Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27

гр. София, 27.01.2022г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3193 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3492/20.04.2019 г., подадена от С. Х. Д., чрез адвокат А. Г., срещу решение № 59 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 793/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 2277 от 19.04.2018 г. по гр. д. № 1021/2016 г. на Районен съд – Разлог.
С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от С. Х. Д. срещу Б. С. Б. и А. А. Б. иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено, че ищецът е собственик на 37 кв. м, представляващи част от имот с пл. № *, п. *, кв. 1 по КП от 2001 г. на [населено място], разположени по дължина на източната му граница с имот пл. № *, п. * кв. 1 по КП от 2001 г., които към момента на одобряване на КККР на [населено място] със заповед № РД-18-23/19.04.2011 г. на изп. директор на АГКК са отразени неправомерно като част от ПИ с идентификатор ***, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, *** и ***, с административен адрес: [населено място], общ. Б., обл. Б., както и че е налице грешка при заснемането границата между поземлени имоти с идентификатори *** и ***.
Въз въззивното решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК, е посочено, че първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск за собственост, предявен на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като ищецът твърди, че е собственик, на основание договор за покупко-продажба, на поземлен имот с идентификатор *** по КККР за землището на [населено място], реституиран в полза на продавачите по договора. При закупуването на имота било извършено трасиране от специалист и границите били установени на място, като трайно материализирани такива. Съгласно исковата молба ответниците са собственици, в режим на съпружеска имуществена общност, на поземлен имот с идентификатор ***. Ищецът твърди, че границата между посочените по-горе имоти с идентификатори *** и *** била трайно установена и материализирана, за което нямало спор, но същата се разминавала с посочените КП от 2001 г. и ПУП-ПРЗ от 2005 г. и била погрешно начертана в одобрената кадастрална карта. В тази връзка сочи, че при одобряването на КККР през 2011 г., а впоследствие и след одобряването на ПУП от 2011 г., ответникът премахнал старата ограда и поставил нова такава, която навлизала с 37 кв. м в имота на ищеца. С. Д. счита, че при изработването и одобряването на КККР за землището на [населено място] не са съобразени разпоредбите на чл. 41 и чл. 43, ал. 1, т. 5 ЗКИР, във вр. с чл. 14 от Наредба № 3 от 28 април 2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, като така имотът му бил погрешно отразен и това довело до неоснователно намаляване на площта му и до незаконно увеличаване площта на съседния такъв с идентификатор ***. От своя страна, ответниците са оспорили иска.
Въззивният съд е изложил съображения, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е положителен установителен иск за собственост на реална част от имот, за която се твърди, че е грешно заснета в границите на имота на ответника или че въобще не е заснета като самостоятелен имот. Активно легитимираната страна по този иск е длъжна да установи материалното си право към момента на одобряване на кадастралната карта, в която се претендира, че е допусната грешката.
Окръжен съд – Благоевград е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, като се е аргументирал защо дава вяра на свидетелите М. Н., Б. Д. и Х. М. и не кредитира тези на свидетеля М. К.. Възприел е изцяло заключенията на изслушаните по делото съдебно-технически експертизи.
Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел за установено по делото, че С. Х. Д. е собственик на имот с кадастрален номер *** (предишен пл. № *), а Б. С. Б. и А. А. Б. са собственици на имот с кадастрален номер *** (предишен пл. № *), като двата имота са съседни и имат обща граница. С нотариален акт № 170, том I, peг. № 984, дело № 170 от 14.04.2005 г. С. Х. Д. е придобил собствеността върху УПИ с пл. № * в кв. 1 по плана на [населено място], [община], с площ от 666 кв. м. Преди това същият имот е бил възстановен на неговите праводатели с решение № Е443ДА/26.01.2001 г. на ОСЗГ - Белица, с което е възстановена собствеността върху нива от 0.666 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], в местността „Р.“. От своя страна Б. С. Б. и А. А. Б., посредством договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 15, том IV, peг. № 4531, дело № 595 от 3.07.2007 г., са придобили собствеността върху нива с площ от 0.615 дка, находяща се в местността „Д.“, осма категория, попадаща в строителните граници на [населено място], представляваща имот с пл. № *, в кв. 1 по плана на [населено място]. Същата тази нива преди това, по силата на решение № 571А/19.04.2007 г. на ОСЗГ - Белица, е била възстановена на праводателя на ответниците.
Приел е, че от заключенията на съдебно-техническите експертизи се установява по категоричен начин, че заснетата и отразена в действащите към момента КККР площ на имот с кадастрален номер *** е по-голяма от посочената в документите за собственост площ от 666 кв.м, а заснетата и отразена площ на имот с кадастрален номер *** е по-малка от тази по документите за собственост - 615 кв. м. Разпитаните свидетели, чиито показания са кредитирани от въззивния съд, от своя страна посочват, че не им е известно някоя от страните да нализа в имота на другата. Ето защо Окръжен съд – Благоевград е заключил, че по делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че части от имот с кадастрален номер *** се ползват неоснователно от собственика на имот с кадастрален номер *** и че неправилно са заснети като част от последния. В същото време по делото липсват каквито и да било доказателства (а и доводи в тази насока не са навеждани) за това, че между имоти с пл. № * и пл. № * е имало придаваеми места, които да са довели до увеличаване площта на някой от тях за сметка площта на другия. От заключението на двете съдебно-технически експертизи, изготвени в хода на първоинстанционното производство, категорично се установява, че границата между имотите на страните по делото по действащата кадастрална карта е идентична с границите им по предходните кадастрални планове от 2001 и 2005 г. Съгласно заключението на изслушаната пред въззивната инстанция (по указания в отменителното решение на ВКС) съдебно-техническа експертиза границите на двата процесни имота, отразени в кадастралния план през 2001 г., са съобразени с границата между тях, образувана въз основа решенията на ОбСЗ, както и че общата им граница съответства на границата, отразена в действащата към момента кадастрална карта. Действително, вещото лице е посочило, че границата между поземлените имоти *** и *** почти напълно се покрива (съвпада) с границите на поземлени имоти с пл. № * и пл. № *, допълнени в кадастралния план през 2001 г., като разликата между двете граници в южния край е 7 см, а в северния - 15 см. Доколкото обаче отместването е в ущърб на ответниците по иска и предвид фактическите констатации на вещото лице, според които това отместване е в рамките на допустимото такова от нормативната уредба - чл. 18 от Наредба № 3 от 28 април 2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри (отм.), действала към момента на одобряване на КККР, и чл. 18 от действащата Наредба № РД-02-20-5 от 15 декември 2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, подобно отклонение не може да обоснове основателност на исковата претенция.
Жалбоподателят счита атакуваното от него решение за неправилно, недопустимо и незаконосъобразно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. Д. твърди, на първо място, като се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че в закона липсва ясно формулирано правило, а в правната теория са застъпени различни становища и не е единно виждането относно въпросите, свързани с правомощията на съда при констатиране несъответствие на законовата разпоредба с Конституцията на РБ.
На следващо място, формулирани са следните въпроси:
1. В производството по чл. 53, ал. 2 ЗКИР подлежи ли на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би могло да обуслови трансформирането на регулационните граници в имотни; следва ли да се извърши преценка и с оглед на какви обстоятелства, дали кадастралната карта отразява вярно границите на имота, какъв е предметът на доказване в това производство и какво е необходимо да установи предявилото иска лице за доказване на активната си материалноправна легитимация;
2. Докъде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест, допускане на доказателствата и даване на указания от съда при въззивното разглеждане на делото; при констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният да даде указания за ангажиране на доказателства;
3. Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест;
4. Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад.
Жалбоподателят твърди, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на задължителната практика и на практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 788/27.04.2011 г. по гр. д. № 120/2010 г., IV г. о., решение № 549/29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г., IV г. о., решение № 172/23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г., III г. о., решение № 385/10.05.2010 г. по гр. д. № 1245/2009 г., III г. о., решение № 700/6.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г., IV г. о.
Подробно излага и други съображения, неотносими към основанията за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба са депозирали отговор, в който са навели доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая не се установява наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като от самото изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не става и ясно в каква връзка са изложените в това отношение доводи.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите, по отношение на които жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, защото атакуваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК. Всички въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са били визирани и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при предходното касационно обжалване, като от ВКС е прието, че те не обуславят допускане на касационно обжалване, с изключение на втората част от първия въпрос. По отношение на тях е неприложима разпоредбата на чл. 295, изр. първо ГПК. С решение № 35 от 29.06.2020 г. по гр. д. № 1902/2019 г. ВКС, състав на второ гражданско отделение е отменил предходното решение на Окръжен съд – Благоевград и е върнал делото за ново разглеждане с указания за назначаване на съдебно-техническа експертиза за установяване границите на собствеността на двата процесни имота, определени с решенията на ОСЗ и удостоверенията и скиците по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ, и дали същите са нанесени точно в кадастралния план от 2001 г., както и дали тези граници съответстват на границите, отразени в кадастралната карта. Въззивният съдебен състав, разглеждащ повторно делото, е изпълнил указанията на ВКС в съответствие с изискванията на чл. 294, ал. 1 ГПК и в решението си е изследвал границите на собствеността, определени с решенията на ОСЗ и удостоверенията и скиците по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ, като е установил, че още при първоначалното нанасяне на имотите на страните границата между тях е била отразена точно, като по този начин същата е отразена и в кадастралната карта, поради което не е налице сочената от ищеца грешка в кадастралната карта и претендираните с исковата молба 37 кв. м са собственост не на него, а на ответниците по иска.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Ответниците по касационната жалба не са направили искане за присъждане на разноски, поради което и съдът не им присъжда такива.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 59 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 793/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.





ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: