6 Р Е Ш Е Н И Е № 486 гр. София, 18 ноември 2010 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на първи ноември през две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен томов ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Даниела Атанасова при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдия Иванова касационно дело № 476 по описа за 2010 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Х. И. Б., чрез защитата му, срещу решение на Софийски апелативен съд № 230 от 5.07.2010 г, по ВНОХД № 365/10, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд от 29.12.2009 г, по НОХД № 3694/09. С първоинстанционната присъда, подсъдимият Б. е признат за виновен, както следва: 1/ в това, че на неустановена дата преди 20.03.08 г, е придобил от неустановено лице на неустановено място, неистински парични знаци, 1 666 бр. банкноти, с номинал 200 евро, с оглед на което и на основание чл. 244, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 243, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 1 НК и чл. 373, ал. 2 вр. чл. 371, т. 2 НПК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК, е осъден на „пробация”, включваща „задължителна регистрация по настоящ адрес”, за срок от две години, с периодичност два пъти седмично, „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, за срок от две години, „включване в програма за обществено въздействие”, за срок от шест месеца, 2/ в това, че на 20.03.2008 г, в гр. София, при условията на продължавано престъпление, на различни места, е държал неистински парични знаци в големи количества: 1 666 бр. банкноти, с номинал 200 евро, с оглед на което и на основание чл. 244, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 243, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 1 НК и чл. 373, ал. 2 вр. чл. 371, т. 2 НПК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК, е осъден на „пробация”, включваща „задължителна регистрация по настоящ адрес”, за срок от две години, с периодичност два пъти седмично, „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, за срок от две години, „включване в програма за обществено въздействие”, за срок от шест месеца. На основание чл. 23, ал. 1 НК, му е определено по съвкупност едно най-тежко общо наказание, а именно: „пробация”, включваща „задължителна регистрация по настоящ адрес”, за срок от две години, с периодичност два пъти седмично, „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, за срок от две години, „включване в програма за обществено въздействие”, за срок от шест месеца. На основание чл. 59 НК, е зачетено времето, през което спрямо него е изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест”, считано от 21.03.2008 г до 24.03.2008 г, както и от 24.03.2008 г до 8.08.2008 г. Със същата присъда, е реализирана наказателната отговорност спрямо подсъдимия С. С. И., признат за виновен по чл. 244, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 243, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 1 НК, по чл. 244, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 243, ал. 1 НК и по чл. 339, ал. 1 НК, и санкциониран, при условията на чл. 23, ал. 1 НК, с „пробация”, включваща „задължителна регистрация по настоящ адрес”, за срок от една година, с периодичност два пъти седмично, „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, за срок от една година, „включване в програма за обществено въздействие”, за срок от шест месеца. С жалбата на подсъдимия Б. се релевират основанията по 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Твърди се, че вътрешното убеждение на въззивния съд е формирано в нарушение на чл. 14 НПК, че не е изпълнено задължението за цялостна въззивна проверка на първоинстанционния акт, че липсва отговор на наведените от защитата доводи срещу правилността на присъдата. Сочи се, че наложените наказания са явно несправедливи, тъй като са завишени по размер и не са съобразени със строгостта на санкцията, определена спрямо другия подсъдим. Изтъква се, че неправилно са отчетени обстоятелствата, релевантни за индивидуализацията на наказателната отговорност, че не са отчетени съдействието на подсъдимия за разкриване на обективната истина, чистото му съдебно минало, семейните му задължения като родител на малолетно дете, съжалението за извършеното, липсата на настъпили вредни последици, обстоятелството, че спрямо жалбоподателя е било употребено полицейско насилие. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъде намалено наложеното наказание или делото да бъде върнато за ново разглеждане. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият не участва лично в производството пред ВКС. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Обжалваният въззивен акт не страда от релевираните процесуални пороци. Производството пред първата инстанция е протекло, по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. В тази процедура съдът преценява дали направеното самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства и ако намери, че това е така, допуска съкратеното съдебно следствие. В този случай, съдът приема фактическите обстоятелства по обвинителния акт, без да прави собствен, самостоятелен анализ на доказателствата, каквото задължение има в производството по общия ред. При тази процедура съдът не би могъл да опорочи вътрешното си убеждение, тъй като е обвързан от фактите, изложени в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието на подсъдимия. Въззивният съд също не провежда аналитична дейност по оценка на събраните доказателства, а само проверява дали е верен изводът, че самопризнанието се подкрепя от събраните доказателства, тоест, дали законосъобразно е проведена процедурата по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. Неоснователно се твърди, че С. е оставил без внимание доводите на защитата срещу правилността на присъдата, тъй като, от една страна, въззивната проверка е предопределена от спецификата на процедурата по Гл. 27 НПК, и, от друга страна, в решението са изложени съображения в отговор на възраженията на защитата. По тези съображения, ВКС намери, че липсва процесуално основание за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а направеното искане в тази насока не може да бъде уважено. Не е допуснато нарушение на материалния закон, тъй като релевантните факти са квалифицирани правилно. Липсва и релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е взел отношение по въпроса коя от хипотезите на чл. 58 а НК / нова и стара / е по-благоприятна за дееца с оглед междувременно настъпилата законодателна промяна. По отношение отговорността на жалбоподателя е отчетен превес на отегчаващите обстоятелства, като са съобразени вида, броя и относителната тежест на отделните деяния, и броя на инкриминираните банкноти, значително превишаващ „големите количества”. Взети са предвид и смекчаващите обстоятелства: чисто съдебно минало, положителни характеристични данни, семейни задължения / родител на малолетно дете /. Липсата на вредни последици не представлява смекчаващо обстоятелство, тъй като се касае за формални престъпления, от които поначало не настъпва престъпен резултат. Съжалението за стореното има характер на смекчаващо обстоятелство, но подсъдимият не е изразявал такова. Що се отнася до признанието по чл. 371, т. 2 НПК, то е предпоставка за приложение на процедурата по Гл. 27 НПК, по силата на която деецът получава по-благоприятно наказателноправно третиране и затова няма характер на самостоятелно смекчаващо обстоятелство. Такъв характер няма и съдействието за разкриване на обективната истина във връзка с признанието, тъй като то се инкорпорира в процедурата на съкратеното съдебно следствие. Относно твърдението за евентуално упражнено полицейско насилие, то такъв сигнал следва да се отправи към компетентните органи за преценка дали не се касае за престъпление. Подобно оплакване обаче не може да послужи за смекчаване на наказанието, тъй като няма отношение към обстоятелствата, значими за неговата индивидуализация. Наказателната отговорност се индивидуализира самостоятелно за всеки подсъдим и това се прави в зависимост от обстоятелствата, имащи отношение към неговата отговорност. Възможно е при обвинение за еднакво по вид и тежест престъпление, извън случаите на съучастие, спрямо отделните подсъдими да бъдат определени различни по вид и размер наказания. Затова, доводът, че другият подсъдим е санкциониран с по-леко наказание, не може да бъде аргумент за смекчаване положението на жалбоподателя. В случая, определеното по съвкупност едно най-тежко общо наказание се явява съобразено с комплекса от релевантни за наказателната отговорност обстоятелства и с целите по чл. 36 НК, тоест се явява справедливо по критерия на чл. 348, ал. 5 НПК. Ето защо, не са налице основания за неговото по-нататъшно смекчаване. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 230 от 5.07.2010 г на Софийски апелативен съд, по ВНОХД № 365/10. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: