Р Е Ш Е Н И Е № 129 гр. София, 26.09.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 268 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производството пред ВКС е по глава ХХІІІ от НПК, вр. 130 ал. 2, вр. чл. 7 ал. 7 от Закон за адвокатурата. Същото е образувано по жалба на адв. Е. Н. като представител на Висшия адвокатски съвет против решение на Висшия дисциплинарен съд на Адвокатурата в РБ от 17.01.2014 г. по д. д. № 26/2013 г., с което дисциплинарно уличената Д. П. М. е била призната за невиновна и оправдана по повдигнатите й обвинения за допуснати дисциплинарни нарушения по чл. 39 ал. 2, чл. 40 ал. 1 и чл. 132, т. 10 от ЗА - за това, че от 05.04.2011 г. е получила и до момента задържа без да ги отчете на клиента си 1100 лв., дължими на С. Л. и изплатени на адв. М. като негов пълномощник по изп. дело № 500/2010 г. на ЧСИ Ш. Д. с район на действие РС – Благоевград, с което е уронила престижа и достойнството на професията, нарушила е професионалната етика и морал и при упражняване на професията е демонстрирала поведение, несъвместимо с дължимите на професията доверие и уважение. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от представителя на ВАС – адв. Н., се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че Висшия дисциплинарен съд е допуснал нарушение по чл. 305 ал. 3 от НПК, като не е анализирал противоречиви доказателствени материали от значение за правилното изясняване на факти по делото. Поради неправилно определяне предмета на производството, а оттам и релевантните за него доказателства и доказателствени средства се е стигнало до неправилно прилагане на материалния закон с оправдаване на дисциплинарно уличеното лице. Иска се отмяна на постановеното решение и признаване на адв. М. за виновна по повдигнатите й дисциплинарни обвинения, респ. налагане на справедливо наказание. Дисциплинарно уличената Д. М., редовно призована, не се явява в с. з. пред ВКС. От същата е постъпила молба, в която заявява, че оспорва подадената жалба по съображения, изложени в депозирано писмено възражение. Прокурорът от ВКП намира жалбата за основателна и предлага да бъде уважена по изложените в нея доводи. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. От фактическите обстоятелства и диспозитива на дисциплинарното обвинение е видно, че в обхвата му се включват твърдения, че въз основа на договор за правна помощ от 23.10.2009 г. по изп. дело № 500/2010 г. на ЧСИ Ш. Д., адв. М. е получила в брой от клиента си С. Л. сумата от 1100 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Впоследствие тази сума е била възложена в полза на Л., като на 05.04.2010 г. ЧСИ е извършил превода й по личната сметка на адв. М., която същият ден я изтеглила. Според обвинението адв. М. продължава да държи сумата от 1100 лв., предназначени за клиента й – С. Л., без да му ги отчете, с което е реализирала съставите на нарушения по чл. 39 ал. 2, чл. 40 ал. 1 и чл. 132, т. 10 от ЗА. Във фактически план Висшият дисциплинарен съд е установил, че на 23.10.2009 г. Л. действително е сключил договор за правна помощ с адв. Д. М. по повод изп. дело № 500/2010 г. на ЧСИ Д. (преди това образувано при ЧСИ В.), но тъй като е бил финансово затруднен той реално не е заплатил вписаното в него адвокатско възнаграждение от 1100 лв. (а само държавната такса). Помежду им е била постигната уговорка размера на адвокатското възнаграждение да бъде удържана от събраните суми по изп. дело. Противно на изложеното в жалбата, ВКС намира, че не е допуснато нарушение по чл. 305 ал. 3 от НПК. Противоречие в доказателствените източници е имало единствено по въпроса, дали клиентът Л. е заплатил уговореното възнаграждение при подписване на договора за правна помощ, респ. разполагал ли е с парични средства да стори това. Те са се съдържали в показанията на св. Т. и св. С., които съдът е обсъдил и е изложил становище по тяхната достоверност. Твърденията на св. С., че Л. не само е разполагал с парични средства и е платил хонорара, но и е получил копие от договора за правна помощ, е било прието за опровергано от детайлните и категорични показания на св. Т., която е имала преки възприятия за развитието на отношенията между Л. и адв. М., но и от наличието на екземпляр от договора за клиента в кочана на адв. М.. Липсва основание да се счита, че необсъждането на показанията на св. В. (ЧСИ, при когото изп. дело първоначално е било образувано) и конкретно дали срещата между Л. и адв. М. в кантората й е предхождала сключването на договора за правна помощ, има съществено значение за правилното изясняване на делото. Въз основа на приетите фактически положения материалният закон е бил приложен правилно с оправдаване на дисциплинарно уличеното лице по повдигнатите му обвинения. Липсва допуснато нарушение по чл. 39 ал. 2 от ЗА, което да обуславя и такива по чл. 40 ал. 1 и чл. 132, т. 10 от ЗА. Преди всичко следва да се уточни, че текстът на чл. 39 ал. 2 от ЗА, където е предвидено задължение на адвоката да предоставя отчет на клиента (който очевидно може да е както писмен, така и устен, доколкото това не е посочено изрично) при удържане на суми за неговите разходи, се отнася до парични постъпления (от или за клиента) в нарочно открита от адвоката клиентска сметка съобразно чл. 39 ал. 1 от ЗА. В конкретния случай, касаещ взаимоотношенията между Л. и адв. М., изобщо не става въпрос за такава сметка, чието разкриване освен всичко друго е предвидено като възможност, а не задължение. Повдигнатото обвинение на адв. М. е за това, че е получила 1100 лв. (разпределени в полза на клиента Л. по изп. дело и преведени по нейна лична сметка от ЧСИ) и продължава да ги задържа, без да ги отчете, което явно не попада в хипотезата на чл. 39 ал. 2 от ЗА. Извън това, както е било установено по делото, поради невъзможност на клиента да заплати адвокатския хонорар между него и адв. М. е било постигнато предварително съгласие дължимата сума да бъде удържана от постъпленията по изп. дело, което практически се е случило, респ. получаването и задържането на сумата не е било без основание и знание на клиента. Поради това, като е оправдал дисциплинарно обвиненото лице по повдигнатите обвинения, Висшият дисциплинарен съд на Адвокатурата на РБ не е допуснал твърдяното нарушение на материалния закон и решението му следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, вр. чл. 130 ал. 2, вр. чл. 7 ал. 7 от ЗА, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение на Висшия дисциплинарен съд на Адвокатурата в РБ от 17.01.2014 г. по д.д. № 26/2013 г., с което дисциплинарно уличената Д. П. М. е била призната за невиновна и оправдана по повдигнатите й обвинения за допуснати дисциплинарни нарушения по чл. 39 ал. 2, чл. 40 ал. 1 и чл. 132, т. 10 от ЗА. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: