8 Р Е Ш Е Н И Е № 88 София, 30 март 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1899/2014 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия М. З. Н. и по жалба на частния обвинител и граждански ищец А. Ц. Ц. чрез законния му представител Ц. Н. Ц. срещу решение № 311/2014 г., постановено по ВНОХД № 584/2014 г. от Софийски апелативен съд. Касационната жалба на подсъдимия Н. се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Твърди се, че въззивният съд незаконосъобразно е приел квалификацията по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК – „ деянието да е извършено по особено мъчителен начин за убития”, предвид високата концентрация на алкохол в кръвта на пострадалата В.. Възразява се срещу размера на наложеното наказание лишаване от свобода, счетен за прекомерен, и се оспорва отказът на предходните инстанции да приложат разпоредбата на чл. 55 от НК. Отправените искания са изменение на постановеното решение и намаляване на наложеното наказание. В жалбата на частния обвинител Ц. се сочи основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Претендира се, че така определеното наказание от двадесет и две години лишаване от свобода не отговаря на обществената опасност на деянието и дееца, поради което въззивното решение подлежи на отмяна, а делото на ново разглеждане от Софийския апелативен съд. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимият М. З. Н. и неговият процесуален представител поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Жалбата, подадена от името на частния обвинител и граждански ищец А. Ц. Ц. се поддържа от повереник. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че решението на въззивния съд следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда от 20.12.2013 г., постановена по НОХД № 4155/2013 г. от Софийски градски съд, подсъдимият Н. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 във вр. с чл. 115 от НК, за което на основание чл. 58а във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание от дванадесет години лишаване от свобода. Подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданския ищец Ц. сумата от 200 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. Срещу така постановената присъда са подадени въззивни жалби от подсъдимия Н. и частния обвинител Ц.. Жалбата на подсъдимия е съдържала твърдения за неправилна квалификация на деянието по чл. 116, ал. 1 от НК, вместо по чл. 115 от НК, както и за несправедливост на наложеното наказание. Частният обвинител и граждански ищец Ц. с жалбата си е настоявал за определяне на наказание „доживотен затвор”, което съобразно проведената процедура да бъде редуцирано до размера на тридесет години лишаване от свобода. С решение № 116/04.04.2014 г., постановено по ВНОХД № 145/2014 г. от Софийски апелативен съд, тази присъда е била отменена, а делото, върнато за ново разглеждане на първостепенния съд, поради допуснати нарушения на процедурата, проведена по реда на глава двадесет и седма от НПК. При повторното разглеждане на делото с присъда № 111/25.04.2014 г., постановена по НОХД № 1620/2014 г. от Софийски градски съд, подсъдимият Н. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 във вр. с чл. 115 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание „доживотен затвор”, което на основание чл. 58а, ал. 2 от НК е заменено с наказание двадесет и две години лишаване от свобода. Ангажирана е и гражданската отговорност на подсъдимия Н., като същият е осъден да заплати на гражданския ищец чрез неговия законен представител сумата от 200 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е потвърдена. ІІ. По касационната жалба на подсъдимия Н.. Двукратно развилото се производство пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият, на основание чл. 371, т. 2 от НПК, признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът проверил дали това процесуално признание на фактите се подкрепя от събраните по делото доказателства и след като се убедил в това е приел, че съдебното производството ще бъде проведено по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. Преди всичко следва да се посочи, че в представените писмени бележки от защитата се излагат съждения за стеснителното тълкуване на разпоредбите, визирани в глава двадесет и седма от НПК, регламентиращи диференцираната процедура по чл. 371, т.2 от НПК, направено с предходното отменително решение на въззивния съд, в частност за недопускане на доказателства относно фактите, признати от подсъдимия. В тази връзка следва да се посочи, че предмет на касационен контрол не е това въззивно решение. Отделен е въпросът, че така поддържаното възражение не държи сметка за указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по т.д. № 1/2008 г., с които съдът се е съобразил. Неоснователни, все в контекста на казаното, са упреците, че съдът се е лишил от възможността да установи по експертен път дали жертвата при установеното количество алкохол в кръвта й е изпитвала страдания в обем, покриващ квалифициращия признак „ по особено мъчителен начин за убития”. В кориците на делото е приложена съдебномедицинска експертиза, която предвид направеното искане за приложението на чл. 371, т. 2 от НПК е приета от подсъдимия. В същата е даден отговор, че непосредствената причина за смъртта на пострадалата В. е механична асфикция, вследствие на притискане на шията и външните дихателни отвори, довели до остра дихателна и сърдечна недостатъчност. Направена е и съдебномедицинската преценка въз основа на морфологията на травматичните увреждания, че пострадалата В. е изпитвала значителни и продължителни болки и страдания, независимо от известното воалиране, предвид приетия алкохол. Въззивният съд, съобразявайки фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, е приел за доказателствено обезпечен извода за присъствие на соченото квалифициращо обстоятелство, позовавайки се и на посоченото експертното заключение. Не намират подкрепа в данните по делото и претенциите, че деянието е извършено при форма на вина евентуален умисъл. Същите се основават на изявления на подсъдимия, но обратното е установено от доказателствата по делото. В отговор на идентични доводи още първата инстанция е изложила убедителна аргументация, възприета и от въззивния съд, повторението на която е ненужно. Преди да се занимае с доводите за явна несправедливост на наложеното наказание, настоящият съдебен състав констатира следното : Първостепенният съд обосновано е приел, че измежду посочените в чл. 116, ал.1 от НК алтернативни три вида санкции следва да наложи „доживотен затвор”. С оглед процедурата, по която се е развило съдебното производство, съдът на основание чл. 58а, ал. 2 от НК е заменил това наказание с наказанието „лишаване от свобода”, като при определяне на конкретния му срок в пределите, визирани в посочената разпоредба (тоест, от двадесет до тридесет години), е счел за справедливо по размер двадесет и две години лишаване от свобода. От мотивите на присъдата не личи при индивидуализацията на наказанието да е обмисляна ал. 3 на чл. 58а от НК и връзката й с предходната – ал. 2 на чл. 58а от НК. Според настоящия касационен състав индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода, наложено при условията на чл. 58а, ал.2 от НК, е доразвито и в следващата ал. 3 на чл. 58а от НК. След като се извърши замяната на наказанието „доживотен затвор” с лишаване от свобода, дейността по индивидуализацията продължава, следвайки посоченото в чл. 58а, ал. 3 от НК. В този смисъл, пределите, в които следва да се отмери размерът на наказанието, се очертават от „най – ниския минимален размер” на наказанието лишаване от свобода, предвидено в Особената част на НК, който е петнадесет години за престъплението по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК, по каквото обвинение е осъден подсъдимият Н. и „най- високият максимален размер на наказанието лишаване от свобода, определено при условията на ал. 2” на чл. 58а от НК - тридесет години, както посочва ал. 3 на същата разпоредба. С други думи диапазонът, в който следва да се индивидуализира наказанието лишаване от свобода е от петнадесет до тридесет години, а не както е приел съдът в пределите, визирани в чл. 58а, ал. 2 от НК – от двадесет до тридесет години. Отделно от това първостепенният съд е посочил, че наказанието следва да се определи при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства (виж, мотиви, л. 50 от делото). При приетите от съда предели по чл. 58а, ал. 2 от НК наказанието от двадесет и две години лишаване от свобода не дава основание за извод, че е определено при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Напротив, в тези рамки, при отчитане на разпоредбата на чл. 54, ал. 2 от НК, наказанието очевидно е определено при превес на смекчаващи отговорността обстоятелства. Въззивният съд също не е коментирал връзката между ал. 3 и ал. 2 на чл. 58а от НК, но е направил констатация, че наказанието е правилно индивидуализирано. Този пропуск обаче рефлектира върху начина на определяне на наказанието лишаване от свобода. Наказанието се индивидуализира с оглед съотношението на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства в рамките на определения от закона минимум и максимум на същото. Извън казаното, настоящият състав намира, че и в частта по преценка на обстоятелствата, значими за степента на отговорността на подсъдимия, въззивният съд не е очертал пълноценно обхвата на смекчаващите отговорността обстоятелства и е подценил тяхното значение при отмерване на конкретния размер на санкцията лишаване от свобода. Подсъдимият е млад човек, бил е трудово ангажиран и независимо от неуредения си статут, очевидно е търсил и начин за по-успешна професионална реализация и набавяне на средства за домакинството. От данните по делото, изводими от показанията на най-близките хора до пострадалата (майка, дете и свидетеля Г.), се установява, че същият до деянието не е проявявал агресивно поведение или друго негативно отношение при съвместното съжителство с жертвата. Безспорно пред въззивния съд се е разкрило и предходно осъждане на подсъдимия по чл. 279 от НК. Това обстоятелство не може да не бъде отчетено, като недобра характеристична данна за личността му. Същевременно, правилно въззивният съд е оценил, че осъждането е свързано с незаконно преминаване на границата от лице, което бяга от преследване, основано на произход и вяра в държавата му по произход – И., и поискало статут на бежанец. Несъмнено степента на обществена опасност на конкретното деяние е висока, независимо, че е налице само едно квалифициращо обстоятелство. Последното обаче не може да се коментира в аспекта на утежняващ вината фактор с оглед на разпоредбата на чл. 56 от НК. Освен това продължителният срок на лишаването от свобода намалява шанса за ресоциализация на подсъдимия и отклонява наказателната санкция от превъзпитателната и поправителната й функция. Ето защо настоящият състав намира, че в пределите, определени от разпоредбата на чл. 58а, ал. 2 във вр. с ал. 3 от НК, наказание от осемнадесет години лишаване от свобода е достатъчно за постигане на целите, предвидени в чл. 36 от НК. Няма място за приложението на чл. 55 от НК, каквато претенция е отправена с касационната жалба на подсъдимия. Възможното приложение на чл. 55 от НК се обосновава с това, че подсъдимият показва съобразяване с общоприетите правила, стремящ се да избягва конфликти, полага общественополезен труд и заявява разкаяние за случилото се. Тези обстоятелства, макар и смекчаващи, не разкриват характеристиките на изключителност и/или многобройност по смисъла на цитираната разпоредба. Освен това от данните по делото не може да се направи и извод за наличието на втората предпоставка, необходима за приложението на цитираната разпоредба. ІІІ. По жалбата на частният обвинител Ц.. Предвид изложеното в предходния пункт доводите за занижен размер на наложеното наказание в тази жалба са неприемливи. Може само да се отбележи, че неоснователно, а и опровергано от данните по делото, е твърдението, че подсъдимият Н. не е търсил убежище като бежанец. А обстоятелството, че подсъдимият няма семейство, дом и имущество на територията на Р България, не може да се коментира в контекста на отегчаващите отговорността обстоятелства. ІV. По отношение на гражданската отговорност на подсъдимия Н.. В двете жалби не се съдържат доводи срещу размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, поради което и настоящата инстанция не намира основание за намеса. С оглед на горните съображения и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 311/2014 г., постановено по ВНОХД № 584/2014 г. от Софийски апелативен съд, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. З. Н. наказание лишаване от свобода за срок двадесет и две години на осемнадесет години. ОСТАВЯ в сила решението в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2. О П Р Е Д Е Л Е Н И Е гр. София, 30 март 2015 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в закрито заседание на тридесети март две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова дело № 1899 по описа за 2014 година, приключило с решение № 88 от 30.03.2015 г., и като съобрази, че подсъдимият М. З. Н. е гражданин на Република И. и не владее български език, а следва да се запознае лично с посоченото решение О П Р Е Д Е Л И : Да се извърши писмен превод от български на арабски език на решение № 88 от 30.03.2015 г. по кд № 1899/14 г. на ВКС, първо наказателно отделение, от сертифицирана фирма [фирма] – [населено място]. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: О П Р Е Д Е Л Е Н И Е гр. София, 15 април 2015 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова дело № 1899 по описа за 2014 година. Касационно дело № 1899/2014 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, е приключило с решение № 88 от 30 март 2015 г. Подсъдимият по делото М. З. Н. е гражданин на Република И., който не владее български език. С определение от 30 март 2015 г. ВКС е предприел необходимото за предоставянето му на препис от посоченото решение на разбираем за него език. Писменият превод на решението е извършен и видно от фактура № [ЕГН]/15.04.2015 г., стойността на услугата възлиза на 192,00 лева. Водим от горното на основание чл.189, ал.1 и 2 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение О П Р Е Д Е Л И : Да се изплатят на [фирма] – [населено място] направените разноски за писмен превод на решение № 88 от 30 март 2015 г. по кд № 1899/2014 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, от български на арабски език, в размер на 192,00 лева. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: