Р Е Ш Е Н И Е № 130 София, 9 април 2009 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети март 2009 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........М. МАРИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 78/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдените О. М. А., Е. К. И., Б. К. И. и Л. Л. И., както и по искане на техните защитници за възобновяване на ВНОХД № 214/2008 г. по описа на Окръжен съд – РАЗГРАД и отмяна на решението му, с което е била изменена постановената от първоинстанционния съд присъда, с която те са били признати за виновни и осъдени. В исканията се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния и материален закон и явна несправедливост на наложените наказания, които са основания за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Претендира се отмяна на присъдата, респективно и решението на въззивния съд, с което тя е била изменена, и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция или на прокурора. Твърдението за съществено нарушение на материалния закон се аргументира с несъставомерност на поведението на осъдените по престъпните състави, по които те са били обвинени, с невъзможността тези престъпления да бъдат доказани само с показанията на пострадалата, които са противоречиви, както и да бъдат осъществени в процесуалното качество на „извършител” от осъдените, които не са се намирали на територията на България. Доводът за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила се изтъква с оглед твърдението за липса на мотиви, които да отговарят на доводите на защитата, както и нарушаване на правото на подсъдимите да дадат обяснения по обвинението и правото им на последна дума. Явната несправедливост се сочи като основание за възобновяване с оглед осъждането на невинни лица. Защитниците на всички осъдени поддържат пред ВКС исканията по изложените в тях подробни съображения, като намират, че окръжният съд е допуснал и друго процесуално нарушение, освен твърдяното в искането, поради обстоятелството, че не е дал възможност на подсъдимите да дадат обяснения в хода на въззивното съдебно следствие, както и поради това, че с диспозитива на съдебния си акт не се е произнесъл по обвинението по чл. 155 от НК. Нарушението на материалния закон обосновават с невъзможността подс. Е. и Б. И. и подс. И. да са съизвършители в престъплението по чл. 159 Б от НК с подс. О. А., тъй като те не са се намирали на територията на България и не биха могли да „преведат” пострадалата К. през границата на държавата. Поддържат довода за неправилното приложение на закона и с оглед липсата на упражняване на каквато и да е принуда спрямо пострадалата К., както и поради факта, че не са били събрани доказателства тя да се е намирала в „състояние на безизходица”, доколкото е могла на българската граница, а и на всяка следваща, да се върне и да потърси помощ от граничните власти. С оглед на това се претендира несъставомерност на деянията и се иска оправдаването на осъдените лица. Прокурорът от ВКП намира исканията на осъдените за възобновяване за неоснователни, тъй като по делото са били събрани категорични доказателства за осъществяване на всички форми на изпълнителното деяние на престъпленията по чл. 159в и чл. 159б във вр. чл. 159а от НК, които освен в показанията на св. К. се съдържат и в други доказателствени източници. Намира , че е доказана и специалната цел по чл. 159а от НК, поради което въззивният съд е направил правилни изводи за квалификацията на престъпленията на всички осъдени. Не е нарушено правото на защита на същите, доколкото от съдържанието на съдебния протокол се установява, че те не желаят да дават обяснения по обвинението. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 62/23.05.2008 г. по НОХД № 303/2005 г. Исперихският районен съд е признал подсъдимия О. М. А. за виновен в това, че в периода от неустановена дата през м. март. 2004 г. д 19.04.2004 г. в съучастие като съизвършител с подсъдимите Е. К. И., Б. К. И. и Л. Л. И. в [населено място] и в [населено място], Кралство Холандия, в условията на опасен рецидив е набрал, транспортирал, укрил, приел и превел през границата на страната – ГКПП [населено място] отделно лице – А. А. К., независимо от нейното съгласие, с целта по чл. 159а ал.1 от НК – да бъде използвана за развратни действия, като деянието е извършено чрез използването на принуда и въвеждане на лицето в заблуждение, чрез противозаконно лишаване от свобода, чрез използване на състояние на зависимост и чрез обещаването на облаги, поради което и на основание чл. 159 в пр.1 вр. чл. 159 б ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 159 а ал.2 т.2 пр.1 и 2 т.3 пр.2, т.4 и т.6, пр.1 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК му е наложил наказание единадесет години лишаване от свобода и глоба в размер на 12 хиляди лева, като е постановил първоначален „строг” режим за изтърпяване на това наказание. Със същата присъда съдът е признал подсъдимите Е. К. И., Б. К. И. и Л. Л. И. за виновни в това, че в периода от неустановена дата през м. март. 2004 г. до 19.04.2004 г. в съучастие като съизвършители с подсъдимия О. М. А. в [населено място], Кралство Холандия, са набрали, транспортирали, укрили, приели и превели през границата на страната – ГКПП [населено място] отделно лице – А. А. К., независимо от нейното съгласие, с целта по чл. 159а ал.1 от НК – да бъде използвана за развратни действия, като деянието е извършено чрез използването на принуда, чрез противозаконно лишаване от свобода, чрез използване на състояние на зависимост, поради което и на основание чл. 159 б ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 159 а ал.2 т.2 пр.1, т.3 пр.2 и т.4 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК им е наложил наказания осем години лишаване от свобода на подс. Е. И. и по седем години и шест месеца за подс. Б. И. и Л. И. и глоба в размер на по 12 хиляди лева за всеки от тях, като е постановил първоначален „строг” режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимите Е. К. И., Б. К. И. и Л. Л. И. са били признати за виновни и в това , че в периода от 12.03.2004 г. до неустановена дата на м. март 2004 г. в [населено място], Кралство Холандия, в съучастие като съизвършители са склонили друго лице – А. А. К. към проституция, като деянието е извършено с користна цел, поради което и на основание чл. 155 ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК им е било наложено наказание от четири години / за първия/ и от по три години и шест месеца /за останалите двама/ лишаване от свобода и глоба в размер на по десет хиляди лева за всеки от тях. На осн. чл. 23 от НК съдът е наложил едно общо наказание за всеки от тези трима подсъдими, както следва : на подс. Е. И. – осем години лишаване от свобода и глоба в размер на 12 хиляди лева, а на подс.Б. И. и подс. Л. И. – по седем години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на по 12 хиляди лева. Въз основа на депозирани жалби от подсъдимите А. е било образувано въззивно производство пред Русенския окръжен съд по ВНОХД № 214/2008 г., приключило с решение № 100/05.01.2009 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, както следва: подсъдимият О. А. е бил оправдан по обвинението за изпълнителното деяние „приел”, по обвинението да е извършил в съучастие с останалите подсъдими изпълнителните деяния „набиране” и „укриване”, както и да е извършил престъплението чрез „използване на състояние на зависимост”, а наложеното му наказание лишаване от свобода е било намалено на осем години; подсъдимите Е. К. И., Б. К. И. и Л. Л. И. са били оправдани по обвинението да са осъществили престъплението по чл. 159 б вр. чл. 159 а чрез изпълнителните деяния „набрал” и „укрил”, да са извършили престъплението чрез изпълнителното деяние „приел” в съучастие с подс. О. М., както и да са извършили престъплението чрез „използване на състояние на зависимост” на жертвата, а наложените им наказания „лишаване от свобода” са били намалени, както следва – на подс. Е. и Б. И. – на по шест години, а на подс. Л. И. – на пет години. Тези размери на наказанията са се отразили и на определените общи наказания по реда на чл. 23 от НК, които са били намалени до посочените размери. В останалата част присъдата е била потвърдена. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като исканията за възобновяване на наказателното производство се явяват подадени в изискуемия се 6 месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, те са неоснователни. І. По довода по чл. 422 ал.1 т.5 във вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК: Твърденията и на осъдените, и на защитниците, съдържащи се в исканията им за възобновяване, относно допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция - липса на пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и неправилна оценка на събраните доказателства, които като цяло са довели до неправилно приложение на закона с осъждане на подсъдимите по повдигнатите им обвинения, са изцяло неоснователни. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически положения и на част от правните изводи. Нещо повече, с цел формиране на вътрешното си убеждение въз основа на цялостно изследване на обстоятелствата по делото с оглед принципите на чл. 13 и чл.14 от НПК въззивният съд е допуснал и провел въззивно съдебно следствие. В хода на същото е извършил повторен разпит по искане на подсъдимите и на техните защитници на ключови за обвинението свидетели – А. К., С. М. и Г. В., доколкото се е съдържал довод във въззивната жалба, че тези свидетели ще потвърдят обстоятелства в полза на подсъдимите. По този начин окръжният съд е взел всички мерки за охраняване на интересите на подсъдимите – да бъдат събрани и оправдателни за тях доказателства, с което е гарантирал правото им на защита , визирано в чл. 15 от НПК, и е изпълнил задължението си по чл. 107 от НПК да събира доказателства както в полза, така и против обвинението. Доказателствената дейност на въззивната инстанция не може да търпи какъвто и да е упрек, доколкото с провеждането на въззивното съдебно следствие са охранени интересите на всички подсъдими да искат събирането на определени доказателства. Не е налице каквото и да съществено процесуално нарушение, свързано с недаването на обяснения от страна на подсъдимите. Пред първата инстанция те са отказали да дадат обяснения, въпреки че са били изрично приканени към това, поради отказа на съда да извърши повторен разпит на св. К. и на св. В. /л. 521 от съд. протокол/. Пред въззивната инстанция никой от тях не е пожелал да даде обяснения нито в началото, нито в края на въззивното следствие, въпреки че чрез него са били удовлетворени доказателствените им претенции. Защитниците им изрично са заявили, че нямат други доказателствени искания пред въззивния съд /л. 326 от въззивното дело/. Поради това съдът не е бил длъжен да приканва подсъдимите да дават обяснения. Провеждането на съдебно следствие пред въззивния съд съгласно разпоредбата на чл. 327 от НПК не изисква провеждането на пълно съдебно следствие чрез ново събиране на доказателства и повтаряне на всички разпити от предходната инстанция. Съдът допуска събиране на доказателства, само когато служебно или по искане на страните констатира потребност от това. В случая нито с жалбите на подсъдимите, нито впоследствие е демонстрирано желание от тях за даване на обяснения, поради което като не ги е приканил изрично към това, въззивният съд не е нарушил правото им на защита и не е допуснал процесуално нарушение. Не почива на доказателствата по делото и твърдението на един от защитниците на осъдените, че подсъдимите са били лишени от правото им на последна дума. И пред първоинстанционния , и пред въззивния съд след пренията на страните на подсъдимите е било предоставено и те са ползвали правото си на последна дума, гарантирано им от чл. 297 от НПК /л. 533 от първоинст. село и л. 332-333 от въззивното дело/. Няма данни да е било ограничено това тяхно право във времето, както и липсва дори и в последната дума на когото и да е от тях желание за даване на обяснения по обвинението, за да се счита, че е накърнено тяхно право и с оглед разпоредбата на чл. 299 от НПК. В съгласие с изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК окръжният съд е отговорил подробно и мотивирано на всички възражения на защитата. Това важи и за тези, които понастоящем са възпроизведени в искането за възобновяване при аргументиране на доводите за допуснатите нарушения на процесуалния закон, каквито ВКС не констатира. Не се откриват и никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които инстанциите по същество са приели обвинението за доказано. По въпроса за действията на осъдените доказателствената съвкупност като цяло е била противоречива, но и двете съдебни инстанции са изготвили подробни мотиви, в които са обективирали своето вътрешно убеждение – на кои доказателства дават вяра и кои не кредитират, както и причините за това. Въззивният съд подробно е обсъдил показанията на пострадалата А. К. и е изложил своите съображения за необходимост да кредитира именно показанията, които тя е депозирала пред първоинстанционния съд /л.15 от решението/. Фактът, че въззивният съд е провел разпит на тази свидетелка, не го задължава да приеме за достоверни нейните показания, дадени в този стадий на процеса. Съдът е свободен в правото си да предпочете едни пред други доказателства, стига да обоснове в мотивите си /за да е ясно както на страните, така и на всяка контролна инстанция/ защо предпочита едни доказателства пред други /чл. 339 вр. чл. 305 ал.2 от НПК/. При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, като е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция факти за потвърдени, а възраженията на защитата за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и основание да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено. Показанията на св. К. безспорно в настоящето наказателно производство са основният доказателствен източник по отношение на фактите, подлежащи на доказване с оглед кръга обстоятелства по чл. 102 от НПК. Това обективно не би могло да бъде иначе, доколкото само тя е участник във всички събития, развили се хронологично във времето, докато останалите свидетели имат лични възприятия само за определени времеви интервали и конкретни места. Поради това напълно логично е нейните показания, ако бъдат приети за достоверни, да бъдат поставени от съда в основата на неговите фактически констатации. Това обаче не означава, че това е единственият доказателствен източник в подкрепа на обвинението. Останалите доказателствени средства – гласни и писмени, са били използвани както за проверка на достоверността на показанията на К., така и за доказателствен източник за факти, включени в предмета на доказване. По отношение на основните факти от обвинението, осъществили са на територията на Р. България, показанията на св. К. /дадени пред първоинстанционния съд/ се подкрепят от показанията на св. Г. В., както и частично от тези на св. М., св. С., св. Н. и св. А.. Тези, осъществени на територията на други държави и най-вече Кралство Н., намират опора в показанията на последните двама свидетели и на св. К.. И двете съдебни инстанции с основание са отказали да кредитират показанията на св. Л. Ч. и на св. Р. И. доколкото те са в крещящо противоречи с други безспорно приети за достоверни доказателствени източници. С оглед на това показанията на пострадалата не са единственото обвинително доказателство по делото, а фактът, че въззивният съд е предпочел да кредитира показанията й от първоинстанционното производство, а не от въззивното, не може да представлява каквото и да е нарушение на процесуалните правила, след като съдът е изложил подробни съображения за това кои от тях намира за достоверни и по какви съображения. Следва да се има предвид, че показанията на пострадало от престъпление „трафик на хора” лице с изтичането на време след престъплението могат да претърпят промяна в насока нежелание за свидетелстване или прикриване на някои обстоятелства, дори и отричане от предходни показания. За промяната на процесуалното поведение на такова лице може да има редица различни причини, като например възможност трафикиралите го лица да продължат да го контролират и особено след даването на показания на досъдебното производство и пред съда да го принуждават да оттегли и да промени показанията си. Семейството на пострадало от такова престъпление лице също може да бъде обект на такова въздействие, както е било в конкретния случай. Възможно е и с изтичането на определен период от време пострадалата вече да желае да започне нов начин на живот, да заличи неприятните за нея минали събития и да запази в тайна факта, че е бил жертва на трафик и дейността, която е изпълнявала, особено когато има дете и когато в населеното място не се знае с подробности случилото се с нея в чужбина. Тези обстоятелства, както и страхът от формирането на обществено мнение за личността на пострадалата, могат да доведат до промяна на нейните показания в насока към стремеж да „оневини” извършителите на престъплението, от което е пострадала. В случая безспорно са налице доказателства за въздействие на подсъдимите върху пострадалата след даването на нейните показания – „получила извинения от момчетата”, които всъщност само я били подслонили /показания на К. пред въззивния съд/. С оглед на това напълно обосновано съдът е дал вяра на показанията на К. от първоинстанционното производство, които са депозирани на 13.07.2006 г. и напълно кореспондиращи с показанията й от досъдебното производство, дадени пред съдия на 21.06.2005, които са най-близко във времето до деянието и като такива са най-искрени и достоверни без упражнено въздействие върху свидетелката. С изготвянето и постановяването на въззивния съдебен акт Разградският окръжен съд не е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 339 ал.1 от НПК, доколкото се твърди пред ВКС, че не е изложил в пълнота „решението си по жалбата”, а именно – по отношение престъплението по чл. 155 ал.3 от НПК. В мотивировъчната част на решението си въззивният съд е взел отношение по възраженията на защитата, касаещи това обвинение /л.28-29 от решението/. В диспозитива на съдебния акт изрично се е произнесъл по това обвинение, като е постановил, че „потвърждава присъда № 62 от 23.05.2008 г. ... в останалата й част ... относно обвиненията по чл. 155 ал.3 вр. ал.1 от НК...”. По този начин е бил изготвен един въззивен акт, отговарящ на всички изисквания на чл. 339 вр. чл. 305 от НПК. Въззивният съд не може да бъде упрекнат, че е допуснал което и да е от твърдяните процесуални нарушения, поради което липсва основание за намеса на касационната инстанция по реда на чл. 425 вр. чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. ІІ. По довода по чл. 422 ал.1 т.5 във вр. чл. 348 ал.1 т.1 от НПК: На основата на установените фактически обстоятелства липсват основания да се счита, че законът, по който подсъдимите О. А., Е. И., Б. И. и Л. И. са били признати за виновни– по чл. 159в пр.1 /за първия от тях/ вр. чл. 159б ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 159а ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК / за всички/, за последните трима от които и по чл. 155 ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, е бил приложен неправилно. В съучастие помежду си като съизвършители четиримата осъдени са осъществили престъплението „трафик на хора”, като са трафикирали от България за Кралство Н. пострадалата А. К.. Деянието е било осъществено от осъдените чрез различни форми на изпълнителното деяние и при различни квалифициращи го обстоятелства. Подс. О. А. е осъществил набиране, транспортиране, укриване и превеждане на границата на страната св. К.. Дейността си по набиране той е осъществил чрез целенасочени действия по намирането на свидетелката, която да бъде използвана за развратни действия. Св. К. със съдействието на св. М. е била мотивирана да напусне града, в който е живеела – Враца, с цел да се придвижи на място – [населено място], от което впоследствие да напусне пределите на България. След пристигането на двете в този град те са били под непрекъснатия надзор на подс. А., който е посочил мястото на тяхното пребиваване, а впоследствие и превеждане на К. през границата. Обстоятелството, че пострадалата е била активната страна в желанието си да замине в чужбина, не прави деянието несъставомерно. Тя е била убедена, че заминава, за да работи „почтена работа” с цел изкарването на пари за своето и на мъжа си лечение. Подведена е била от разказите на св. М., че такава работа действително съществува и е проверена в Германия и от нея се изкарват „добри пари”. Далечните родствени отношения на св. С. М. със съпруга на св. К. са били достатъчно силно основание тя да й се довери и да тръгне с нея. Незнанието на вида работа, която ще упражнява в чужбина, не може да се тълкува като съгласие за вършене на каквато и да работа, включително и на развратни действия. Активността на К. и желанието й на всяка цена да замине на работа в чужбина умело са били манипулирани от подсъдимия А. и св. М. по начин, че да заблудят пострадалата в действителната причина св. М. да не тръгне с нея и дестинацията на пътуването да бъде променена от Германия на Холандия. Съгласието на жертвата с действията на осъдения О. А. не прави деянието несъставомерно, тъй като тя не е съзнавала целта на действията на подсъдимия, които старателно са били укривани от нея – че ще бъде използвана за развратни цели. Положението не би се променило и в случаи, че свидетелката е знаела действителната цел на пътуването й до Холандия и е била съгласна с нея. Това е така, тъй като според българското законодателство съгласието или не на жертвата е правноирелевантно – налице ще е „трафик на хора”, независимо от волята на пострадалата, тъй като нормата на чл. 159а ал.1 от НК изрично посочва това – „независимо от съгласието им”. По различен начин е уреден трафика на хора в правото на ООН и на Европейския съюз. Според Протокола за предотвратяване, спиране санкциониране на трафика на хора и особено на жени и деца, допълващ Конвенцията на ООН срещу транснационалната престъпност / ратифицирана, ДВ бр.42/2001г./ „трафик на хора” ще е налице само при липса на съгласие на жертвата, когато са употребени способи за преодоляването на нейното несъгласие – чрез заплаха или използване на сила или други форми на принуда, отвличане, измама, подвеждане, злоупотреба с власт или с уязвимостта на дадени лица или чрез даване и получаване на плащания или други ползи за получаване на съгласие /чл.3 б. „А”/. В същия смисъл е уредбата на трафика на хора и в чл. 1 от Р. решение на Съвета на Европейския съюз от 19.02.2002 г. относно борбата срещу трафика на хора. Следователно според утвърденото разбиране в световен мащаб „трафик на хора” е осъществяването на някоя от формите на изпълнителното деяние, посочени в чл. 159 а от НК , но при използване на специален метод – измама, насилие, изнудване или отвличане, което в българския НК не е предвидено като съставомерен елемент от обективната страна на престъплението. По националния закон деянието е наказуемо дори и когато едно лице доброволно, без принуждение попадне в ситуация на трафик , а случаите, в които неговото съгласие не е налице и то е постигнато чрез използването на различни методи, е налице квалифициран състав на престъплението „трафик на хора” /чл. 159 а ал.2 от НК/. Налице и „транспортиране” на св. К. с целта по чл. 159 а от НК поради факта, че подс. А. е извършил действия по превозването на пострадалата от едно място на друго. Той я е посрещнал с автомобил в [населено място] при пристигането й заедно със св. М., превозил я е до хотел, впоследствие до хижа „А.”, после отново до [населено място] – дома на св. Л. Ч., а накрая и до мястото, където е била качена в микробуса, с който е напуснала страната. Тази форма на изпълнителното деяние е била осъществена и от подсъдимите И. и подс. И.. Те са очаквали пристигането на св. К. в Холандия, където тя им е била закарана от св. Н. и св. А., последният от които е влязъл във връзка с тях на територията на тази държава и е превозил пострадалата до точното място на срещата с тези подсъдими. Подсъдимият А. е осъществил и формата на изпълнителното деяние „укриване” на жертвата на трафика, тъй като е организирал няколкодневното й пребиваване в хижа извън града, впоследствие в дома на св. Ч., като при всички случаи не й е давал възможност да се движи сама, винаги е била придружавана, дори и за елементарни хигиенни нужди, а в случая, когато е настояла да се свърже с майка си – е била заведена до пощата и отново придружавана. Тези действия не са били самоцелни – те са били насочени към откъсване на св. К. от средата, в която тя би могла да разбере за действителната цел на нейното пътуване в чужбина, за дейността, с която се занимава подс. А., както и да й се отнеме възможността да има удобен случай, в който да си тръгне от града. Изолирането на свидетелката от обичайната й среда и затрудняването на връзките й с близките й сочи на осъществено „укриване”, тъй като обективно е целяло и е постигнало скриването й от нейните роднини и близки. Реално тези действия на подсъдимия са попречили на откриването на К. при пристигането на нейния съпруг в града с цел да я търси, които са създали в него впечатлението, че тя вече е отпътувала за чужбина, а всъщност все още се е намирала в града. Всичко това е било извършено, за да манипулира по-лесно пострадалата, да не се разколебае в желанието си да пътува в чужбина, както и да й се отнеме възможността да потърси съдействие било от близките си, било от държавен орган и е подчинено на целта по чл. 159а от НК – да се използва тя за развратни цели. Подсъдимите И. и подс. И. са осъществили и „приемане” като форма на изпълнителното деяние по чл. 159а ал.1 от НК, тъй като са поели св. К. при пристигането й в Холандия, намерили са й подслон /хотела, в който са пребивавали те/, хранили са я, макар и оскъдно, търсели са й дрехи, с които тя да се облича, за да проституира, съпровождали са я при всяко нейно излизане и са я охранявали по време на пребиваването й в заведение с цел намирането на клиенти. С действията си тези подсъдими са демонстрирали, че поемат жертвата на територията на Холандия с цел използването й за развратни действия. И четиримата подсъдими са осъществили формата на изпълнителното деяние по чл. 159 Б ал.1 от НК – „превеждане през границата на страната с целта по чл. 159 а ал.1 от НК”, т.е. с цел развратни действия с пострадалата. Доводът на защитата, че тази форма не е осъществена от подсъдимите И. и И., тъй като те не са били на територията на България и не биха могли да извършат каквито и да действия в тази насока, са неоснователни. Касае се фактически състав на престъплението „трафик на хора”, който е осъществен на територията на две държави – България и Холандия, т.е. налице е трансгранично престъпление. За неговото осъществяване чрез формата на изпълнителното деяние „превеждане през границата на страната” не е необходимо деецът да е преминал границата заедно с жертвата. Достатъчно е той да е създал такава организация и предпоставки, чрез които това преминаване на жертвата да стане възможно – било сама или придружавана от друго лице, което може и да не съзнава целта, с която жертвата пътува с него. Физическото преминаване на извършителите на престъплението заедно с жертвата не е необходимо, за да е налице този престъпен състав, както е в конкретния случай. Съвременните форми на организирана международна престъпна дейност и начините на международен транспорт правят напълно възможно и осъществимо престъплението по чл. 159 б ал.1 от НК и без едно лице да напуска страната, в която се намира. Именно координацията на две и повече лица, които са разпределили помежду си ролите по набиране, укриване, транспортиране, приемане на едно лице с цел развратни действия и превеждането на това лице през границата, без никой от тях реално да го съпровожда, прави възможно осъществяването на този престъпен състав. В случая подс. А. е набрал, транспортирал и укрил св. К. с цел тя да бъде изведена извън България на територията на Холандия, където да бъде използвана за развратни цели от подсъдимите И. и подс. И.. В също време, знаейки действията на подс. А., останалите трима подсъдими са транспортирали и приели на територията на Холандия пострадалата. Всички подсъдими заедно са осъществили „превеждане” на жертвата през границата на страната с цел използването й за развратни цели / целта по чл. 159а ал.1 от НК/, без никой от тях реално да е пресякъл държавната граница. Налице е съучастие под формата на съизвършителство за всички подсъдими, тъй като те са съзнавали общността на своя умисъл – знаели са с каква цел е набрана св. К., че тя ще пристигне с тази цел в Холандия и са предприели действия за нейната сексуална експлоатация. Общият умисъл обхваща съзнанието на всеки от подсъдимите, че всеки останал действа за постигането на общата им цел /използването на пострадалата за развратни цели/ и общата им съвместна дейност прави възможно постигането й. Обективните факти сочат на наличието на тази общност на умисъла за всички подсъдими – четиримата са родственици, подс. А. е заявил на шофьорите на микробуса, че свидетелката ще бъде посрещната именно от останалите трима, които щели да платят билета й за пътуването, паспортът на К. е останал у св. А. именно поради незаплащане на билета й при пристигането, Св. А. след слизането на всички пътници е транспортирал пострадалата до мястото, където са я чакали подсъдимите И. и подс. И., като преди това провел разговор с тях къде точно да се срещнат. Тази координираност на действията на подсъдими, намиращи се в различни държави, сочи на наличието на общност на умисъла, тъй като подс. А. не би изпратил св. К. в Холандия, ако не разчиташе , че тя ще бъде приета от останалите трима подсъдими, за което той е изчаквал удобна дата за превеждането й през границата, до която я е укривал на различни места. Изпълнителното деяние „преведе през границата на страната” в нормата на чл. 159 б. Ал.1 от НК не се покрива със същото изпълнително деяние по чл. 280 ал.1 от НК. За последното е необходимо да е извършено без разрешение на компетентните органи или макар и с разрешение, но не на определените за това места. Превеждането на лице по чл. 159 б ал.1 от НК може и да е напълно легално – през съответния ГКПП, както и с напълно редовни документи. Целта на превеждането по чл. 280 ал.1 от НК е да се избегне установения ред за легално преминаване на границата на страната, докато целта по чл. 159б ал.1 от НК е трафикираното лице да напусне страната, за да бъде експлоатирано извън нея с целта по чл. 159 а ал. 1 от НК – в случая с развратна цел. Затова, ако св. К. в случая е била преведена през границата по някой от начините, визирани в нормата на чл. 280 ал.1 от НК, тогава би била налице реална съвкупност между двете престъпления. Аргумент в подкрепа на изложеното е и семантичното тълкуване на изпълнителното деяние „преведе през границата”, уредено в актовете на международното право, визиращи трафика на хора. В чл. 3 б.”А” от Протокола за предотвратяване, спиране санкциониране на трафика на хора и в чл. 1 параграф 1 от Р. решение относно борбата срещу трафика на хора е употребен термина „прехвърляне” вместо „превеждане”. „Прехвърлянето” от своя страна има значение на създаване на ситуация, при която нещо /вещ или човек/ преминава оттатък. При трансфера значението на този термин придобива смисъл на създаване на предпоставки жертвата на трафика да премине границата. Очевидно е, че този термин стои по-близо до смисъла на нормата на чл. 159 б. Ал.1 от НК отколкото „преведе”, който създава впечатлението, че извършителят трябва да „води” със себе си жертвата. Прехвърлянето на жертвите на трафика при съвременните форми на международен транспорт е значително улеснено, доколкото реално при въздушния и водния транспорт граници фактически не се пресичат, освен на крайните дестинации. Затова и съвременните форми на организираната международна престъпност правят възможно осъществяването на международен трафик на хора без физическото преминаване на извършителите на това престъпление през границата на държавата. Обосновано съдебните инстанции са приели, че трафикът на св. К. в случая и станал при квалифициращите обстоятелства на чл. 159 а ал.2 т. 2, 3 и 6 за подс. А. и т.2 и т.3 за останалите трима. Използваната принуда / чл. 159 а ал.2 т.2 пр.1/ се е реализирала и от четиримата подсъдими чрез действията им по противоправното мотивиране на пострадалата към поведение, което тя не е желаела, чрез използването на сила и заплашване. Подс. А. е използвал сила спрямо К. в хижата „А.” и заплашване в дома на св. Ч., където, за да подтисне желанието на свидетелката да излезе извън този дом, я е заплашил, ч ще стане „жертва на трафик” и ще бъде продадена като проститутка. Подсъдимите И. и подс. И. са употребили както сила, така и заплашване спрямо жертвата, доколкото са я малтретирали физически заради нежеланието да упражнява исканата от тях дейност, държали са я гладна, за да я подчинят на желанията си, осъществили са насилствени сексуални контакти с нея, показвали са я гола на непознати лица. „Противозаконното лишаване от свобода” / чл. 159а ал. 2 т. 3/ е осъществено отново от четиримата подсъдими чрез създаване на такова положение, при което свободата на придвижване на св. К. противозаконно е била ограничена. Подс. А. е създал такава ситуация с преместването на пострадалата от хотела в [населено място] в хижата, а впоследствие и в дома на св. Ч., където тя не е могла да се движи свободно, непрекъснато е била придружавана и охранявана / до тоалетна , до пощата и т.н./ Именно това противозаконно лишаване от свобода е направило невъзможно и откриването на К. при пристигането на мъжа й в [населено място]. Останалите трима подсъдими са осъществили този квалифициращ белег на престъплението трафик на хора чрез действията си по непрекъснато съпровождане на жертвата до заведението, в което е трябвало да предлага своите сексуални услуги, охраняването й последователно от тримата, при което тя никога не е оставала сама, както и от обстоятелството, че в резултат на незаплащане на билета по нейното пътуване, тя е останала без документ за самоличност. „Въвеждането на лицето в заблуждение” / чл. 159а ал.2 т.2 пр.2/ е осъществено от подс. А., доколкото той е въздействал върху съзнанието на св. К., формирайки у нея неверни представи за работата, която ще упражнява в Холандия, обещавайки й тя да е почтена и легална, която щяла да й бъде осигурена от хора, които я очакват. Този квалифициращ признак е бил осъществен не без съдействието на св. С. М., която непрекъснато разказвала на пострадалата за работата, която е упражнявала в Германия. „Обещаването на облаги” / чл. 159а ал.2 т.6 пр.1 / е реализирано от подс. А. чрез декларирането, че работата в чужбина ще е високоплатена и доходоносна, което е мотивирало пострадалата да изтърпи и противозаконното лишаване от свобода, и принудата с цел действително да отпътува за Холандия, доколкото се е надявала, че там ще спечели пари за своето и на съпруга си лечение. Не е несъставомерно и престъплението по чл. 155 ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, за което са били признати за виновни и осъдени подсъдимите Е. И., Б. И. и Л. И.. Те в съучастие помежду си чрез физическо и психическо въздействие са склонили А. К. към проституция, като са я мотивирали да осъществи двукратно полов акт със съдържателя на хотела, в който са били отседнали, както и да оказва сексуални услуги на различни лица в заведението „Кападоки”. Това те са направили с користна цел – в първия случай, за да избегнат плащането на нощувките в хотела, а във втория – за да получат финансова облага от дейността на К.. Когато са разбрали, че такава изгода не биха могли да постигнат или поне не в очакваните от тях размери, тримата подсъдими са я предоставили на други лица срещу определена сума. Налице е реална съвкупност между престъплението по чл. 159б ал. 2 вр. ал.1 вр. чл. 159а ал.2 вр. ал.1 , а за подс. А. и във вр. чл. 159 в от НК, и това по чл. 155 ал.3 вр. ал.1 от НК, тъй като действията, с които подсъдимите са склонявали св. К. към проституция, се различават от действията, с които те са я „трафикирали”- транспортирали, приели и превели през границата на България с цел тя да бъде използвана за развратни действия. С оглед на това деянието на нито един от подсъдимите не е несъставомерно по престъпните състави, по които те са били признати за виновни /за подс. А. с оглед предходните му осъждания и по чл. 159в от НК/, поради което липсват основания те да бъдат оправдани или въззивният съдебен акт да бъде изменян. Окръжният съд е проявил правна прецизност, като е оправдал и четиримата подсъдими по част от обвиненията, с което възможността за намеса на контролната инстанция е изчерпана и не се налага възобновяването на наказателното производство на основание чл. 425 вр. чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. ІІІ. По довода по чл. 422 ал.1 т.5 във вр. чл. 348 ал.1 т.3 от НПК: Неоснователен е и доводът за явна несправедливост на наложените наказания на осъдените. По същество той е въведен като основание в искането за възобновяване, подадено от осъдените, с аргументацията, че са „осъдени невинни хора” и наказанията са прекалено завишени. С оглед събраните доказателства, влияещи на индивидуализацията на наказанията на четиримата осъдени, те са били определени в нужните предели към минимума на съответните наказания „лишаване от свобода”- за подс. А. с три години над този минимум, за подс. Е. И. и Б. И. – с една година над минимума, а за подс. И. – в минималния размер. При отмерването на наказанието „Лишаване от свобода” въззивният съд е намалил значително наложените наказания от първоинстанционния съд, като са били обсъдени и надлежно оценени съобразно тяхната тежест и значение всички обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК. В случая индивидуалната тежест на извършеното е била добре съпоставена с констатираните отегчаващи обстоятелства (в която категория са включени осъжданията на подсъдимите А., невлияещи на квалификацията на деянието като „опасен рецидив”, и на Е. И. за престъпление по чл. 155 ал.3 от НК, както и предходна престъпна дейност на подс. Б. И. по чл. 325 от НК), както и смекчаващите такива, сред които е било отдадено нужното значение на семейното и имотно положение на всеки от подсъдимите, като именно и с оглед техния относителен превес е определена и точната мярка за наказателно въздействие чрез изолирането му за минимални според санкционната част на нормите на чл. 159в и чл. 159б ал.2 от НК срокове. В тези размери наказанията се явяват съответни на извършеното и на извършителите и достатъчни за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК. По делото не се установяват други обстоятелства, а и такива не се изтъкват нито в исканията, нито пред ВКС, които да не са били взети предвид от въззивната инстанция и да пораждат необходимост от смекчаване на наложените наказания. Същите аргументи са относими и към престъплението по чл. 155 ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, където санкциите на подс. Б. и Е. И. и на Л. И. са значително по-ниски и поради приложението на чл. 23 ал.1 от НК не оказват влияние върху общия размер на наказанията, които те трябва да изтърпят. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените основания за възобновяване на наказателното дело, поради което и исканията за това следва да бъдат оставени без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на осъдените О. М. А., Е. К. И., Б. К. И. и Л. Л. И. за възобновяване на ВНОХД № 214/2008 г. по описа на Окръжен съд – Разград и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 100/05.01.2009 г., с което е била изменена присъда № 62/23.05.2008 г. по НОХД № 303/2005 г. на Исперихския районен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. 1