1 Р Е Ш Е Н И Е № 294 гр.София, 01 юли 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Елена Величкова Капка Костова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Петя Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 754 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийската апелативна прокуратура срещу решение № 61 от 27 февруари 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 1-ви въззивен състав, по внохд № 69/2014 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 370 от 03 декември 2013 година на Софийския градски съд, НО, 14-ти състав, постановена по нохд № 4451/2013 година по описа на този съд. В протеста е заявено наличие на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Всъщност, изложените в подкрепа доводи съдържат единствено упрек към дейността на предходните съдебни инстанции по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и формираните в резултат на тази дейност изводи по фактите. Претендира се отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест при направените в него оплаквания и изложени в тяхна подкрепа доводи. Подсъдимият В. М. С. не участва лично, редовно призован. Представлява се от адвокат Радост К. от САК, която изразява становище за неоснователност на протеста и оставянето му без уважение, тъй като посочените в него нарушения в доказателствената дейност на съда не са налице. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия В. М. С. за невиновен в това, на 02. 01. 2013 година, в [населено място], в[жк], в съучастие като съизвършител с две неустановени по делото лица, при условията на опасен рецидив, да е отнел чужди движими вещи на обща стойност 553.40 лева от владението на Н. Н. И. и с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК. В производство, инициирано по протест на прокурор при Софийската градска прокуратура, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. ВКС намира подадения касационен протест за основателен. Протестът на практика съдържа възражения единствено срещу извършените от съдилищата оценка и анализ на доказателствените източници – най-вече на показанията на пострадалата Н. И. и на резултатите от проведеното на досъдебното производство разпознаване на лица и могат да бъдат обобщени така: - показанията на пострадалата И., които са източник на преки доказателствени факти, са оценени не по действителното им съдържание и неправилно не са кредитирани за достоверност в частта им относно възприятията на пострадалата за външността и характерните особености на извършителя на деянието, а това е довело до формиране на неверни фактически изводи за неговото авторство; - неправилно е отречена достоверността на резултатите от проведените на досъдебното производство разпознавания от пострадалата; - оправдаването на подсъдимия С. е постановено при наличие на съмнение в неговата невинност, намерило израз в атакувания съдебен акт, т. е. в нарушение на правилото на чл. 305, ал. 6 от НПК. Всъщност, оспорването на въззивния съдебен акт е свързано изцяло с доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции и формираните в резултат на тази дейност изводи по фактите, основно свързаните с авторството на деянието, което ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Преди всичко, няма как да не бъде отразена констатацията, която ВКС прави, че въззивният съд твърде безкритично се е съгласил с направените от първоинстанционния съд изводи по фактите и ги е възприел изцяло. Известно е, че поначало за въззивния съд не съществува задължението да обсъжда всичко онова, което е задължително за мотивите на присъдата, когато приеме фактическите констатации на предходната съдебна инстанция и мотивите на присъдата са достатъчно аналитични и убедителни, за да позволят на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. В случая обаче мотивите на присъдата не съдържат необходимия доказателствен анализ на макар и оскъдните като обем доказателствени източници, извън констатациите за липса на необходимата категоричност и несъмненост на данните за авторството на деянието. 1. Няма съмнение, че основен доказателствен източник по делото, при това на преки доказателствени факти, са показанията на пострадалата Н. И.. Същата е разпитвана три пъти на досъдебното производство (в деня на инцидента 02. 01. 2013 година и отново на 25. 01. и на 30. 01. с. г., л. л. 5, 10 и 89 от ДП), а също и пред първоинстанционния съд (л. 51 от нох дело) и пред въззивния съд (л. 18 от внох дело). Дадените при тези разпити показания съдържат детайли, доколкото те са възприети от свидетелката и надлежно са възпроизведени от нея. ВКС намира за необходимо да отрази констатацията си, че вписаното съдържание на проведения пред въззивния съд разпит на свидетелката е твърде неясно, несвързано, с нанесени с молив корекции, без да е отразено дали те са част от съдебния протокол (с. з. от 20. 02. 2014 година, л. 17 от делото). Независимо от това, внимателният прочит на показанията на свидетелката от първия до последния й разпит дава основание за извода, че те са последователни и безпротиворечиви – тя говори за момче („...20 - 20 и нещо години..”), с посочен ръст (сравнен с нейния), с „топчесто лице” и с „... промяна в брадичката ... като трапчинка...”. Категорична е пред съда, че „...подсъдимият е човека, който съм почувствала до себе си като присъствие ... който посочих при разпознаването като лицето, което ме нападна.” (л. 54 от нох дело). Несъмнено, право на съда и част от неговото вътрешно убеждение е да кредитира или не, изцяло или в някаква негова част, определен доказателствен източник. Съдът обаче не може да стори това без да е съпоставил същия с всички останали доказателства по делото и да изложи убедителни съображения за изводите си за недостоверност, което в случая не е направено в необходимата степен по отношение на показанията на пострадалата И.. От обстоятелството, че свидетелят съобщава не особено значителен обем факти и обстоятелства като непосредствено възприети от него и от значение за делото, не би следвало да се прави извод за липса на конкретност, категоричност и достоверност, както е направил това въззивният съд. 2. На следващо място сред доказателствата по делото са резултатите от проведените на досъдебното производство разпознавания на лице. Няма съмнение, а и този въпрос не е спорен, че тези процесуално-следствени действия са извършени надлежно по правилата на НПК и при спазване на всички изисквания към формата им. Първото разпознаване (на 30. 01. 2013 година, от 12. 30 ч. до 12. 40 ч., л. 13 - 14 от ДП) е проведено без участие на подсъдимия сред представените за разпознаване лица. Свидетелката И. е посочила лицето под № 1, а като единствени идентификационни белези – височината и силуета. Веднага обаче е уточнила, че не е убедена, а в края е заключила, че „... не е това лицето...”. Второто разпознаване (отново на 30. 01. 2013 година, от 13. 00 ч. до 13. 10 ч., л. 11 – 12 от ДП) е проведено с участието на подсъдимия С.. Свидетелката категорично го е посочила със значително повече и по-специфични идентификационни признаци – „формата на лицето, трапчинката на брадата, височината, късата тъмна коса”. Така съобщените от свидетелката белези са оценени от въззивния съд като „... не ...достатъчно индивидуализиращи и строго специфични, за да се свържат единствено и само с личността на подсъдимия.”. Този извод обаче не само че сам по себе си не е съвсем коректен, но и не държи сметка за доказателствената съвкупност като цяло. Във въззивния съдебен акт не е коментирана изрично процесуалната годност на проведените разпознавания, но тя е несъмнена. Различна от тази за процесуалната годност е доказателствената оценка за достоверност на резултатите от тези процесуално-следствени действия. За да оцени като ненадеждни тези резултати, съдът се е позовал на сравнително малкото идентификационни белези, съобщени от свидетелката – ръст, форма на лицето, особеност на брадата. Възприятията й обаче, съобщени първоначално при разпитите й, впоследствие са потвърдени при разпознаването на живо и не на последно място – в самата съдебна зала. Надлежно проведените разпознавания не дават основание за констатации за дефицит на достоверност на получените резултати. Последователното и взаимосвързано обсъждане на данните по делото, по правилата и на формалната логика, вероятно би довело до различни от направените изводи по фактите. 3. В тази връзка следва да се коментира и оценката на съда на показанията на свид. П.. Макар и да не е твърде ясна позицията на въззивния съд по отношение на показанията на този свидетел, посочен от подсъдимия за установяване на негово различно от местопрестъплението пребиваване в инкриминираната вечер, би могло да се приеме, че съдът е изразил резерви към тяхната достоверност. Обстоятелството, че по делото не са събрани доказателства, които да оборват заявеното от свидетеля, не сочи безусловно на тяхна достоверност, доколкото може да се дължи на различни причини. Така или иначе, при сравнително оскъдната по делото доказателствена съвкупност, категоричната установеност на местопребиваването на подсъдимия през инкриминираната вечер и изводите на съда в тази насока имат своето значение. Отговорите на поставените въпроси се дължат се само с оглед обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото за формиране на вътрешното убеждение на съда (съгл. чл. 14 от НПК) и разкриване на обективната истина (чл. 13 от НПК), на която е основан нашият наказателен процес, но и защото основният и всъщност единствен спорен по делото въпрос е този за авторството на деянието. Останалите факти от кръга на тези по чл. 102 от НПК (осъщественото над пострадалата И. нападение на инкриминираната дата и място и по инкриминирания начин, отнемането на чантата й и нейното съдържание и пр.), не се поставят под съмнение, доколкото са надлежно и несъмнено установени. Един цялостен и задълбочен анализ на съдържащите се в гласните доказателствени източници факти, би позволил формиране на несъмнени и безпротиворечиви изводи и относно спорния по делото въпрос, което обаче в случая не е направено. Горните констатации дават основание за извода за допуснати от страна на въззивния съд нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото, които нарушения са съществени, защото ограничават правата на страните в процеса и възпрепятстват правилното приложение на закона, доколкото въпросите за вината и отговорността са такива по установяване на фактическите положения (по доказването), а не само по приложението на материалния закон (по правната квалификация). Поради това, атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на съда, при което да се съобразят направените по делото и изложени по-горе констатации. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 61 от 27 февруари 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 1-ви въззивен състав, по внохд № 69/2014 година. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.