О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 524 гр. София, 15.08.2022 г. Върховният касационен съд на република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ изслуша докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1864 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството [община] срещу въззивно решение № 330 от 04. 06. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Тринадесети състав по т.д. № 46 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 504 от 12. 03. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-15 състав по т.д. № 1581 по описа на съда за 2018 г., с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „ИНТЕРГРЕДЖИО“ ЕООД и „ПРОИНФРАКОНСУЛТ“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответниците да заплатят на касатора сумата 36530,00 лв. – платено възнаграждение, което подлежи на връщане съгласно чл. 5, ал. 1 от договор № BG161PO001/5-03/2013/026-U-11 от 05. 09. 2014 г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 7 625,64 лв. – обезщетение за забава за неизпълнение на главното вземане в периода от 01. 07. 2016 г. до 20. 07. 2018 г., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд в решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в насока на това, че уговорката в чл. 5.1. от договора между страните, предвиждаща задължение за изпълнителя /консорциум от двете ответни дружества/ в случай, че управляващият орган /УО/ на оперативната програма, по която ищецът-касатор е бенефициент, не сертифицира платени от него разходи по програмата, изпълнителят се задължава да възстанови съответните дължими суми в срок от 5 работни дни от получаване на искане за това е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В жалбата се твърди, че процесната клауза не е нищожна, а въвежда обезпечителна, гаранционна отговорност за изпълнителя, който се задължавал да отговаря в случаите, че УО не сертифицира разходи по програмата и след приемането от възложителя на извършената от изпълнителя работа по договора. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и осъждането на ответниците да заплатят на касатора солидарно процесните суми, претендират се разноски за трите съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът формулира следните въпроси, обуславящи според него допускане на касационно обжалване на въззивното решение, със съответното им обосноваване: 1./ Нищожна ли е клауза в договор за изработка, предвиждаща форма на гаранционна отговорност за изпълнителя в случай, че се констатират недостатъци в изработеното и след приемането на работата и нейното заплащане? Твърди се по същия въпрос въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на ВКС по въпросите на гаранционната отговорност - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се претендира противоречие с Тълкувателно решение № 88 от 28. 11. 1984 г. на ОСГК и постановените по чл. 290 от ГПК решение № 131 от 03. 12. 2010 г. на ВКС по т.д. № 890/2009 г., I т. о., решение № 151 от 11. 06. 2012 г. на ВКС по гр.д. № 1055/2011 г., III г.о., решение № 538 от 23. 05. 2006 г. на ВКС по т.д. № 23/2006 г., II т.о., решение № 1246 от 16. 10. 2003 г. на ВКС по гр.д. № 2076/2002 г., V г.о., решение № 114 от 16. 09. 2013 г. на ВКС по т.д. № 1075/2011 г., II т.о. 2./ Невписването в договора на право в полза на изпълнителя, произтичащо от императивна правна норма, лишава ли изпълнителя от това право? Според касатора въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на ВКС по вида и задължителното прилагане от съда на процесуалните норми, като императивни такива - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се твърди конкретно противоречие с решение № 380 от 18. 11. 1970 г. по гр.д. № 2301/69 г., I г.о., решение № 130 от 28. 12. 2017 г. на ВКС по гр.д. № 4601/2016 г., III г.о., решение № 161 от 24. 02. 2021 г. на ВКС по т.д. № 850/2020 г., I т.о., Тълкувателно решение № 6 от 15. 01. 2019 г. на ВКС по тълк.д. № 6/2017 г., ОСГТК. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като разрешаването на вторият, формулиран в изложението на касатора въпрос в противоречие с основното правно положение, възприето като константа в правната доктрина и съдебната практика, а именно - че процесуалноправните норми са императивни правила, действието на които не може да бъде дерогирано от страните и още по-малко страна да бъде лишена от такова право поради невъзпроизвеждането му в договор, сочи на наличие на такава очевидна неправилност на решението. Поддържа се посочената неправилност да е съществена до такава степен, че може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - несъобразяване с основно право положение относно характера на процесуалните норми, като императивни и е видна пряко от мотивите на решението, очевидна е при техния прочит, без да се изисква проверка и анализ на доказателствата и преценка, дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да отхвърли предявените от касатора искове, основани на клаузата на чл. 5, ал. 1 от Договор № BG161P0001/5-03/2013/026-U- 11/05.09.2014 г. въззивният съд е намерил за основателно възражението на ответниците за нищожност на същата договорна клауза, поради противоречие с добрите нрави. За да стигне до такъв краен извод и изрично подчертавайки, че извършва преценка на обстоятелствата, обуславящи нищожността на процесната клауза към момента на сключването на договора съдът е изложил, че в хипотезата на чл. 5, ал. 1 от процесния договор за изпълнителя се поражда задължение към възложителя, като последица от действия на трето лице /„отказа на управляващият орган да сертифицира платени от възложителя разходи, констатирани като неправомерно изплатени суми“/, срещу които той не може да се защити. Според съда е налице една безусловност на задължението, която не е свързана с неизпълнение на задължение по договора от страна на изпълнителя по смисъла на чл. 63, ал. 1 ЗЗД или неполагане на грижата на добър търговец от негова страна по смисъла на чл. 302 ТЗ, което прави клаузата несъвместима с принципите на равнопоставеност, справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и обуславя нейната нищожност, като противоречаща на добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Според въззивния състав по-натам възможността изпълнителят да оспори изявлението на административния орган по пътя на инцидентния съдебен контрол, в какъвто смисъл е налице изявление на ищеца в първото по делото заседание във въззивната инстанция не променя този извод, тъй като това не е предвидено в договора и не променя волята на страните, която съдът съобразява към момента на сключване на договора, и която в случая е релевантна за преценката за наличието на твърдяната нищожност. Тълкуването договорите по реда на чл. 20 ЗЗД също не променя горния извод, тъй като действителната обща воля на страните в процесната клауза е изразена ясно в посочения по-горе смисъл, който е в нарушение на изброените правни принципи и обосновава извод за нищожност на същата. Твърдението във въззивната жалба, че функцията на спорната договорна клауза има преимуществено гаранционен /обезпечителен/ характер, тъй като изпълнителят бил наясно с произхода на финансирането, според въззивния съд също не сочи на обратното, тъй като знанието на изпълнителя за произхода на финансирането на процесния договор и твърденият характер на процесната клауза не отстраняват нарушенията на посочените правни принципи, на които клаузата противоречи, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Първият формулиран от касатора въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, защото не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Видно от обективираните в мотивите на обжалваното решение решаващи изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният състав не е възприел предпоставящата значението на отговора на този въпрос за изхода на делото във въззивната инстанция теза на касатора, застъпвана и в инстанциите по същество, че процесната уговорка на чл. 5, ал. 1 от договора между страните по същество съставлява такава, уреждаща именно гаранционна отговорност за изпълнителя в отношенията между тях. Напротив – от съдържанието на същите мотиви в относимата им част се установява, че въззивният състав е разглеждал валидността на конкретната клауза, изхождайки от общите правила за изпълнение на договорите – чл. 63 ЗЗД, чл. 302 от ТЗ, поставяйки при това тежестта на изводите си за нищожност на клаузата върху невъзможността за една от страните по договора – изпълнителя, да се осигури адекватна договорна защита в отношенията му с другата страна от неблагоприятни последици, произтичащи от поведението на трето, външно за договора лице и независимо при това от конкретният начин на изпълнение на задълженията на изпълнителя, пък било то дори и добросъвестно, и точно. В мотивите си въззивният съд изрично е подчертал, че изводите му за нищожност на клаузата се базират на нарушенията на посочените правни принципи, на които тя противоречи, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, без при това на тези му изводи въобще да се отразява видът на конкретно въведената в отношенията между страните с процесната клауза, договорна отговорност. На единственото място в мотивите към обжалваното решение, имащо въобще някакво отношение към института на гаранционната отговорност, същата фигурира като несподелено от съда правно твърдение на касатора във въззивната му жалба, базирано на вида на финансирането по договора и прието от съда като такова, което не е от естество да промени решаващите му изводи в насока на нищожността на процесната договорна клауза, поради противоречието и с общи за всички правни субекти принципи, зачитането на които е в интерес на обществените отношения като цяло. При изложеното изцяло базираният на приемането, че процесната договорна клауза урежда именно гаранционна отговорност в отношенията между страните, първи въпрос на касатора, се явява неотносим към конкретните изводи на въззивния съд в обжалваното му решение. Същото се отнася и до втория въпрос на касатора, доколкото отговорът му не е обусловил самостоятелно решаващ извод на съда в насока нищожността на процесната договорна клауза. В мотивите на съда възможността изпълнителят да оспори изявлението на административния орган по пътя на инцидентния съдебен контрол е приета за необорваща изводите му досежно нищожността на конкретната договорна уговорка освен с оглед на обстоятелството, че такава възможност не е предвидена в договора, но и на по-важното за формирането на крайните изводи на съда в решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция обстоятелство, че според съда възможността за оспорването на изявлението на третото за делото лице по реда на инцидентния контрол не променя волята на страните, съобразена към момента на сключване на договора, която в случая е единствено релевантна за преценката за наличието на твърдяната нищожност - обстоятелство, на което в същите мотиви двукратно се настоява. При това от така изложените решаващи изводи на въззивния съд в тази им част не може да се формира извод в насока на това съдът да е отрекъл приложимостта по делото на императивна правна норма, в каквато насока са твърденията на касатора в жалбата му и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, и на които вторият въпрос на касатора изцяло се основава. В случая не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В процесният случай конкретните твърдения на касатора в обосноваване на претендираната от него очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, не сочат на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира обжалваното въззивното решение в случая да е очевидно неправилно. Поради изложеното решението не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 330 от 04. 06. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Тринадесети състав по т.д. № 46 по описа на съда за 2021 г. ОСЪЖДА [община], БУЛСТАТ:[ЕИК] да заплати на „ИНТЕГРЕДЖИО“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 2400 лв. разноски по делото, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: