Р Е Ш Е Н И Е № 6 София, 31 януари 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети януари 2012г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ............Р. ВИДЕНОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП ........А. ГЕБРЕВ................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2766/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалби на подсъдимите А. Л. А. и Л. П. А. срещу въззивно решение № 169, постановено от Апелативен съд – гр.София на 22.07.2011 г. по ВНОХД № 293/2010 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото само в гражданската й част, като е бил намален размерът на обезщетението за неимуществени вреди, което подс. А. А. следва да заплати на пострадалия Л. Д. на шест хиляди лева, както и размерът на държавната такса ,която се дължи върху тази сума. С първоинстанционна присъда № 63, постановена от Софийски градски съд на 15.02.2010 г. по НОХД № 1835 по описа за 2006 г., подсъдимият А. А. е бил признат за виновен за това, че на 11.01. 2002 г. в [населено място] в жк. Л. в асансьора на бл. 906 направил опит умишлено да умъртви Л. И. Д., като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115 във вр.чл. 18 вр. чл. 58 б.А вр. чл. 55 ал.1 т.1 от НК е бил осъден на пет години лишаване от свобода, като е било постановено изтърпяването на наказанието да се извърши при първоначален „общ” режим. Със същата присъда е бил признат за виновен и подс. Л. П. А., за това, че на 11.01.2002 г. в [населено място], в жк Л., пред бл. 906 пред вход „А” направил опит умишлено да умъртви Л. Д., като деянието е останало недовършено поради независещи от дееца причини и е действал при превишаване пределите на неизбежната отбрана, поради което и на основание чл. 119 вр. чл. 18 ал.1 вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години, изпълнението на което на осн. чл. 66 ал.1 от НК е било отложено за срок от четири години. На осн. чл. 45 от ЗЗД подсъдимият А. А. е бил осъден да заплати на Л. Д. сумата от 10 000 лева, а подс. Л. А. – 2 000 лева, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди от престъпленията. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия А. А., съдържа твърдение за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, изразило се в допускане на съществени процесуални нарушения по делото: неподкрепени изводи в мотивите от доказателствата по делото /което по естеството си е твърдение за необоснованост/, игнориране на доказателства и изопачено обсъждане на други /показания на св. Б. Г., обяснения на подс Л. А., заключението на експертизата за ДНК анализ на кръв от асансьорната кабина/, липса на цялостен анализ на показанията на св. Д.. В резултат на това се излага твърдението, че подс. А. А. е осъден по обвинението, без то да е доказано по несъмнен начин съобразно критериите на чл. 303 от НПК. Прави се искане въззивното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане. В жалбата, подадена от името на подс. Л. А., се съдържат твърдения за наличие на две касационни основания. Това по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се аргументира с изразеното от жалбоподателя мнение, че въззивното решение е „явно обосновавано”/което не е касационно основание/ и обвинението не е доказано по несъмнен начин. В обсега на основанието по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК се сочи неправилно приложение на закона, доколкото въззивният съд не е обсъдил предложената му защитна теза за липса на умисъл за убийство у този подсъдим, както и че той е извършил деянието при условията на неизбежна отбрана, без да превишава пределите й. По същество се иска касационният съд да постанови решение, с което той да бъде оправдан. Пред касационната инстанция единият от защитниците /адв. М./ на подсъдимия А. А. поддържа жалбата му по изложените в нея доводи, като в допълнение сочи, че двете съдебни инстанции не са положили всички усилия за разкриване на обективната истина по делото, тъй като не са установили по експертен път дали с получените от пострадалия наранявания в асансьорната кабина той би могъл да извършва всички останали движения, както са описани в приетата за установена фактическа обстановка. Другият защитник на подс. А. А. /адв. М. М./ поддържа твърдението за наличие на множество съществени процесуални нарушения, изразяващи се в непълен анализ на доказателствената съвкупност, както и в непълнота на доказателствата, довела до невъзможност да се провери версията на този подсъдим относно нападението в асансьорната кабина от страна на пострадалия с носена от него тесла. Прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или алтернативно - оправдаване на подсъдимия, тъй като не е нанасял удари на пострадалия в асансьора. Защитата на подс. Л. А. поддържа жалбата, като акцентира върху неправилната оценка на доказателствата от въззивния съд, който не е обсъдил разпоредбата на чл. 12 ал.3 т.6 от НК /действала към момента на деянието/. В резултат на това предлага на съда да приеме, че деянието е извършено при неизбежна отбрана, като липсва превишаване на пределите й, поради което този подсъдим да бъде оправдан. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец намира жалбите за неоснователни, поради което предлага решението да бъде оставено в сила. Счита, че липсват твърдените в жалбите съществени процесуални нарушения, а наличието на някои нарушения и пропуски намира за несъществени. Поради това не счита, че нови експертизи биха способствали за по-нататъшно изясняване на фактите по делото. Искането на защитника на подс. Л. А. за оправдаването му намира за неоснователно, тъй като е установено, че този подсъдим е съзнавал, че пострадалият няма в себе си оръдие, годно да причини смърт на сина му. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбите, като счита, че съдът е извършил цялостен анализ на доказателствата, вярно ги е оценил и е направил правилни правни изводи. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбите на подсъдимите, с които се иска отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане,са основателни. В рамките на пределите на касационната проверка ВКС констатира допуснати от въззивната инстанция особено съществени нарушения на процесуалните правила от вида на тези по чл. 348 ал.3 т.1 от НПК. Върховният касационен съд констатира при проверка на атакувания съдебен акт съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушение на принципа на чл. 13 от НПК, изискващ от съда да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина по делото, което е довело до съществено ограничаване на правото на защита на подсъдимите по делото. Потвърждаването на постановена първоинстанционна осъдителна присъда при приети нови фактически положения /дори и само по отношение на един факт/, какъвто е настоящият случай, не е процесуално недопустимо, ако съдът при анализа и оценката на доказателствата е изследвал цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирал нито едно доказателство и едва след това е направил единствено възможния и безпротиворечив извод относно механизма на престъплението. Настоящият случай обаче разкрива съществени отклонения на съдебните инстанции по фактите от този процесуален принцип. По делото е работено с един изключително стеснен кръг от доказателствени източници относно обстоятелството как е протекъл инцидентът между пострадалия и подс. А. А. в асансьорната кабина. Поради обстоятелството, че в нея са били само пострадалия и този подсъдим, то изводите за съставомерните факти, подлежащи на доказване относно отговорността на подс. А. А., биха могли да бъдат направени само от два преки доказателствени източника – обяснения на подс. А. А. и показания на пострадалия Л. Д.. Спорното по делото обстоятелство – носел ли е пострадалият тесла при влизането си в асансьора, е решено по противоречив начин от двете съдебни инстанции по фактите. СГС е приел, че пострадалият не е носел тесла, а САС – че е носел /л.5 от решението/. Фактът на наличието на тесла в ръцете на пострадалия обаче е безспорно значим за защитата на подс. А. А., доколкото той е заявил, че с нея е бил нападнат и удрян от Д. в асансьорната кабина. В приетите от въззивния съд факти обаче липсва изрично посочване на приет за установен такъв факт, въпреки че на л. 9 от решението, правейки анализ на обясненията на този подсъдим, съдът е посочил, че следва да се кредитират в частта им, в която той твърди, че с носената от пострадалия тесла /с тъпата й част/ бил ударен в асансьорната кабина. По този начин анализирана и мотивирана доказателствената дейност на въззивния съд страда от съществено противоречие, което е пречка да се установи действителното вътрешно убеждение на съда относно този факт. То се засилва и от обстоятелството, че първоинстанционният съд изрично е приел в мотивите към присъдата си /л. 26/, че предвид липсата на зацапвания с кръв по теслата, установени по експертен път, твърдението на подсъдимия А. А., че са му нанасяни удари от пострадалия с металната част на теслата в асансьора, е недостоверно. Налице е очевидно различие в оценката на един и същ доказателствен източник /обяснения на подс. А. А./, извършено от двете съдебни инстанции. Такъв анализ не е недопустим, стига обаче да бъде надлежно обоснован и подкрепен с доказателствен анализ на други източници на доказателства извън оспорения. Доказателствената дейност на първата инстанция търпи сериозен упрек в това отношение, тъй като е направила извод за липсата на факт, подлежащ на доказване, въз основа единствено на заключението на СМЕ на ВД, която е установила липса на кръв по вещественото доказателство тесла. То обаче не е единственият способ за събиране на доказателства, чрез които да се установи или отрече съществуването на това обстоятелство /като по този начин се потвърди или отрече тезата на подсъдимия/. Вън от вниманието на двете инстанции е останало обстоятелството, че в досъдебното производство по делото са приложени два медицински документа /л. 15 и л. 42/, касаещи състоянието на подс. А. А. непосредствено след задържането след инцидента, както и два дни по-късно /на 14.01.2002 г./, в които са описани определени наранявания по тялото му. Въпреки тяхното наличие, сочещо на необходимост от използването на експертни знания в областта на медицината относно начина на получаване, средството, с което са причинени, били ли са кървящи или не, каква е давността на получаването им, съдебните инстанции не са допуснали назначаването на съдебно-медицинска експертиза, така като ги задължава чл. 144 ал.1 от НПК. Изясняването на тези обстоятелства е от съществено значение както относно проверка на достоверността на обясненията на подсъдимия А. А., така и относно изясняване на фактическата обстановка, която очевидно страда от непълнота относно обстоятелството използвал ли е пострадалият носената от него тесла в асансьора и нанасял ли е удари с нея по тялото на подсъдимия, както и, ако са били нанасяни, дали това е станало преди, по време или след нанасянето на удар с нож от страна на подсъдимия. В резултат на неизяснената фактическа обстановка поради процесуалното бездействие на съда, към настоящия момент не би могло с категоричност да се вземе отношение по правилната правна квалификация на деянието, осъществено от подс. А. А.. В резултат на това не е била проверена защитната теза на този подсъдим, което се отразило съществено на правото му на защита, а от друга страна – не може да доведе до извод, че съдебните инстанции са достигнали до обективната истина по делото. Налице и друго обстоятелство, което е следвало да намери отражение в разсъждението на съда относно механизма и авторството на деянията на двамата подсъдими. За тях с оглед изграждане на защитната им теза от очевидно значение е бил въпросът за това от кого произхожда кръвта, намерена в асансьрната кабина. Въпреки положените доказателствени усилия чрез назначаване и изслушване на съдебно-медицинска експертиза и друга такава за ДНК - анализ на кръвта, въззивната съдебна инстанция не е успяла да стигне до еднозначен експертен извод относно този факт /вж заключенията на л.80 и л. 126-136 от въззивното дело/. Заключението по тройната СМЕ за ДНК анализ на иззетите с марлени тампони течности от местопрестъплението, от които обект № 4 е бил именно иззета течност от пода на асансьора, е че „не може да бъде изведен комбиниран ДНК профил от биологичния материал –кръв по обект №4, както и да бъде проведен сравнителен анализ с ДНК профилите на А. А., Л. А. и Л. Д.”. Независимо от тези изводи на експертите, въззивният съд в решението си /л. 15/ е приел за установено , че „намерените в асансьорната кабина следи от кръв могат да принадлежат само на пострадалия”. Направата на този извод е обоснована именно със заключението на посочената експертиза. Очевидно е некоректното цитиране на заключението на същата, което по същество е изопачаване на изводите й, тъй като им е придадено значение, което те обективно нямат. В същото време съдът е следвало да провери тезата на подсъдимите и чрез други способи - подробен анализ на показанията на свидетелите С. В. и А. А., които дават сведения относно вида и местоположението на кръвта в кабината на асансьора, а също така и като изследва по-задълбочено механизма на нараняването на пострадалия, получено на това място. Положени са усилия за изясняване на механизма на получаването на нараняването, проникващо в коремната кухина. Съдът обаче е следвало да продължи с тези усилия, за да провери обясненията на подсъдимите и показанията на пострадалия, като постави задача на експерт/и, за да установи дали полученото нараняване е било кървящо, в кой момент от нараняването е прокървяло, би ли могло да стане непосредствено след намушкването или в по-късен момент, обилно ли е било или не, възможно ли е първоначално да попаднат на пода само капки кръв от констатираната рана. Експертно заключение по тези неизяснени въпроси, за които са необходими специални знания от областта на медицината, би било само в полза на съда, за да провери достоверността на гласните доказателствените средства, за да направи своите фактически изводи, които към настоящия момент са резултат само от предположения. За правилното изясняване на въпроса за точния материален закон, по който следва да се квалифицира деянието на подс. Л. А., в отговор на тезата на защитата му, че деянието изцяло е попадало в хипотезата на чл. 12 ал.1 , респективно чл. 12 ал.3 т.6 от НК /действал към момента на деянието/, от съществено значение е бил въпросът за съответността на нападението от страна на пострадалия Д. и отбраната срещу него от страна на подс. Л. А.. Във въззивната жалба са наведени достатъчно аргументи на защитата против изводите на първоинстанционния съд относно несъответствието на отбраната на подсъдимия Л. А., които не са получили отговор във въззивното решение, противно на изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК. Несъответствието между нападението и отбраната е било преценено единствено въз основа на това, че подсъдимият Л. А. е използвал хладно оръжие, а пострадалият е бил невъоръжен. Този извод не държи сметка на указанията, съдържащи се в Постановление на Пленума на ВС № 11/1973 г. /т.7/ , относно критериите, на които следва да се преценява наличието или липсата на „превишаване на пределите на неизбежната отбрана”, които във всеки отделен случай следва да бъдат оценявани с оглед спецификата на конкретните обстоятелства. Именно с оглед на тях е допустимо отбраняващият се да използва и по-интензивни средства и начини на отбрана, ако това явно не надхвърля възможностите за отблъскване на нападението. Съдът е следвало да съобрази тези указания и да даде отговор на направените защитни доводи от страна на подс. Л. А.. Вън от полезрението на съда са останали няколко факта, които биха имали значение за правните му изводи – физическите данни на подсъдимия Л. А. и на пострадалия, обстоятелството, че в този отрязък от инцидента никой от останалите свидетели-очевидци не се е намесил, за да преустанови конфликта, както и извода, съдържащ се в заключението на СМЕ на пострадалия /л. 372 от първоинстанционното дело/, че получените от него увреждания не са му пречели да извършва активни движения, включително в продължение на часове и даже с немалка интензивност. Потвърждаването на изводите на първоинстанционния съд относно правната квалификация на престъплението е възможно, стига обаче съдът да отговори на наведените аргументи срещу тях, като тези отговори следва да бъдат обосновани с доказателствата по делото. Преповтарянето на част от мотивите на присъдата от въззивния съд не представлява отговор на доводите във въззивната жалба по смисъла на чл. 339 ал.2 от НПК, а неговата липса съставлява съществено процесуално нарушение. Не би могло да се приеме, че съдът е достигнал до обективната истина по делото, ако той е игнорирал част от доказателствата, като не е проверил достоверността им, както и когато е тълкувал превратно част някои от тях. Не може да бъде прието, че са спазени правата на всички страни в процеса, ако не са събрани и проверени доказателства, които биха ползвали техните защитни позиции, и то със способите, предвидени в процесуалния закон. Наличието по делото на обстоятелства, които не са изяснени, а чрез изясняването им би могло да се достигне до друг фактически и правен извод, не само нарушава правата на подсъдимите, но и правата на обществото за реализирането на адекватно и справедливо правосъдие. Поради това упрекът за едностранчив и избирателен подход при събирането и проверката на доказателства не е лишен от основание, а той е рефлектирал и върху доказателствено-оценъчната дейност на съда. Възприемането или отхвърлянето на тезата на която и да е страна в наказателния процес е право и вътрешно убеждение на решаващия съд. То обаче трябва да е резултат от обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Недопустимо е съдът да се произнася по достоверността на едно доказателствено средство въз основа на предположения и без използване на специалните познания на експерти, в случаите, в които това действително е необходимо. Такава процесуална дейност не само че нарушава принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК, но и не може да се вмести в критериите за справедлив наказателен процес по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Не може да не се отчете от касационния съд факта на прекалената продължителност на настоящия наказателен процес – вече повече от десет години. Този срок дори от първоинстанционния съд правилно е отчетен като неразумен и е взет предвид като едно от смекчаващите наказателната отговорност обстоятелства при определяне на наказанието на всеки от подсъдимите. Очевидно е, че при допуснатото нарушение на принципа на чл. 22 ал.1 от НПК, изискващ съдилищата да разглеждат делата в разумен срок, съдът е длъжен да осигури компенсаторно средство на нарушеното право на подсъдимите да получат произнасяне по наказателните обвинения срещу тях в обозрим и съответен на обвинението срещу тях срок. Към този момент правилно е било оценено, че това средство се явява намаляване на наказанията им. Доколкото в случая е налице колизия между различни права на подсъдимите, залегнали в чл. 6 от ЕКПЧОС – правото на гледане на делото в разумен срок и останалите права, визирани в частност в параграф 3 от Конвенцията, настоящият съдебен състав е на мнение, че бързината на наказателното производство не следва да става за сметка и в ущърб на нарушаване на правото на защита на подсъдимите и интереса на правосъдието да достигне максимално до обективната истина по делото. Поради това, независимо, че връщането на делото за ново разглеждане неминуемо ще доведе до удължаване на и без това неразумно продължителния наказателен процес, ВКС намира, че в случая на принципа на чл. 13 от НПК /разкриване на обективната истина/ следва да бъде отдаден приоритет. Натрупалият се нов срок при новото разглеждане на делото трябва да бъде взет предвид от новия съдебен състав при произнасянето по съществото на делото. Изтеклият неразумно дълъг срок до настоящия момент изисква особена бързина и прецизност на новия състав на въззивния съд при насрочване на делото най-вече с оглед на указанията, касаещи неговата доказателствена дейност. Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 3 вр. ал.3 т.1 от НПК. Те по естеството си са отстраними чрез провеждането на ново съдебно производство пред втората инстанция по фактите, което налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от САС. В хода на същото следва да се отстранят всички констатирани нарушения и да се даде отговор на поставените във въззивните жалби въпроси за механизма на двете престъпления и тяхната правилна правна квалификация. Ето защо и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 169 от 22.07.2011 г., постановено по ВНОХД № 293/2010 г. по описа на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд от стадия на допускане на доказателства. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: