РЕШЕНИЕ № 103 София, 13.03.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на десети март две хиляди и четиридесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря АНИ ДАВИДОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №5656/2013 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№4988/26.4.2013 г., подадена от К. К. К., приподписана от адв. П., против въззивно решение №311/12.6.2013 г. по гр.д.№1389/2012 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, ГО, първи състав. С обжалваното решение е потвърдено решение №1131/02.7.2012 г. по гр.д.№1794/2011 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, ХХІІ състав, с което е отхвърлен предявеният от К. К. К. от [населено място] против Е. К. Т. и И. Б. Т., и двамата от [населено място], за заплащане на сумата от общо 27652,95 лева, по равно от двамата ответници, с която последните са се обогатили неоснователно за сметка на ищцата, чрез извършване от последната в периода от 23.12.2008 г.- до 22.6.2011 г. на плащания в общ размер на посочената сума за погашение на задължения на ответниците, като кредитополучатели по договор за кредит жилище №20966/31.01.2007 г. сключен между тях и ТБ “А. Б.”. Въззивната инстанция е приела, че предявеният иск е с правно основание чл.59 ЗЗД, който е субсидиарен и се използва и може да бъде уважен само ако няма друга правна възможност за реализиране на права. Прието е също така, че основанието като предпоставка за възникване на вземане за неоснователно обогатяване е елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, т.е. елемент от съществото на спора и обосновава основателността или неоснователността на иска, а не неговата допустимост. Апелативният съд е стигнал до извод, че разглеждането на предявения иск от съда е допустимо, тъй като е възникнал граждански спор между правоспособни лица, а в случая твърдяното обогатяване на ответниците е въведено като резултат от плащане на финансово задължение – недължимо внесени вноски за погасяване на кредит, като наличието или липсата на основание за реализиране на права по специален ред, а не по общия исков ред/чл.59 ЗЗД/ предопределя наличието или липсата на основание, като предпоставка за възникване на вземане от неоснователно обогатяване. Изводът на въззивния съд е, че ищцата е предприела управление на работа, за която знае, че е чужда, без да е била натоварена за това изпълнение на задължение на ответниците по сключения от тях с банката договор за кредит за заплащане на погасителни вноски по същия, сочи, че тя има право да бъде обезщетена до размера на обогатяването на заинтересуваните лица, но на основание нарочно предвидения за това иск по чл.61, ал.2, във връзка с чл.60, ал.1 ЗЗД, изключващ възможността й да упражнява това право на основание субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД, на което основание искът е квалифициран. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса за неговата вероятна недопустимост с оглед разглеждането от въззивния съд на непредявен иск. За да се произнесе съдът установи следното: К. К. К. от [населено място] е предявила против Е. К. Т. и И. Б. Т., и двамата от [населено място], солидарно, иск за сумата 27682,95 лева. В исковата молба ищцата твърди, че ответниците са сключили договор за банков кредит, който е обезпечен от нея с ипотека на недвижим имот. Твърди се също така, че поради неплащане на банковия кредит, след като е била уведомена от ответниците е започнала неговото погасяване, първоначално в половин размер, а впоследствие е плащала и цели вноски. Претендира исковата сума, тъй като ответниците са се обогатили за нейна сметка, ведно със законната лихва. При разглеждане на спора и двете съдебни инстанции са приели, че искът е с правно основание чл.59 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като исковата молба е нередовна. Налице е несъответствие между изложените в исковата молба обстоятелства и петитума. От обстоятелствената част на исковата молба е видно, че ищцата се позовава на учредена с нотариален акт договорна ипотека върху недвижим имот между нея, ответниците и банката, в съотношение трето задължено лице – ипотекарен длъжник, кредитополучатели и кредитор. Посоченият в исковата молба петитум е за неоснователно обогатяване/чл.59 ЗЗД/. Налице е нередовност на исковата молба, изразяваща се в противоречие между твърдения и петитум, които не са отстранени по реда на чл.129, ал.1 ГПК. Твърденията на ищцата намират опора в разпоредбите на чл.138-146 ЗЗД и сочат на договорна връзка, а петитумът е по чл.59 ЗЗД, който текст е субсидиарен. Едва след отстраняване на визираните противоречия съдът е следвало да разгледа делото по същество. Предвид изложеното обжалваният съдебен акт, с който е потвърдено първоинстанционното решение следва да се обезсили и делото се върне на Пловдивския апелативен съд за прилагане разпоредбата на чл.129, ал.1, във връзка с чл.127, ал.1, т.т.4 и 5 ГПК. В посочения смисъл е т.5, изречение трето от ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. по описа на ВКС ОСГТК. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.4, предложение второ от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА въззивно решение №311/12.6.2013 г. по гр.д.№1389/2012 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, ГО, първи състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на Пловдивския апелативен съд съгласно мотивите на настоящото решение. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: