдебна практика и същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] е депозирал писмен отговор на касационната жалба, в който оспорва касационната жалба и искането за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Обжалваното решение е постановено при ново разглеждане на делото от въззивната инстанция, след като предходното въззивно решение е било отменено от ВКС с решение № 141 от 14. 10. 2019 г. по т. д. № 2839/2018 г.
При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел, че не се спори, че процесният договор за имуществено застраховане е сключен в полза на трето лице „Сибанк“ АД, в който случай по волята на страните по застрахователния договор застрахователното обезщетение се изплаща на бенефициера, а не на лицето, договаряло със застрахователя. В решението е посочено, че съгласно чл. 22, ал. 1 ЗЗД задължението на застрахователя към застрахования ще възникне, ако застрахованият е отменил клаузата в полза на бенефициера преди последният да е заявил, че ще се ползва от нея или ако третото лице се откаже от уговорката в негова полза, който отказ може да направи и след заявяването, че ще се ползва от договора. Решаващият състав е изложил, че в този случай отказът погасява правото на третото лице, като в хипотезата на имуществена застраховка в полза на трето лице уговарящият може и сам да получи застрахователното обезщетение. Въззивният съд е формирал извод, че в случая уговорката в полза на третото лице „Сибанк“ АД не е отпаднала, тъй като по делото не се установява уговарящият да е отменил клаузата в полза на банката, нито тя да се е отказала от нея. Споразумението, на което се позовава ищецът, според въззивния съд, не обективира изявление на бенефициера за отказ от уговорката в негова полза. Решаващият състав е приел, че по своята правна същност споразумението представлява установителен договор между „Сибанк“ АД и ответника, с който страните по него са се съгласили, че след изплащането на сумата от 300 000 лв. ползващото се лице „Сибанк“ АД няма да има други претенции към застрахователя и отношенията им ще са окончателно установени и уредени. Изложил е съображения, че банката се е отказала от правото да претендира застрахователно обезщетение над сумата от 300 000 лв., реализирайки правото си до този размер, но не и от уговорката в нейна полза, какъвто ясен и недвусмислен писмен отказ споразумението не съдържа. Същевременно апелативният съд е изразил становище, че оттеглянето на уговорката, както и отказът на бенефициера от нея биха били допустими при наличие на основание за това – пълно изпълнение на задълженията на ищеца по договора за кредит, каквото изпълнение не се твърди и не се доказва от ищеца. Тъй като не са се осъществили обстоятелствата по чл. 22, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е заключил, че ищецът не е материалноправно легитимиран по предявения иск, което прави безпредметно обсъждането на останалите доводи и възражения на страните.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради твърдяната очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не е засегнато от изброените пороци. Доводите на касатора за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност при изрично препращане към касационната жалба. Касае се до оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност не може да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен във връзка с твърдението на касатора, че при новото разглеждане на делото въззивният съд не се е съобразил със задължителните указания на ВКС, дадени с отменителното решение по чл. 294, ал. 1 ГПК. Съгласно цитираните от касатора решения на ВКС и служебно известните на състава решение № 217 от 03. 07. 2012 г. по гр. д. № 579/11 на ВКС, ІV г. о., решение № 128 от 29. 04. 2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 88 от 09. 05. 2011 г. по гр. д. № 1062/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 387 от 17. 05. 2010 г. по гр. д. № 3956/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 115 от 30. 04. 2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 193 от 04. 07. 2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 143 от 17. 02. 2020 г. по т. д. № 2703/2017 г. на ВКС, І т. о. и др. указанията на касационната инстанция във връзка с тълкуването и прилагането на материалния и/или процесуалния закон са задължителни за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане. С разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължението по чл. 294, ал. 1, пр. 2 ГПК означава, че въззивният съд не може да приеме по съответния материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и приложението на конкретна материалноправна норма, различно от даденото от касационната инстанция разрешение, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото. В същия смисъл е и решение № 83 от 26. 03. 2013 г. по гр. д. № 799/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., с което е прието, че при новото разглеждане на делото, след връщането му от ВКС, споровете относно правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд, се преклудират и постановявайки решението си въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване. В случая въззивният съд се е произнесъл за материалноправната легитимация на ищеца „МТЖ ИНВЕСТ“ ЕООД по отношение на претендираното право по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.), като е приел, че не се е осъществило основанието по чл. 22, ал. 1 ЗЗД, тъй като със споразумението от 21. 08. 2012 г., на което се позовава ищецът, третото лице - кредитор в чиято полза е сключен процесният договор за имуществено застраховане „Сибанк“ АД не се е отказало от уговорката в него полза. Този решаващ аргумент на съда е мотивирал отхвърлянето на иска, като въззивният съд изрично е изтъкнал, че не се налага обсъждането на останалите твърдения и възражения на страните във връзка със спорното право. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по значимия за изхода на делото въпрос: „Обвързан ли е въззивният съд от указанията на ВКС, произтичащи от постановеното отменително решение на последния, при връщането на делото за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК?“
Въпросите по т. 3, 4 и 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите нямат характера на въпроси по тълкуването и прилагането на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполагат преценка на доказателствата по делото и на съдържанието на клаузите на споразумението от 21. 08. 2012 г., сключено между „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД и „Сибанк“ ЕАД. Съгласно задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Същият не следва да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По въпроса по т. 2 от изложението на касатора съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора, доколкото същият е обусловен от отговора на въпроса, по който се допуска касационно обжалване.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател „МТЖ Инвест“ ЕООД следва да внесе държавна такса в размер на 15 080, 26 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11855 от 12. 08. 2020 г. по т. д. № 5058/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.
УКАЗВА на касатора „МТЖ Инвест“ ЕООД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 15 080, 26 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на председателя на Първо търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.