Р Е Ш Е Н И Е № 93 гр. София, 20 юли 2020 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Галина Стоянова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 279 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. А. А., депозирана чрез защитата му, срещу решение на Софийски апелативен съд № 16 от 14.01.2020, по ВНОХД № 930/19, с което е потвърдена присъда на Кюстендилски окръжен съд № 8 от 1.04.2019 г, по НОХД № 574/18. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че в периода 8/9.06.2017 г в [населено място], умишлено е умъртвил И. Д. И., като убийството е извършено с особена жестокост, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 и чл. 54 НК, е осъден на шестнадесет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 16.06.2017 г до 3.07.2018 г. Със същата присъда, на основание чл. 45 ЗЗД, е реализирана гражданската отговорност на подсъдимия, а именно: Осъден е да заплати на малолетната Д. В. Д., внучка на пострадалия, действаща чрез своя баща и законен представител В. И. Д., обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 25 000 лв, заедно със законните последици. Осъден е да заплати на В. И. Д. и П. И. И., синове на починалия, обезщетение за неимуществени вреди, в размери, както следва: 50 000 лв, заедно със законните последици, в полза на първия ищец, и 30 000 лв, заедно със законните последици, в полза на втория ищец. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. С жалбата, насочена срещу наказателната част на въззивния акт, и срещу гражданската такава, се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1 и 3 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Материалният закон е приложен неправилно, тъй като не е извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 НК, а друго, по-леко наказуемо престъпление. Не е съобразено заключението на СМЕ, че смъртта на пострадалия е настъпила мигновено, още след първия удар, откъдето и правната квалификация „особена жестокост” не е налице. При решаване на делото не са оценени адекватно следните обстоятелства: че пострадалият е дошъл в дома на подсъдимия без предварителна покана, късно вечерта / към 22, 00 часа /, че обстановката, при която е протекло гостуването, не е предполагала възникване на конфликт, а такъв се е разразил в резултат на предходни влошени отношения между подсъдимия и пострадалия, че деянието е извършено в състояние на афект, че деецът не е целял или допускал умъртвяване на жертвата. Правилното приложение на материалния закон предполага преквалификация на деянието по чл. 124 НК, по чл. 118 НК или по чл. 115 НК. Наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като е завишено. Налице са основания за редуциране на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, които не отговарят на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД. С жалбата се иска преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление, преминаване към по-леко наказание, респективно, намаляване размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател се присъединява към становището на защитника си. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци В. Д., П. И. и малолетната Д. Д., действаща чрез своя баща и законен представител В. Д., счита, че жалбата е неоснователна, а въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Частният обвинител и граждански ищец В. Д. пледира за неоснователност на жалбата и изразява становище, че обжалваното решение следва да бъде приведено в изпълнение незабавно. Частните обвинители и граждански ищци П. И. и малолетната Д. Д., действаща чрез своя баща и законен представител В. Д., не участват лично в касационното производство. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК не е допуснато. ВКС споделя становището на въззивния съд, че деянието е съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 НК, поради следните съображения: От фактическа страна е прието, че инцидентът е настъпил на 8/9.06.2017 г, късно вечерта, в интервала 22,00 часа - 24, 00 часа, в дома на подсъдимия, където пострадалият, негов съсед, е отишъл без покана от домакина. Двамата мъже, които били употребили алкохол, седнали в кухнята и разговаряли. Жалбоподателят изразил съмнение, че гостът му е откраднал негови вещи, по повод на което между тях избухнал спор. Спорът прераснал в разговор на висок тон и взаимно сбиване, при което били разменени удари с юмруци и с носения от пострадалия бастун. На стената зад печката в кухнята имало поставена ламарина. Подсъдимият бутнал госта в стената зад печката и той паднал на пода, като преди това си ударил теменната част на главата в листа ламарина. Жалбоподателят го ритнал по гърдите и пострадалият останал в легнало положение. Домакинът отишъл до банята, за да вземе подходящ инструмент, с който да нанесе още удари, но не намерил и се върнал в кухнята. Оттам взел малка секира, с която с тъпата й страна нанесъл множество удари по главата и тялото на пострадалия. В резултат се счупила лявата ябълчна кост на черепа и били избити пет зъба, два от които били вдишани, заседнали в бронхите на белия дроб и препятствали дихателната функция. Подсъдимият нанесъл и ритници по тялото на госта си. Нанесъл му удари с острата част на брадвата по двете колена, като посякъл коленните капачки. Настъпилата смърт на пострадалия се дължала на механична асфиксия от вдишване на чужди тела / двата избити зъба / и черепно-мозъчна травма с нарушение на съзнанието и изпадане в състояние, благоприятстващо вдишване на чуждите тела. Изложените фактически положения правилно са квалифицирани като убийство, извършено с особена жестокост, престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 НК. Съдебната практика е изяснила, че „особената жестокост” е качество на дееца, който извършва престъплението, и се разкрива в начина и средствата, използвани за осъществяване на деянието. В тази насока са от значение броят на нанесените удари и тяхната сила, причинените телесни увреждания на пострадалия и поведението на подсъдимия по време на извършване на деянието. „Особена жестокост” има и в тези случаи, когато смъртта е настъпила при първия удар, но действията на виновния свидетелстват за неговата безчовечност. Друго е положението при убийство, извършено по „особено мъчителен начин за убития”, съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 НК. В посочената хипотеза, преди да умре, пострадалият е изживял големи болки и страдания и тежки предсмъртни мъки в един по-продължителен период от време. По настоящето дело, не е повдигнато обвинение за причиняване на смърт по „особено мъчителен начин за убития”, а за убийство, извършено с „особена жестокост”. Този елемент от квалифицирания състав на чл. 116, ал. 1, т 6 НК е налице, който извод следва от начина на извършване на деянието и от използваните средства за причиняване на смъртта, а именно: на пострадалия са нанесени множество удари по главата и тялото, с юмруци, ритници и с брадва, свидетелстващи за проявена от дееца ярост и ожесточение. Установено е, че смъртта не е настъпила от първия удар, както сочи жалбоподателят, а е резултат от наслагващите се удари, от които се е стигнало до причиняване на черепно-мозъчна травма, избиване на зъби и поглъщането им, довело до механична асфиксия и преустановяване на дишането. Макар и в случая, тази хипотеза да не е налице, „особена жестокост” е мислима, и когато смъртта е настъпила от първия удар, но боят е продължил чрез нанасяне на удари, сочещи на проявена от извършителя ярост и безчовечност. Ето защо, доводът, че смъртта е настъпила от първия удар, откъдето и приетата съставомерност на деянието, е неправилна, е неоснователен и не може да бъде споделен. Правилно е решен и въпросът, касаещ субективната страна на извършеното престъпление, а именно: Вярно е, че подсъдимият не е планирал да извърши посегателство срещу живота на пострадалия, но поради употребата на алкохол и разразилият се спор, при него е възникнал внезапен умисъл за убийство, като смъртта на жертвата е причинена в резултат на множеството удари по главата и тялото му, нанесени с ярост и ожесточение. В този смисъл, обстоятелството, че деецът не е планирал да умъртви своя съсед, не се отразява на приетата по делото правна квалификация, а доводът в тази насока не може да бъде споделен. По изложените съображения, ВКС споделя становището на въззивната инстанция, че липсват основания за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление, тъй като приетите факти обуславят съставомерност по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 НК. Наличието на квалифицирания състав на убийство изключва възможността за самостоятелно приложение на основния състав, който се поглъща от квалифицирания, а искането за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия, за престъпление по чл. 115 НК, не може да бъде уважено. Не са налице предпоставките и на причиняване на смърт при смесена вина, тъй като е налице умисъл за причиняване на смърт, в която хипотеза липсва умисъл за причиняване на телесна повреда и непредпазливост към смъртта, което се явява пречка за квалифициране на деянието по чл. 124 НК. На следващо място, установено е, че в резултат на избухналия спор и размените реплики между домакина и госта, деецът е изпаднал в раздразнено състояние, в което е извършил деянието. Това състояние обаче не носи белезите на физиологичен афект по смисъла на чл. 118 НК, тъй като липсва такова стесняване на съзнанието, което лишава дееца от годността да действа разумно / без да го лишава от вменяемост /. При това положение, деянието не може да бъде преквалифицирано по чл. 118 НК, а искането в тази насока не може да бъде уважено. С оглед на изложеното, ВКС намери, че липсва основание за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление / по чл. 124 НК, по чл. 118 НК, респективно по чл. 115 НК /, а искането на жалбоподателя за преквалификация на деянието е неоснователно и не може да бъде уважено. Не е допуснато нарушение на материалния закон и при произнасянето по гражданската отговорност. Взето е предвид, че между убития и гражданските ищци, негови близки роднини, синове и внучка, е имало отношения на обич и привързаност, които са безвъзвратно прекъснати. Съобразено е това, че гражданският ищец В. Д. се е грижил лично за своя баща, посещавал го е редовно и го е снабдявал с хранителни продукти и лекарствата, от които възрастният човек се е нуждаел. Това е мотивирало съда да му присъди обезщетение за неимуществени вреди, в размер, по-голям, от този, който се следва на другия син, гражданския ищец П. И., с когото пострадалият е поддържал добри отношения, но контактите между баща и син са били по-редки. Правилно е определено и обезщетението в полза на малолетната внучка Д. Д., която е изпитвала обич и привързаност към своя дядо, когото често е посещавала заедно с баща си. С оглед на изложеното, ВКС намери, че обезщетенията за неимуществени вреди, така, както са присъдени в полза на гражданските ищци, съответно в размери на: 50 000 лв, 30 000 лв и 25 000 лв, отговарят на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, а искането за редуцирането им до по-ниски размери не може да бъде удовлетворено. ВКС намери, че е основателно оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Съображенията за това са следните: Въззивният съд е приел, че смекчаващите обстоятелства образуват превес, но не са „многобройни”, респективно, нито едно от тях не е „изключително”, поради което е отмерил наказанието при условията на чл. 54 НК. Настоящата инстанция не споделя изложеното становище, тъй като счита, че смекчаващите обстоятелства се отличават с „многобройност”, а при тяхното наличие, и най-лекото, предвидено в закона, наказание, се явява несъразмерно тежко на извършеното, откъдето следва, че са налице кумулативните предпоставки на чл. 55 НК. В тази насока, от значение са следните обстоятелства: Подсъдимият е възрастен, самотно живеещ човек, който няма близки родственици, които да полагат грижи за него. Отнасял се е добронамерено към съселяните си и не е влизал в конфликтни отношения с тях. Материалното му състояние е незадоволително, което го е мотивирало при възникване на облигационни задължения да ги изпълнява чрез полагане на труд. Съдебното му минало е необременено и не е известен с криминални прояви. Деянието е извършено под влияние на бурни негативни емоции, провокирани от спора му с пострадалия, който е бил известен с конфликтния си характер. Депозирал е самопризнания, отнесъл се е критично към стореното и е изразил искреното си съжаление. Изброените обстоятелства имат характера на смекчаващи такива и образуват множество, което носи белезите на „многобройност”, тоест, първата предпоставка на чл. 55 НК е налице. Налице е и втората кумулативна предпоставка, тъй като, предвид наличието на изброените многобройни смекчаващи обстоятелства и предвид тяхното естество, може да бъде направен извод, че и най-лекото, предвидено в закона, наказание за извършеното престъпление / петнадесет години „лишаване от свобода” /, се явява несъразмерно тежко. С оглед на изложеното, ВКС счете, че са налице условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, за слизане под минимума на санкцията по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 НК, като наказанието бъде намалено на десет години „лишаване от свобода”. Смекченото наказание „лишаване от свобода” би могло да изпълни целите на наказанието по чл. 36 НК, поради следното: Генералната превенция може да бъде постигната, тъй като обемът на държавната принуда е достатъчен по строгост, за да въздейства предупредително и възпиращо по отношение на останалите членове на обществото. Наказанието би могло да изпълни и целите на специалната превенция, тъй като предвиденият в закона поправителен и превъзпитателен ефект би могъл да се постигне в период от десет години, доколкото при осъдения липсва трайно изграден престъпен модел на поведение, за чието преодоляване да е нужен по-дълъг срок на престой в пенитенциарно заведение. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е частично основателна и следва да бъде частично уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. т. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Софийски апелативен съд № 16 от 14.01.2020 г, по ВНОХД № 930/19, като, на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия А. А. А. наказание на ДЕСЕТ ГОДИНИ „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА”. ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: