Р Е Ш Е Н И Е
№ 471
гр. София, 19.02. 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар ..………….…. КРИСТИНА ПАВЛОВА ……...……… и с участието на прокурор ………………… ИСКРА ЧОБАНОВА ……………………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1436/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на подсъдимия А. Т. Т. чрез защитника му адв. Р. срещу решение № 104 от 11.07.2014 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 140/2014 г. по описа на същия съд.
С касационната жалба към ВКС в условията на алтернативност са отправени искания да отмени атакуваното решение на ВАС и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК да прекрати наказателното производство против подсъдимия или на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. В представено допълнително писмено изложение към касационната жалба е релевирано възражение за допуснато при разглеждане на делото нарушение на правото на защита на подсъдимия Т.. Твърди се, че с обвинителния акт подсъдимият бил обвинен, че е извършил деянието в качеството на едноличен собственик на [фирма]. Това твърдение не отговаряло на действителността, тъй като подсъдимият не бил собственик на това дружество. В търговския регистър била отразена фирма [фирма], вписана на 08.09.2008 г., с друг собственик и управител – К. Е. Г., седалище и адрес на управление в [населено място], с друг ЕИК, различен от посочения в обвинителния акт. Юридически било невъзможно през инкриминирания период 2010 г. – 2011 г. да са съществували и действали две фирми с наименование [фирма]. В търговския регистър нямало данни и за фирма [фирма], което означавало, че такова дружество не било пререгистрирано съгласно Закона за търговския регистър до края на 2011 г., в какъвто случай фирмата се обявявала служебно в ликвидация, нямала право да извършва търговска дейност, а сключените от нея сделки се явявали нищожни. Дори и да се приеме, че посочените в обвинителния акт сделки били извършени, те били осъществени от [фирма] и за последиците от тях отговорност би трябвало да носи неговият управител, вписан в търговския регистър към момента, а в определени случаи – съдружниците. Варненският окръжен съд (ВОС) неправилно постановил частичен оправдателен диспозитив спрямо подсъдимия да е извършил престъплението в качеството на едноличен собственик на [фирма], но го осъдил като фактически собственик на дружествените дялове от [фирма], с което отново нарушил правото му на защита. Доводът, че подсъдимият Т. не е собственик на [фирма], бил основен при реализирането на защитната му теза, като при внезапното и неочаквано осъждане по това обвинение, невключено в обвинителния акт, правото му на защита било злепоставено. ВАС допуснал процесуални нарушения, като не дал възможност на защитата на подсъдимия да направи доказателствени искания, нито обърнал внимание, че такива са били направени пред ВОС (за назначаване на счетоводна експертиза и разпит на счетоводителя на [фирма] С. И.), но са били оставени без уважение. Поради това делото било решено при неизяснена фактическа обстановка – неизяснени останали въпросите какво е било финансовото състояние на [фирма] към момента на продажбата на дружествените дялове на подсъдимия; имало ли е дружеството данъчни задължения към този момент; какво е станало със счетоводната документация на фирмата, касовия й апарат и банковите сметки след продажбата на дружествените дялове). ВАС допуснал нарушение на материалния закон, тъй като неправилно приел, че подсъдимият Т. е годен субект на данъчно престъпление. Това нарушение е било допуснато още от ВОС с осъждането на подсъдимия като фактически собственик на дружествените дялове на [фирма]. В случая по силата на учредяването на ООД и вписването на обстоятелството за представляването и управлението на дружеството от лицето К. К., до промяната на това обстоятелство в търговския регистър при АВ, законоустановеното задължение да декларира вярно дължимия ДДС пред органите по приходите е било в тежест на К. К.. Той е имал правната възможност съгласно чл. 141, ал. 5 от ТЗ да поиска да бъде заличен от търговския регистър и да се освободи от отговорност, но не се е възползвал от нея. Решението на ВАС било необосновано. Имало противоречия между обясненията и показанията на управителя К. К.. Неправдоподобно било да се купи фирма без активи за сумата от 5 000 лева, при положение, че регистрацията на нова фирма струвала до 360 лева. Ако подсъдимият е имал намерение да върши данъчни измами с тази фирма, напълно излишно от негова страна е било да заплаща високата сума за дружествените дялове на [фирма]. В обжалваното решение на ВАС не бил изследван и доказан умисълът на подсъдимия за такова данъчно престъпление, както и мотивът му. По делото нямало доказателства, че подсъдимият е знаел, че приспада ДДС с подаването на справки-декларациите. Реално той не е получавал пари по сметки от приспадането на ДДС. Констатацията във въззивното решение, че той откривал банкови сметки била невярна и неясна хипотеза.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият А. Т. и защитникът му адв. Р., редовно призовани, не се явяват. В заседанието присъства адв. П., резервен защитник на подсъдимия, назначен от първоинстанционното съдебно производство, който изразява становище за основателност на касационната жалба на подсъдимия.
Гражданският ищец, редовно уведомен, не изпраща представител.
Прокурорът дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 27 от 31.03.2014 г., постановена по НОХД № 1266/2013 г., ВОС е признал подсъдимия А. Т. Т. за виновен в това, че в периода 14.01.2011 г. – 14.03.2011 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството на фактически собственик на дружествените дялове на [фирма] избегнал установяването и заплащането на данъчни задължения в особено големи размери – ДДС в размер на 186 662 лева, като потвърдил неистина в подадени пред ТД НАП справки-декларации по ЗДДС вх. № 0300-1516269 от 14.01.2011 г., вх. № 0300-1525456 от 11.02.2011 г., № 0300-1548119 от 14.03.2011 г., използвал при водене на счетоводството и при представяне на информация пред органите по приходите документи с невярно съдържание – фактури № [ЕГН] от 13.12.2010 г., № 00000034 от 02.01.2011 г., № 00000038 от 12.01.2011 г., № 00000044 от 19.01.2011 г., № 287 от 02.02.2011 г., № 288 от 07.02.2011 г., № 289 от 10.02.2011 г. и № 290 от 12.02.2011 г. и приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 186 662 лева, поради което и на основание чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода, като го е оправдал да е извършил деянието в качеството на едноличен собственик на [фирма]. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът е групирал наложените на подсъдимия Т. наказания по настоящото НОХД № 1266/2013 г. по описа на ВОС, по НОХД № 1864/2011 г. по описа на ВОС и по НОХД № 3642/2010 г. по описа на ВРС, като му е наложил едно общо най-тежко наказание, а именно пет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. С присъдата съдът е уважил предявения от министъра на финансите, представляващ държавата, граждански иск против подсъдимия А. Т. за сумата 186 662 лева, ведно със законната лихва, считано от 14.03.2011 г. до окончателното плащане. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, както и държавна такса върху уважения граждански иск.
По жалба на защитника на подсъдимия Т. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 140/2014 г. по описа на ВАС, като с решение № 104 от 11.07.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд.
Касационната жалба на подсъдимия Т. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия А. Т. Т. е неоснователна.
Конкретните възражения на касатора, развити в допълнителното изложение към касационната жалба, се субсумират под касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК.
1.1. Основното претендирано от касатора нарушение на процесуалните правила е за недопустимо осъждане по непредявено обвинение. В тази насока се твърди, че с обвинителния акт подсъдимият Т. бил обвинен, че е извършил престъплението по чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК в качеството на едноличен собственик на [фирма], по което обвинение ВОС неправилно постановил частичен оправдателен диспозитив спрямо подсъдимия, а го осъдил в качеството му на фактически собственик на дружествените дялове от [фирма]. С това правото на защита на подсъдимия било сериозно нарушено, тъй като доводът, че той не е собственик на [фирма], бил основен при реализирането на защитната му теза. На практика възражението на защитата се свежда до допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 287, ал. 1 от НПК, тъй като е осъдил подсъдимия по непредявено обвинение, без изрично повдигнато от прокурора ново обвинение за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, което нарушение въззивният съд не е констатирал и отстранил.
Предходните инстанции не са оставили без внимание това възражение на подсъдимия. То е било подробно обсъдено и мотивирано отхвърлено като неоснователно от първоинстанционния съд (гърба на л. 312 от НОХД № 1266/2913 г. на ВОС), които съображения въззивната инстанция правилно е споделила. В диспозитива на обвинителния акт, въз основа на който е било образувано съдебното производство по делото, прокурорът действително е отразил, че подсъдимият А. Т. е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – ДДС в размер на 186 662 лева „в качеството си на едноличен собственик на [фирма]”. С постановената на 31.03.2014 г. присъда № 27 по НОХД № 1266/2013 г. ВОС е осъдил подсъдимия за това, че е действал „в качеството на фактически собственик на дружествените дялове на [фирма]”.
Правилният анализ на възникналата процесуална ситуация, а оттам – и произнасянето по основателността на възражението на касатора, не могат да се осъществят без цялостен преглед на специфичната фактологична конкретика във връзка с престъпната дейност на подсъдимия. Защитникът на подсъдимия се позовава само на формалното словесно несъответствие между качеството на „едноличен собственик на [фирма]” и качеството на „фактически собственик на дружествените дялове на [фирма]”, неоснователно тълкувайки го изолирано от общия контекст на изложените в обвинителния акт твърдения на прокурора и на възприетата от съдебните инстанции фактология за действителната роля на подсъдимия при фактическото, реално, управление на юридическото лице [фирма].
Съгласно твърденията в обвинителния акт, еднозначно приети за установени от съдебните инстанции (а неоспорени и от подсъдимия в тази им част), търговското дружество [фирма] е било регистрирано с решение на ВОС от 20.04.2005 г. по ф. д. № 1294/2005 г. със съдружници К. К. (с 200 дяла), Е. К. (с 200 дяла) и В. М. (със 100 дяла), като се управлявало и представлявало от К. К. и Е. К. заедно и поотделно. Дружеството било регистрирано в ТД НАП – Варна на 28.04.2005 г. с ЕИК по БУЛСТАТ[ЕИК] и по ЗДДС на 23.06.2005 г. Съдружниците решили да продадат фирмата, а подсъдимият Т. пожелал да я купи. С договори за покупко-продажба на дружествени дялове от 07.09.2010 г. с нотариална заверка на подписите от 13.09.2010 г., рег. № 5592 и рег. № 5593 на нотариус В. П. съдружниците продали дружествените си дялове на подсъдимия Т. (св. К. К. действащ лично за себе си и като пълномощник на брат си Е. К. прехвърлили притежаваните от тях 400 дяла срещу сумата от 4 000 лева, а св. В. М. прехвърлил своите 100 дяла срещу сумата от 1 000 лева). След покупко-продажбата подсъдимият Т. придобил целия капитал на [фирма]. Не поискал обаче вписване за преобразуване на дружеството в ЕООД, като в инкриминирания период юридическото лице [фирма] продължило да съществува по силата на първоначалната си регистрация.
Посочените по-горе факти надлежно са залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт (л. 2 и гърба на л. 2 от НОХД № 1266/2013 г.), като прокурорът изрично е отразил и твърдението си (гърба на л. 2 от НОХД № 1266/2013 г. на ВОС), че „след извършеното прехвърляне на дяловете едноличен собственик на капитала станал обв. А. Т.”. Всички тези обстоятелства са били известни на подсъдимия, който извън всякакво съмнение е могъл да се защитава срещу тях.
В разглеждания случай не е имало необходимост от изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК, тъй като обстоятелствената част на обвинението обективно не е била същностно променена. Обвинението се определя и формулира въз основа на посочените от прокурора факти. Съществена е само онази промяна в първоначалното обвинение, когато в хода на съдебното следствие са установени нови, неизвестни за подсъдимия обстоятелства, които изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние. Използваният в диспозитивната част на обвинителния акт (л. 5 от НОХД № 1266/2013 г.) израз по отношение на качеството на подсъдимия „едноличен собственик на [фирма]” няма изключителното значение, което му придава защитата. Разминаването се свежда единствено до посочения от прокурора в диспозитива вид на търговското дружество – ЕООД, вместо ООД. Формулировката е действително юридически непрецизна, тъй като фактическата промяна в собствеността на капитала на дружеството е трябвало да намери правното отражение в преобразуването на дружеството от ООД в ЕООД, което не е било сторено. Не е променено обаче релевантното за отговорността на подсъдимия фактическо положение, отлично известно за него, че след закупуването на всички дружествени дялове той е станал едноличен собственик на капитала на [фирма]. Престъпното му поведение е осъществено именно в това качество – на единствен собственик на всички дружествени дялове на [фирма], в какъвто смисъл са приетите за установени от съда факти. А те са идентични с инкриминираните в обстоятелствената част на обвинителния акт твърдения.
1.2. С оглед на изложеното дотук разбиране настоящата инстанция намира за неотносими и няма да обсъжда подробно посочените от касатора в допълнението към касационната му жалба обстоятелства във връзка с отразената в търговския регистър фирма [фирма] с различен собственик, управител, седалище и адрес на дейност, ЕИК и т.н. Обвинителната власт не е твърдяла, а затова и по делото не са били спорни въпросите, че подсъдимият Т. не е имал никакво отношение към вписаното в Търговския регистър друго дружество [фирма] със собственик и управител лицето К. С., а това дружество, съответно, по никакъв начин не е било свързано с описаната в обвинителния акт престъпна деятелност. Както вече бе посочено по-горе, в обвинителния акт ясно и недвусмислено е посочено едно-единствено търговско дружество – [фирма], едноличен собственик на чийто капитал подсъдимият е станал след изкупуването на всички дружествени дялове от бившите съдружници К. К., Е. К. и В. М.. (Законосъобразно становище в този смисъл ВОС е застъпил още в хода на първоинстанционното съдебно следствие – в определение, постановено в съдебно заседание на 31.03.2014 г., с което е оставил без уважение като неотносимо искането на адв. Р. за изискване на справка от търговския регистър във връзка със собствеността на дружеството [фирма]).
1.2. В допълнението към касационната жалба отказът на състава на ВОС да уважи исканията на защитата за назначаване на счетоводна експертиза и разпит на счетоводителя на [фирма] С. И. неоснователно е интерпретиран като процесуално нарушение, ограничаващо правата на подсъдимия. Решаващият съдебен орган няма задължение да събира и да се произнася по доказателствени материали относно факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства. Когато обстоятелствата, за които се искат доказателства, са без значение за правилния изход на делото, съдът не допуска процесуално нарушение, когато отхвърля доказателствени искания на страните. Процесуалните действия, с които се допускат доказателства и доказателствените средства, осигуряват обективното, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Поради това съдът е обвързан от задължение за събиране на доказателства, единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина – когато при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване.
В контекста на тези принципни изисквания ВКС намира, че при разглеждането на делото съставът на ВОС стриктно е следвал законосъобразен подход при допускането и събирането на доказателствени материали, а и изобщо в цялостната дейност по осъществяване предмета на доказване. Изясняването на поставените от защитата въпроси – какво е било финансовото състояние на [фирма] към момента на продажбата на дружествените дялове на подсъдимия; имало ли е дружеството данъчни задължения към този момент; какво е станало със счетоводната документация на фирмата, касовия й апарат и банковите сметки след продажбата на дружествените дялове не би допринесло по никакъв начин за изясняването на обективната истина. Основанието подобни факти да не бъдат включени от съда в релевантната фактология на деянието е неотносимостта им към предмета на доказване, тъй като касаят период извън инкриминирания и не фигурират в обстоятелствената част на обвинителния акт. Очертаните с последния времеви рамки на обвинението обхващат периода 14.01.2011 г. – 14.03.2011 г., след изкупуването на дружествените дялове от страна на подсъдимия на 13.09.2010 г., като е инкриминирано конкретно поведение на подсъдимия, осъществено след този момент.
Касационният съдебен състав не споделя и отправения към въззивния съд упрек, че не обърнал внимание на отказа на първоинстанционния съд да уважи доказателствените искания на подсъдимия, както и че не му предоставил възможност да направи такива в хода на въззивното производство. Съгласно изискванията на чл. 320, ал. 1 от НПК във въззивната жалба се посочват неизяснените обстоятелства и доказателствата, които следва да се съберат и проверят от въззивния съд. Видно от съдържанието на въззивната жалба на подсъдимия (л. 6 от ВНОХД № 140/2014 г. на ВАС), с нея не са били отправени доказателствени искания, нито е била претендирана неизясненост на фактическата обстановка или непълнота на доказателствата. В проведеното на 13.06.2014 г. съдебно заседание (л. 20 от ВНОХД № 140/2014 г. на ВАС) защитникът на подсъдимия изрично е заявил, че „няма да сочи доказателства”. При тези данни въззивният съд не може да бъде критикуван, че е лишил жалбоподателя от възможност да направи доказателствени искания, нито че не е събрал доказателствени материали по своя инициатива. Допускането на доказателствени материали по чл. 327 от НПК се осъществява при действието на изискванията на чл. 107, ал. 2, пр. 2, вр. чл. 13, ал. 1 от НПК за служебно събиране на доказателства по почин на съда, когато това се налага за разкриване на обективната истина, а в разглеждания случай в пределите на компетентността си съдът очевидно не е намерил такава необходимост.
2. Не може да бъде възприето правното възражение на касатора, който отрича качеството си на субект на престъплението по чл. 255 от НК, тъй като не бил данъчно задължено лице. Позовавайки се в подкрепа на това свое разбиране на ТР № 1 от 07.05.2009 г. на ОСНК на ВКС по т.д. № 1/2009 г. и на Р № 25 от 02.02.2012 г. по н.д. № 2993/2011 г. на ВКС, І н.о., подсъдимият Т. неоснователно поддържа тезата, че задължението да декларира вярно дължимия ДДС пред органите по приходите е било в тежест на св. К. К. в качеството му на управител на [фирма] до момента на промяната на това обстоятелство в търговския регистър при АВ.
В ТР № 1/2009 г. на ОСНК е приета принципната постановка, цитирана и в допълнението към касационната жалба, че „една от основните характеристики на данъците е тяхната законоустановеност по основание, размер и субекти”. В тази връзка е изведено положението, че кръгът на данъчно задължените лица е по-широк от кръга на лицата, които могат да бъдат субекти на данъчните престъпления, защото данъчно задължени са и юридическите лица, и неперсонифицираните местни или чуждестранни дружества, по отношение на които българското наказателно право не предвижда корпоративна наказателна отговорност. Все в този смисъл и в посоченото от защитника Р № 25 от 02.02.2012 г. по н.д. № 2993/2011 г. на ВКС, І н.о., е приет извод, който настоящият съдебен състав по принцип споделя – че „когато данъчно задължено се явява юридическо лице, субект на данъчното престъпление е физическото лице, което по закон, респективно, по регистрация, го управлява и представлява”. Не спорно и че обичайно субектите на отговорност при данъчните престъпления съвпадат с данъчно задължените лица, каквито при юридическите лица са техните управители и представители, вписани в търговския регистър.
Според настоящия съдебен състав обаче няма законови основания за стеснително тълкуване на понятието за субекта на престъплението по чл. 255 от НК, всеобхватно описан в цитираната норма като „който” – всяко наказателноотговорно лице, което осъществи от обективна и субективна страна състава на описаното престъпление. Субектите на данъчните престъпления не се изчерпват и свеждат само и единствено до данъчно задължените физически лица, респ. до управляващия и представляващ юридическото лице. Няма как априори да се изключи отговорността и на други физически лица, извън кръга на формално данъчно задължените физически лица или управители на юридически лица. Така, напр., вписаният представител и управител на данъчно задълженото търговско дружество не носи обективна отговорност само въз основа на това свое качество, ако се докаже, че дейността на дружеството самостоятелно е водена от овластен с общо пълномощно пълномощник, който със собствените си действия съзнателно е избегнал установяване или плащане на данъчни задължения на дружеството по указания в закона начин. Подобни хипотези (разбира се, при наличието и на доказана субективна съставомерност на поведението на конкретното лице) могат да възникнат и с оглед дейността на търговски пълномощник на търговец, на счетоводител при водене на счетоводство в нарушение на законовите изисквания, при съответно разпределение на дейността в дружеството (особено при големите корпоративни образования) и др. Наказателната отговорност всякога е свързана с конкретно виновно поведение на определено лице, което е осъществило някоя от формите на изпълнителното деяние, независимо, че неустановените или неплатените данъчни задължения са свързани с дейността на данъчно задълженото юридическо лице. Конкретният субект на данъчното престъпление се определя във всеки отделен случай с оглед установената фактология на деянието – дали деецът реално е осъществявал функциите по управление на дружеството, дали съзнателно е осъществил някоя/и от формите на изпълнителното деяние по чл. 255 от НК, дали неговото поведение се намира в пряка причинно-следствена връзка със съставомерния резултат – избягване на установяването или плащането на данъчни задължения. (Подобно разбиране за субекта на данъчното престъпление не е изолирано, като е застъпено и в други решения на ВКС – напр. Р № 22 от 14.07.2014 г. по н.д. № 2264/2013 г. на ВКС, НК, ІІ н.о.; Р № 15 от 24.01.2012 г. по н.д. № 2873/2011 г. на ВКС, НК, ІІ н.о.; Р № 610 от 13.01.2011 г. по н.д. № 604/2010 г. на ВКС, НК, ІІІ н.о.; Р № 219 от 30.08.2010 г. по н.д. № 167/2010 г. на ВКС, НК, І н.о.).
Такъв е и разглежданият казус, при който подсъдимият Т. се явява субект на инкриминираното данъчно престъпление с оглед качеството му на едноличен собственик на капитала на [фирма], макар св. К. К. да е продължил формално да се води като управител на дружеството и последното да не е било преобразувано в ЕООД. От приетите за установени от съдилищата факти е видно, че след покупко-продажбата на дружествените дялове управлението на дружеството [фирма] е било на практика осъществявано само от подсъдимия, който е станал едноличен собственик на капитала му и е получил от св. К. К. печата му. В същото време св. К. К. и останалите бивши съдружници в [фирма] напълно са се дезинтересирали от по-нататъшната дейност на дружеството и не са поддържали никакви контакти с подсъдимия. Без всякакво значение за наказателноправния аспект на обсъждания казус е обстоятелството, че св. К. К. не е поискал името му като управител на [фирма] да бъде заличено от търговския регистър по реда на чл. 141, ал. 5 от ТЗ. Както сам касаторът е отбелязал, цитираната разпоредба предоставя една правна възможност. Неизползването й обаче не рефлектира върху съществените обстоятелства, че свидетелят реално не е осъществял никакви функции по управление и представителство на дружеството, не е извършвал търговска дейност, не е подписвал никакви документи, свързани с инкриминираните търговски операции и счетоводното им отразяване, не е декларирал фиктивните търговски обороти пред приходните органи с цел създаване на убеждение за реално извършена търговска дейност, нито е знаел за това. Без значение за правилното решаване на делото е и изтъкнатото в допълнението към касационната жалба обстоятелство, че дружеството [фирма] не било пререгистрирано съгласно Закона за търговския регистър до края на 2011 г., в какъвто случай фирмата се обявявала служебно в ликвидация, нямала право да извършва търговска дейност, а включените от нея сделки се явявали нищожни. Времетраенето на инкриминираното продължавано престъпление обхваща срока от 14.01.2011 г. до 14.03.2011 г., преди 31.12.2011 г., като подсъдимият се е възползвал от възможността в този период дружеството [фирма] да продължи да съществува и участва в търговския оборот по силата на първоначалната си регистрация.
Подсъдимият Т. е лицето, което фактически е използвало дружеството за т.н. „източване на ДДС”. За постигане на този резултат той е отразил и включил в дневниците за покупки фактури с невярно съдържание № [ЕГН] от 13.12.2010 г., № 00000034 от 02.01.2011 г., № 00000038 от 12.01.2011 г., № 00000044 от 19.01.2011 г., № 287 от 02.02.2011 г., № 288 от 07.02.2011 г., № 289 от 10.02.2011 г. и № 290 от 12.02.2011 г. и е декларирал в инкриминираните справки-декларации вх. № 0300-1516269 от 14.01.2011 г., вх. № 0300-1525456 от 11.02.2011 г. и № 0300-1548119 от 14.03.2011 г. за данъчните периоди м. декември 2010 г., м. януари 2011 г. и м.февруари 2011 г. фиктивни, неосъществени сделки с [фирма],, [фирма], [фирма]. Справките-декларации са били изготвени от името на св. К., но подписани от подсъдимия Т.. Съответните отразявания в дневниците за покупки и продажби са били направени също от подсъдимия, който предал в НАП документацията, като положил подписите за „управител” и в графа „предал” в оригиналите на протоколите за приемане на справките-декларации. При предаването на документите подсъдимият представил пълномощни, на които е бил придаден вид, че св. К. го е упълномощил да подава декларации по ЗДДС, но които не са били подписани от свидетеля (съгласно заключението на графическата експертиза подписите вероятно са били изпълнени от подсъдимия Т.).
Описаните конкретни действия на подсъдимия Т. обуславят несъмнен извод, че той, като едноличен собственик на капитала на [фирма], е осъществил дейност за неправомерно усвояване на данъчен кредит чрез документална симулация на сделки с посочените търговски дружества. Така, собственикът на капитала на [фирма] А. И. И. починал на 20.11.2010 г., като макар към м. декември 2010 г. да не е била отразена промяна в представителството, обективно не е имало лице, което да осъществи отразената от подсъдимия Т. в дневника за покупки на [фирма] доставка по фактура № [ЕГН] от 13.12.2010 г. със стойност 25 150 лева и ДДС в размер на 5 030 лева, а това дружество не е и подало справка-декларация по ЗДДС за м. декември 2010 г. Отразените от подсъдимия в дневника за покупки на [фирма] доставки от [фирма] по фактури № 00000034 от 02.01.2011 г. на стойност 150 000 лева и ДДС 32 000 лева, № 00000038 от 12.01.2011 г. на стойност 140 000 лева и ДДС 28 000 лева, № 00000044 от 19.01.2011 г. на стойност 86 710 лева и ДДС 17 342 лева не са били отразени в дневника за продажби на [фирма]. В подадената справка-декларация от него за м. януари са били декларирани нулеви стойности на извършени и получени доставки. Едноличният собственик св. Д. С. подписвал документи пред нотариус, без да знае съдържанието им, не извършвал никаква търговска дейност и нямал сделки с [фирма]. Отразените от подсъдимия в дневника за покупки на [фирма] доставки от [фирма] по фактури № № 287 от 02.02.2011 г. на стойност 125 000 лева и ДДС 25 000 лева, № 288 от 07.02.2011 г. на стойност 165 000 лева и ДДС 33 000 лева, № 289 от 10.02.2011 г. на стойност 176 000 лева и ДДС 35 200 лева и № 290 от 12.02.2011 г. на стойност 55 450 лева и ДДС 11 090 лева не са били отразени в дневника за продажби на [фирма]. Собственикът св. Н. М. не е извършвал търговска дейност лично или чрез пълномощник с [фирма]. В подадената справка-декларация по ЗДДС за този период това дружество декларирало други доставки и други получатели по тях, различна данъчна основа и ДДС.
С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че в разглеждания случай материалноправната норма на чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. чл. 26, ал. 1 от НК е правилно приложена към надлежно установените по делото факти. От установената фактология не следва извод за несъставомерност на деянието, а това обуславя неоснователност на искането на подсъдимия Т. за оправдаването му по повдигнатото обвинение, поради което разпоредбата на чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима.
3. Изложените в пункт 4 от допълнението към касационната жалба доводи срещу атакуваното въззивно решение – за неправилност, необоснованост, недоказаност и постановяването му в противоречие със събраните в хода на съдебното производство доказателства – не следва да бъдат обсъждани. Тези оплаквания не съставляват самостоятелни касационни основания за проверка на въззивния съдебен акт по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Както в доктрината, така и в практиката на ВКС еднозначно се поддържа, че касационният съд (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК) проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка. ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело, доказаността на съответните фактически констатации, непълнотата на доказателствата, разрешаването на които въпроси са суверенна компетентност на инстанциите по фактите. Следва само да се маркира, че процесуалната законосъобразност на дейността и на двете съдебни инстанции „по фактите” не може да бъде поставена под съмнение, тъй като не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за ревизия на проверявания съдебен акт. Доказателствените материали по делото са оценени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на приетите фактически положения. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, съдът е проверил изцяло първоинстанционната присъда на ВОС, като е направил собствен пълноценен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, обсъдил я е в съгласие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК и аргументирано се е съгласил с изведените от първоинстанционния съд основни констатации, включително и по отношение на субективната страна на престъплението. Представното съдържание на дееца е било предмет на задълбочена преценка от страна на ВОС (л. 318 и гърба му от НОХД № 1266/2013 г.), която въззивният съд с основание е споделил.
4. Макар и без изрично искане, ВКС провери въззивното решение и в частта му относно наложеното на касатора Т. наказание предвид обстоятелството, че той е оспорил изцяло ангажирането на наказателната му отговорност за инкриминираното престъпление. Не се констатира явна и очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание – пет години лишаване от свобода – и обществената опасност на деянието и дееца. Преценката на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства е съответна и изчерпателна. Срокът на отмереното наказание е справедлив и съобразен с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимия Т. е индивидуализирана при условията на чл. 54 от НК и при отчитане на целите на чл. 36 от НК, при лек превес на смекчаващите обстоятелства в размер малко под средния, предвиден от санкционната част на разпоредбата на чл. 255, ал. 3 от НК. Адекватно е отчетено и значението на отегчаващите обстоятелства – прогресиращата му престъпна дейност с оглед предходните му осъждания и високата стойност на предмета на престъплението, значително надхвърлящ критерия за особено големи размери по смисъла на чл. 93, т. 14 от НК.
С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на ВАС по ВНОХД № 140/2014 г.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 104 от 11.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 140/2014 г. по описа на Варненския апелативен съд, наказателно отделение.
Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |