Р Е Ш Е Н И Е № 108 гр. София, 11.04.2025 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА при участие на секретаря Силвиана Шишкова, изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 596 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по реда на чл.290 ГПК. С определение № 2944 от 12.11.2024 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София решение № 1452 от 13.12.2023 г. по гр. д. № 657/2023 г., с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение от 02.12.2022 г. по гр. д. № 234/2022 г. на Окръжен съд - Видин е отхвърлен предявеният от М. И. Х. против „Дженерали застраховане“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на сумата 65 000 лв. (частичен иск от 115 000 лв.), претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 18.11.2017 г. смърт на И. М. А. (баща на ищцата), и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК са присъдени разноски и юрисконсултско възнаграждение на „Дженерали застраховане“ АД за всяка от съдебните инстанции. В касационната жалба на М. И. Х. от [населено място], действаща чрез процесуален пълномощник адвокат, се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно с произтичащите от това последици. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като не е анализирал в съвкупност събраните по делото доказателства относно механизма на реализиране на произшествието и необосновано, без необходимата аргументация, е приел, че пострадалият И. А. е допринесъл в степен 50 % за настъпване на вредоносния резултат; че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е обосновал изводите си за наличие на принос с мотивите на наказателния съд, постановил влязлата в сила присъда срещу виновния за произшествието водач на МПС; че при постановяване на решението въззивният съд е нарушил чл.269 ГПК като не е обсъдил всички доводи на ищцата, изложени във въззивната жалба, и не се е произнесъл по всички оплаквания в жалбата за неправилност на първоинстанционното решение. Излагат се и касационни доводи за нарушения на материалния закон - чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, при формиране на решаващите изводи на въззивния съд относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, наличието на принос от страна на пострадалия и степента на приноса. Ответникът по касация „Дженерали застраховане“ АД със седалище в [населено място], представляван от юрисконсулт, оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор, подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Изразява становище за оставяне на въззивното решение в сила и претендира юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното : С решение от 02.12.2022 г. по гр. д. № 234/2022 г. Окръжен съд - Видин е осъдил „Дженерали застраховане“ АД да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на М. И. Х. обезщетение в размер на 28 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени по повод настъпилата при ПТП на 18.11.2017 г. смърт на баща й И. М. А., ведно със законната лихва от 02.08.2022 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска (предявен като частичен от сумата 115 000 лв.) за разликата до претендираните 65 000 лв. Първоинстанционният съд е съобразил влязлата в сила присъда по НОХД № 146/2018 г. на ОС - Видин, изменена с решение по ВНОХД № 1215/2019 г. на Апелативен съд - София, с която Ц. Л. Т., застрахован към датата на произшествието със застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „Дженерали застраховане“ АД, е признат за виновен в това, че на 18.11.2017 г. в [населено място], при управление на лек автомобил „Опел“ с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.21, ал.1 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца И. М. А.. След анализ на събраните по делото доказателства съдът е приел, че са доказани предпоставките по чл.432, ал.1 КЗ за ангажиране на отговорността на застрахователното дружество - ответник за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищцата по повод смъртта на нейния баща. Въз основа на заключението на назначената по делото автотехническа експертиза, с помощта на което е изяснен механизмът на произшествието, съдът е направил извод, че с поведението си към момента на инцидента пострадалият пешеходец е нарушил предвидени в ЗДвП правила за движение и е допринесъл за настъпване на произшествието, поради което възражението на ответника за принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е основателно. Като е съпоставил нарушенията, допуснати от двамата участници в инцидента, съдът е направил извод, че основен принос за настъпване на произшествието има водачът на лекия автомобил и че приносът на пешеходеца е значително по-малък - 20 %. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд е преценил, че с оглед установеното от свидетелските показания съдържание на отношенията между ищцата и нейния баща следва да се присъди справедливо обезщетение в размер на 28 000 лв., като се отчетат доброволно платеното от ответника обезщетение от 35 000 лв. и определения принос по чл.51, ал.2 ЗЗД. Сезиран с въззивни жалби от двете страни, Апелативен съд - София е отменил първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, отхвърлил е иска по чл.432, ал.1 КЗ за сумата 28 000 лв. и е потвърдил решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 28 000 лв. до сумата 65 000 лв. При постановяване на решението си въззивният съд е констатирал, че във въззивното производство спорът между страните е концентриран върху приноса на пострадалия и справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Без да обсъжда и да се позовава на конкретни доказателства по делото, съдът е приел за еднозначно/категорично установено, че пострадалият се е движил по средата на пътното платно, в тъмната част на денонощието, без светлоотразителни дрехи, в състояние на сериозно алкохолно опиянение, бутайки велосипед, натоварен с извънгабаритен товар, с което е допринесъл съществено за настъпване на произшествието. Посочил е, че същественото съпричиняване на вредоносния резултат от пешеходеца е констатирано изрично от наказателния съд при индивидуализиране на наказанието на виновния водач и че съображенията на наказателния съд следва да бъдат взети предвид с оглед правилото на чл.300 ГПК, тъй като мотивите към присъдата са част от нея. Предвид така изложената аргументация въззивният съд се е произнесъл, че процентното изражение на приноса на пешеходеца следва да се определи на 50 %. За да разреши спора относно справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е изходил от принципната постановка, че загубата на близък роднина - в случая баща, винаги причинява неимуществени вреди. При преценката за размера на обезщетението съдът е взел предвид незаинтересованите и основани на преки впечатления показания на свидетелката В. - кмет на селото, в което е живял до смъртта си И. А.. Свидетелката е заявила, че не познава ищцата, която живее в друго населено място, не я е виждала да посещава баща си, не знае той да е получавал помощи от нея; И. А. живеел сам отдавна, при лоши битови условия - в бунгало тип колиба, водел тежък живот на клошар, прехранвал се, ровейки в кофите за боклук, страдал от алкохолизъм и често бил намиран с колелото/количката си в края на мантинелите до пътя. Въззивният съд е кредитирал частично и показанията на свидетелката Г. досежно инцидентните посещения на ищцата при нейния баща, като е приел, че в останалата част те не следва да бъдат вземани предвид, тъй като свидетелката няма лични впечатления за живота на починалия. С оглед установените от свидетелите обстоятелства, преценени като релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, и с мотив, че липсата на доказателства за близка емоционална връзка между ищцата и нейния баща не може да обоснове изключване или съществено редуциране на имуществената отговорност на застрахователя, въззивният съд е заключил, че ищцата има право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща си до размер на сумата 70 000 лв. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е възприел разрешението, че като краен резултат предявеният иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ следва да бъде отхвърлен изцяло, тъй като след редуциране на определеното по справедливост обезщетение с 50 % и след отчитане на доброволно платеното от застрахователя обезщетение от 35 000 лв. няма възможност за присъждане на допълнително обезщетение. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на съда да постанови решение по спора след обсъждане и съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, и по въпроса може ли гражданският съд, разглеждащ иск за обезщетение за вреди от ПТП, да обоснове изводите си относно приноса на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД със съображения и констатации на наказателния съд, съдържащи се в мотивите към влязлата в сила присъда срещу причинилия произшествието водач на МПС. Отговор на първия въпрос се съдържа в задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т.19, Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в множество решения на ВКС, постановени при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. (решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ т. о., решение № 69/23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на І т. о. и др.). Задължителната практика е в смисъл, че : Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Във въззивното производство съдът, при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и достига до свое собствено решение по отношение на иска, което следва да намери отражение в мотивите към въззивното решение - чл.236, ал.2 ГПК. След изменението на ГПК от 2007 г. уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства не променя основните характеристики на производството като въззивно. В качеството на втора инстанция по съществото на спора въззивният съд, при съобразяване на ограниченията по чл.269 ГПК, е длъжен да обсъди събраните в хода на делото допустими и относими доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи ясно правнорелевантните факти, които приема за установени въз основа на тях и върху които основава решаващите си правни изводи, да се произнесе по поддържаните във въззивната жалба и в отговора защитни доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност следва да намери отражение в мотивите към въззивното решение, чието съдържание трябва да отговаря на изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, а не да се изчерпва с препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. По втория въпрос съществува константна практика на ВКС, намерила отражение в решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г. на І т. о., решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на І т. о., решение № 36/21.04.2012 г. по т. д. № 319/2011 г. на ІІ т. о. и др., в която е възприето разрешението, че : В производството по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), аналогичен на чл.432, ал.1 КЗ, приносът на пострадалия следва не само да е надлежно релевиран от застрахователя чрез възражение пред първоинстанционния съд, но и да бъде доказан от него по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване. В гражданското производство, с оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, фактите от значение за приноса подлежат на изрично доказване, независимо дали по отношение на същите вече са били събрани доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното производство; Гражданският съд не може да гради извода си за съпричиняване въз основа на събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа на интерпретацията им от наказателния съд в присъдата относно деянието, в причинна връзка с което се претендира обезщетение за неимуществени вреди и спрямо вредоносния резултат от което се противопоставя възражението за съпричиняване. Влязлата в сила присъда срещу делинквента е задължителна за гражданския съд единствено по отношение на посочените в чл.222 ГПК (отм.), съответно чл.300 ГПК, три компонентна, не и досежно наличието на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, освен в случаите, в които поведението на пострадалия е включено във фактическия състав на престъплението като елемент от установяване на извършеното от дееца (чл.132 НК, чл.118 НК и др.). Въззивното решение е постановено в противоречие с относимата задължителна практика на ВКС и е частично неправилно. Основателни са оплакванията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата, довели до необоснованост и материална незаконосъобразност на решаващите изводи на съда по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. В мотивите към обжалваното решение липсва анализ и преценка на събраните в хода на производството по чл.432, ал.1 КЗ доказателства относно механизма на настъпване на произшествието и поведението на всеки от участниците в него преди и по време на инцидента. Въззивният съд е определил като „еднозначно/категорично“ установени обстоятелствата, на които е основал извода си за принос на пострадалия в степен 50 %, без да посочи конкретните доказателства, въз основа на които е изграден този извод. Произнасянето на съда, че пострадалият пешеходец има значителен/съществен принос за настъпване на инцидента и на вредоносния резултат, който принос възлиза на 50 %, е обоснован единствено със съображенията на наказателния съд, залегнали в мотивите към влязлата в сила присъда срещу участвалия в произшествието водач на лек автомобил, въпреки, че поведението на пострадалия пешеходец не е елемент от фактическия състав на престъплението, за извършването на което водачът е признат за виновен (престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ във вр. с чл.342, ал.1 НК във вр. с чл.21, ал.1 ЗДвП). Съображенията и констатациите на наказателния съд, отнасящи се до поведението на пешеходеца, не обвързват гражданския съд, разглеждащ прекия иск по чл.432, ал.1 КЗ, поради което при произнасяне по своевременно релевираното от ответника - застраховател възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД въззивният съд е следвало да извърши преценка на събраните в хода на делото доказателства, а не да формира изводите си за наличие на принос и за размера на приноса на база мотивите към присъдата на наказателния съд. Въззивният съд изобщо не е обсъждал действията на водача на лекия автомобил, причинил произшествието, а изводът за принос на пешеходеца в степен 50 % не е съпроводен със съпоставяне на поведението на двамата участници в инцидента и на тежестта на допуснатите от тях нарушения на ЗДвП. В хода на производството пред първата инстанция е прието заключение на автотехническа експертиза, което не е оспорено от процесуалните представители на страните по делото. Според констатациите в заключението произшествието, при което е причинена смъртта на пешеходеца И. А., е настъпило на 18.11.2017 г., в тъмната част на денонощието - около 19.30 ч., в [населено място], на [улица]. Движението на леки автомобили се е осъществявало на фарове в студено и влажно време върху мокра пътна настилка, но при добра видимост, на прав участък и без неравности по пътя. Признатият за виновен водач Ц. Т. е управлявал лекия автомобил със скорост около 80 км/ч., движейки се по [улица]в посока [населено място], като по същото време и в същата посока в участъка от улицата, където е реализирано произшествието, се е движил и пешеходецът И. А., бутащ несигнализиран съгласно ЗДвП велосипед по капли, натоварен с привързани към багажника и кърмата обемисти предмети. Пешеходецът е предприел заобикаляне на оформила се от дъждовната вода локва на пътя с триъгълна форма, дълга около 20 м. и с обем в най-широката си част около 2 м., и когато се е намирал на около 2.70 м. вляво от края на дясната пътна лента, на около 200 м. преди кръстовището с друга улица, е настигнат и блъснат отзад от лекия автомобил. Вследствие на удара тялото на пешеходеца е повдигнато и стоварено върху предния капак на автомобила, след което е паднало и е продължило да се търкаля по асфалта, а пешеходецът е починал на място. В заключението е посочено, че по време на инцидента движението в района на произшествието е било интензивно, като от фаровете на движещите се в насрещната лента превозни средства се е получило оптичното явление „отблясък“, което е затруднило зрителните възприятия на двамата водачи; Няма данни пешеходецът, който е бутал велосипеда си по десния край на платното за движение и по края на локвата, оформила се около средата на дясната лента за движение, да е реагирал на приближаващите превозни средства. Мнението на вещото лице е, че пешеходецът е могъл да предотврати произшествието, ако е бил сигнализиран и се е движил в края на дясната лента, а ако е бил възпрепятстван от локвата, е могъл да се движи по банкета или по асфалтовия път в близост до него. По време на изслушването в открито съдебно заседание вещото лице И. е потвърдил, че по време на огледа банкетът е бил затревен, мокър и кален, и че пешеходецът е могъл да се движи отзад банкета, където има стар път. Преценката на установените от заключението на автотехническата експертиза факти води до категоричен извод, че с поведението си като пешеходец И. А. е нарушил правилата за движение по пътищата и е допринесъл за настъпване на произшествието, а съответно и на вредоносния резултат. Приносът е обективен и доказан по несъмнен начин, а не предполагаем, както неоснователно се поддържа в касационната жалба. Пешеходецът се е придвижвал в тъмната част на денонощието по пътното платно, вместо по банкета на платното - така, както го задължава чл.108, ал.1 ЗДвП, бутайки велосипед с прикрепен обемист багаж, с което е нарушил чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП като е създал опасност и пречка за движението на превозни средства. Движейки се по предназначеното за превозни средства пътно платно, и то при характерна за тъмната част на денонощието намалена видимост, пешеходецът сам се е поставил в риск да бъде ударен от лекия автомобил, от който удар е последвала смъртта му. Обстоятелството, че банкетът е бил мокър и кален, не е причина да се отрече противоправното поведение на пешеходеца, тъй като според заключението на автотехническата експертиза е съществувала възможност той да се придвижва по стар асфалтов път в близост до банкета. По изложените съображения изводът на въззивния съд за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, макар и неподкрепен с анализ и преценка на доказателствата, е правилен като краен резултат. Необоснован е изводът на въззивния съд, че приносът на пострадалия пешеходец е равен на приноса на виновния водач и възлиза на 50 %. С влязлата в сила присъда на наказателен съд водачът Ц. Т. е признат за виновен в извършване на престъпление, при което в резултат на нарушение на правилата за движение по чл.21, ал.1 ЗДвП е причинил смъртта на пешеходеца И. А.. Нарушението на чл.21, ал.1 ЗДвП се изразява в движение с превишена скорост от 80 км/ч. при максимално разрешена скорост за населено място 50 км/ч. Предвид обстоятелствата, при които е настъпило произшествието - в тъмната част на денонощието, в населено място, при влажно време и мокра пътна настилка, водачът има по-голям принос за реализиране на произшествието и за настъпване на вредоносния резултат. При съобразяване на конкретните пътни условия и на разрешената от закона скорост от 50 км/ч. водачът би бил в състояние да забележи навреме намиращия се на пътното платно пешеходец и да предприеме успешни действия, в т. ч. намаляване на скоростта и спиране на автомобила, за да избегне стълкновението с пешеходеца. Появата на пешеходеца на пътното платно не е била внезапна - той се е движил по платното, следвайки определена траектория, и е могъл да бъде забелязан от водача, доколкото в протокола за оглед на ПТП е констатирано наличие на светлоотразител на задната част на велосипеда и в заключението на автотехническата експертиза не се съдържа категорично становище оптичното явление „отблясък“ да е попречило на водача да възприеме навреме пешеходеца (както и образуваната локва на пътя) и да спре или да го заобиколи. Във въззивната жалба ищцата е навела оплакване, че първоинстанционният съд не е взел предвид данните в протокола, а безкритично е възприел констатацията на вещото лице за липса на светлоотразител, но въззивният съд не се е произнесъл по него и също е приел, че велосипедът е бил несигнализиран. В производството пред първата инстанция е прието заключение на съдебно - медицинска експертиза, според констатациите в което към момента на смъртта пешеходецът А. е имал концентрация на алкохол в кръвта 2.30 промила, отговаряща на средна степен на алкохолно опиване. По делото няма данни дали и по какъв начин алкохолното опиване е повлияло на поведението на пешеходеца преди и по време на произшествието, поради което от употребата на алкохол не следва да се извеждат аргументи за степента на приноса. След съобразяване на характера и на тежестта на нарушенията на установените в ЗДвП правила за движение от страна на двамата участници в произшествието и след съпоставяне на поведението на всеки от тях към момента на инцидента, касационната инстанция приема, че приносът на пешеходеца като по-уязвим участник в движението е в степен 40 %, а не както необосновано е приел въззивният съд 50 %. С оглед своевременно направеното от ответника възражение за принос на пострадалия дължимото в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД съразмерно на доказания принос, т. е. с 40 %. Въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лв., като е съобразил указанията в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и е взел предвид всички установени по делото факти, които имат значение от гледна точка на принципа на справедливост в конкретния случай. Обезщетението кореспондира с обема и с тежестта на доказаните неимуществени вреди, поради което оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон при неговото определяне са неоснователни. Редуцирано на основание чл.51, ал.2 ЗЗД с 40 %, дължимото обезщетение възлиза на 42 000 лв. Ответникът - застраховател е изплатил доброволно на ищцата преди предявяване на иска по чл.432, ал.1 КЗ обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на баща й в размер на 35 000 лв., което следва да бъде приспаднато от определеното по справедливост обезщетение. Като краен резултат, след редуциране на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД и след отчитане на платените 35 000 лв., ответникът остава задължен за сумата 7 000 лв., която следва да бъде присъдена на ищцата - настоящ касатор. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която искът по чл.432, ал.1 КЗ е отхвърлен за сумата 7 000 лв., и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция чрез осъждане на ответника „Дженерали застраховане“ АД да заплати на ищцата М. Харалмпиева обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7 000 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 02.08.2022 г., до окончателното плащане. В частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за разликата над сумата 7 000 лв. до пълния предявен размер от 65 000 лв. (частичен иск от вземане с общ размер 115 000 лв.), въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. В зависимост от крайния изход на делото следва да бъде разпределена отговорността на страните за разноски по чл.78 ГПК за всяка от съдебните инстанции, както следва : В производството пред първата инстанция ищцата е извършила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5 080 лв., а ответникът - разноски за експертизи и за разпит на свидетел в размер общо на 815 лв. Ответникът - чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е направил своевременно възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение. Възражението е основателно като се има предвид, че адвокатската защита, предоставена от упълномощения от ищцата адвокат, се свежда до изготвяне и подаване на искова молба и до явяване в едно съдебно заседание, в което е приключило разглеждането на делото, както и че правният спор не се отличава с висока фактическа и правна сложност. Съобразявайки релевантните за приложението на чл.78, ал.5 ГПК факти и липсата на обвързаност от предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения (решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на Съда на ЕС), съставът на ВКС намира, че претендираното като разноски адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до размер на сумата 2 900 лв. Предвид уважената от настоящата инстанция част от иска, ищцата има право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК за производството пред първата инстанция в размер на 323 лв., а с оглед отхвърлената част от иска на ответника се следват разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 727 лв. и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 360 лв., съгласно чл.25, ал.1 НЗПП. Пред въззивната инстанция ищцата е извършила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7 080 лв., като ответникът не е възразил срещу размера на възнаграждението. С оглед уважената от настоящата инстанция част от иска ищцата има право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК за въззивното производство в размер на 763 лв. На ответника се дължат разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 500 лв. и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв. В производството пред касационната инстанция ищцата е представлявана при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на упълномощения от нея адвокат - адв. Г. Б. от САК, адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., определено от съда след преценка на фактическата и правна сложност на делото, както и на обема и съдържанието на предоставената адвокатска услуга. Поради частичната неоснователност на касационната жалба ищцата - касатор следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК за производството пред касационната инстанция в размер на 100 лв. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да заплати дължимата върху уважената част от иска държавна такса за трите съдебни инстанции в размер общо на 480 лв. (240 лв. - за първа инстанция, и по 140 лв. за другите две инстанции), тъй като ищцата е освободена от държавна такса по силата на закона - чл.83, ал.4 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1452 от 13.12.2023 г. по гр. д. № 657/2023 г. на Апелативен съд - София в частта, с която след отмяна на решение от 02.12.2022 г. по гр. д. № 234/2022 г. на Окръжен съд - Видин е отхвърлен предявеният от М. И. Х. против „Дженерали застраховане“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 7 000 лв., както и в частта, с която е осъдена М. И. Х. да заплати на „Дженерали застраховане“ АД допълнителни разноски по чл.78, ал.3 ГПК за производството пред първата инстанция за разликата над сумата 264 лв. до сумата 352 лв. и разноски за въззивното производство в размер на разликата над сумата 500 лв. до сумата 560 лв., и вместо това постановява : ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на М. И. Х. с ЕГН [ЕГН] - [населено място], [улица], сумата 7 000 (седем хиляди) лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени по повод причинената при ПТП на 18.11.2017 г. смърт на И. М. А. (баща на М. Х.), ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 02.08.2022 г., до окончателното плащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1452 от 13.12.2023 г. по гр. д. № 657/2023 г. на Апелативен съд - София в частта, с която е потвърдено решение от 02.12.2022 г. по гр. д. № 234/2022 г. на Окръжен съд - Видин в частта за отхвърляне на предявения от М. И. Х. против „Дженерали застраховане“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата 7 000 лв. до претендираните 65 000 лв. (частично от 115 000 лв.), както и в частта, с която е осъдена М. И. Х. да заплати на „Дженерали застраховане“ АД допълнителни разноски по чл.78, ал.3 ГПК за производството пред първата инстанция в размер на 264 лв., разноски по чл.78, ал.3 ГПК за производството пред въззивната инстанция в размер на 500 лв. и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК за производството пред въззивната инстанция в размер на 100 лв. ОТМЕНЯ решение № 1452 от 13.12.2023 г. по гр. д. № 657/2023 г. на Апелативен съд - София в частта, с която е отменено решение от 02.12.2022 г. по гр. д. № 234/2022 г. на Окръжен съд - Видин в частта за осъждане на „Дженерали застраховане“ АД да заплати на М. И. Х. разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на разликата над сумата 323 лв. до сумата 2 521 лв. и по сметка на Окръжен съд - Видин държавна такса по чл.78, ал.6 ГПК в размер на разликата над сумата 240 лв. до сумата 1 120 лв., като ОСТАВЯ В СИЛА решението на Апелативен съд - София в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд - Видин в частта за осъждане на „Дженерали застраховане“ АД да заплати на М. И. Х. разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 323 лв. и държавна такса по сметка на Окръжен съд - Видин в размер на 240 лв., както и в частта за осъждане на М. И. Х. да заплати на „Дженерали застраховане“ АД разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 463 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв. ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], да заплати на адв. Г. Б. Х. от САК с личен номер [ЕГН] - [населено място], [улица], сумата 800 лв. - адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. на М. И. Х. с ЕГН [ЕГН] в производството по т. д. № 596/2024 г. по описа на ВКС, Търговска колегия. ОСЪЖДА М. И. Х. с ЕГН [ЕГН] - [населено място], [улица], да заплати на „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], сумата 200 лв. - юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК. ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], да заплати държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд в размер на 280 лв., на основание чл.78, ал.6 ГПК. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :