Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 375
гр. София, 10.08.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети август през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 1238 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Л. К. У. и Н. А. У. против определение № 39 от 17. 01. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Варна по ч.т.д. № 706 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно определение е потвърдено първоинстанционно такова № 260222 от 12. 10. 2021 г., постановено от Силистренски окръжен съд по т.д. № 148 по описа на съда за 2018 г., с което прекратено производството по делото, поради невнасяне от страна на жалбоподателите – ищци в производството на депозит за възнаграждение за особен представител на един от ответниците в производството - В. В., гражданин на Украйна.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се нарушаване на законоустановената в чл. 47 от ГПК процедура при опита за призоваване на ответника В., състоящо се в преждевременно определяне от съда на депозит за назначаването на особен представител на същия и задължаването на ищците да внесат такъв, преди изтичането на двуседмичния срок, в който ответникът би могъл да се яви в канцеларията на съда, за да получи адресираните до него книжа по делото и в нарушение на императивните правни норми, уреждащи този вид призоваване. Твърди се незаконност на отказа на адвокат, упълномощен от същия ответник по друго дело, водено в същия съдебен район, В. да бъде призоваван чрез него, съответно – незаконосъобразност на изводите на съда за невъзможност адресираните до В. книжа да му бъдат връчени чрез пълномощника му по другото дело, като чрез трето лице по см. на чл. 46 от ГПК, намиращо се в ответника в договорни отношения. В касационната жалба се излагат оплаквания и за неправилност на изводите на съда, обусловили прекратяването на производството в цялост с мотиви, че ответниците по делото са необходими другари, поради което и невнасянето на депозит за назначаването на особен представител на един от тях, води до прекратяване на производството и по отношение на останалите. Иска се отмяната на обжалваното определение и продължаване на съдопроизводствените действия по делото.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулират се като обусловили изхода на делото въпросите:
1. Допустимо ли е да бъде определен депозит за особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК на ответник, преди да са изтекли процесуалните срокове по чл. 47, ал. 1-5 за неговото призоваване?
2. Допустимо ли е определяне от съда на депозит за особен представител на разноски на ищеца с определяне на срок за внасяне, без постановяване на определение, с което се приема, че е налице редовност на призоваването по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК и определение за назначаване на особен представител на ответника?
По отношение на същите се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика относно редовността и реда за осъществяване на призоваването, и началният момент, от който възниква основанието за назначаване на особен представител, съответно – и определянето на депозит за възнаграждение на същия – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. С оглед вида на цитираната в изложението практика, на която се твърди обжалваното определение да противоречи – каузални решения на ВКС /решение № 2 от 25. 02. 2021 г. по гр.д. № 2126/2020 г. на Четвърто г.о., решение № 96 от 22. 07. 2019 г. по гр.д. № 2116/2018 г. на Трето г.о. и решение № 269 от 05. 02. 2020 г. по гр.д. № 2533/2019 г. на Четвърто г.о./ следва да се приеме, че твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение е с практиката на ВКС – по предл. последно от законовия текст на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
В обосноваване наличието на касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се поставя въпросът „При връчване на съобщения за страна ответник по дело има ли качеството „друго лице“ по смисъла на чл. 46 от ГПК адвокат, намиращ се в договорни отношения с тази страна по друго дело?“ Твърди се по този съществен правен въпрос да липсва конкретна практика на ВКС, което обуславя необходимостта от произнасяне на ВКС по него, като това би допринесло за развитието на правната наука и би съставлявало нов принос в прилагането на закона и в тълкуването му.
Ответникът по касация „ВАРНАИНВЕСТ БЪЛГАРИЯ“ ООД и синдикът на „АВМОР-ШИПИНГ ЕНД ТРЕЙДИНГ“ ООД /н./, конституиран в производството като съищец по реда на чл. 649, ал. 3 от ТЗ, оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намират жалбата за неоснователна. Ответниците по касация „АВМОР-ШИПИНГ ЕНД ТРЕЙДИНГ“ ООД /н./ и В. В. чрез назначените им в производството особени представители не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.
За да потвърди определението, с което първоинстанционният съд е прекратил производството въззивният съд е изложил, че в адресната част на исковата молба е посочено, че ответникът В. В. е с постоянен адрес в Украйна, но адрес не е посочен. В хода на производството е установено, че В. има вписан адрес в регистър БУЛСТАТ, съвпадащ с административния адрес на недвижим имот, придобит от него по сделката, чиято недействителност е предмет на делото – обстоятелство, установено с приложен по делото нотариален акт. Според въззивния състав правилно първоинстанционният съд е пристъпил към призоваване на ответника на адреса, вписан в регистър БУЛСТАТ, тъй като съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4, б. „б“, вр. с чл. 3, ал. 2, т. 10, б. „б“ от Закона за регистър БУЛСТАТ вписаните адреси на чуждестранни физически лица, притежаващи недвижими имоти в България са адреси за кореспонденция на територията на страната с всички държавни институции, а това обуславя правното значение на адреса, вписан в БУЛСТАТ, като адресна регистрация. Като е изложил, че призовката до лицето е върната в цялост с отбелязване, че при неколкократни посещения лицето не е намерено на посочения адрес и никой не се е явил да получи съобщението, въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването, че липсвали данни за спазване на правилото на изр. 3 от чл. 47, ал. 1 на ГПК за брой и време на посещения на адреса, тъй като връчителят е удостоверил необходимите данни върху съобщението. Освен това съдът е посочил, че по аргумент от изр. 4 на чл. 47, ал. 1 от ГПК, след като самите ищци сочат, че ответникът живее в Украйна, а не на регистрирания от него в БУЛСТАТ адрес, правилото на изр. 2 на същия законов текст не се прилага. Въззивният състав е намерил за правилни действията на първоинстанционния съд, който, като е съобразил, че ответникът няма статут на постоянно или временно пребиваващ в страната чужденец по ЗЧРБ и няма заявен постоянен или настоящ адрес в страната, е оставил исковата молба без движение с указания до ищците за внасяне на депозит за възнаграждение за особен представител на В., с указване последиците при неизпълнение на така възложеното им задължение. Като е изложил, че след изпълнение на процедурата по чл. 47, ал. 1 от ГПК, прието от него за установено предвид удостоверителните изявления на връчителя, първоинстанционният съд е обезпечил изпълнението на чл. 47, ал. 6 от ГПК, като е изискал депозит за възнаграждение за особен представител, въззивният съд изцяло е споделил извода на първоинстанционния съд за наличието на предпоставки за прекратяване на делото на основание чл. 129, ал. 3, вр. с ал. 4 ГПК, като правна последица от неизпълнение на указания за отстраняване на нередовност на исковата молба. Посочено е, че разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК е императивна, внасянето на депозит за особен представител на ответника е предпоставка за назначаването му, а невнасянето е пречка за движение на делото, поради което и когато не бъдат изпълнени указания на съда за внасяне на разноски за особен представител исковата молба се връща, респ. – производството се прекратява. По отношение молбата на ищците В. да бъде призоваван чрез адвокат, упълномощен от него по друго дело в същия съдебен район въззивният съд е намерил, че адвокатът, на когото е изпратена молбата на ищците В. да бъде призоваван чрез него, е имал основание да откаже да получи съдебните книжа, респ. – не е имал право да се съгласи да ги получи, тъй като няма данни за предоставени от това лице права на адвоката за процесуално представителство нито по конкретното дело, нито по друго дело в страната, а даденото от В. пълномощно на същия адвокат по друго дело е подписано от него не в лично качество, а в качеството му на управител и представляващ юридическо лице. Останалата част от мотивите на обжалваното определение не са относими към заявените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване и тяхното обосноваване.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на обжалваното въззивно определение не следва да бъде допуснато.
По делото не е налице първото, заявявано и поддържано от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а освен това - и общата предпоставка за такова допускане по отношение на поставените въпроси в тази им част от изложението. И двата въпроса, формулирани от касаторите с твърдения да са разрешени от въззивния съд в обжалваното му определение в противоречие с практиката на ВКС не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, както това императивно изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, при съобразяване и на задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, поради което и същите въпроси не са годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Видно от пресъздадените по-горе мотиви на въззивния съд същият е приел в конкретния случай процедурата по чл. 47 от ГПК за спазена, а оплакванията в жалбата, с която е сезиран в обратния смисъл, съответно – и фактическите и правни твърдения, на които същите са базирани – за неоснователни, без при това от мотивите на съда и от обективираните в тях решаващи негови изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, да се установява формирането на волята на съда при решаването на делото, да е основано в каквато и да било степен, на отговори от страна на въззивния съд на така поставените от касаторите процесуалноправни въпроси. В допълнение следва да се посочи, че от цитираната в изложението на касаторите практика на ВКС, на която се твърди обжалваното определение да противоречи първите две решения са въобще неприложими към настоящия случай, доколкото решение № 2 от 25. 02. 2021 г. по гр.д. № 2126/2020 г. на Четвърто г.о. в отлика от настоящия случай разглежда въпроси относно редовността на призоваването по реда на чл. 47 от ГПК на юридическо лице, а решение № 96 от 22. 07. 2019 г. по гр.д. № 2116/2018 г. на Трето г.о. отговаря конкретно на въпроса само за приложимостта на изискванията за редовността на връчването на съобщения по реда на чл. 47 от ГПК в процедурата по чл. 193, ал. 1 от Кодекса на труда. На свой ред обжалваното въззивно определение не противоречи и на решение № 269 от 05. 02. 2020 г. по гр.д. № 2533/2019 г. на Четвърто г.о., доколкото дадените в същото разрешения за незаконосъобразност на назначаването на особен представител на ответник в производството – физическо лице по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, са основани на приети от касационния състав да са допуснати в случая и по конкретното, дело нарушения на установените в чл. 47, ал. 1-5 от ГПК императивни процесуални правила, по отношение на които правила в конкретният процесен случай и по настоящото дело въззивният съд изрично е приел в мотивите на определението си, че са спазени.
По делото не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точното съдържание на това основание е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от посоченото Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС и съобразно това разяснение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая сочените от касаторите в изложението им разпоредби на чл. 46 от ГПК нито са неясни, непълни или противоречиви, напротив – същите са ясни, пълни и непротиворечиви, нито пък по тях е налице създадена в резултат на неточното им тълкуване практика, която се налага да бъде променяна или пък да бъде осъвременявано тълкуването и вследствие настъпили в законодателството и обществените условия промени, а само общо заявената от касаторите липса на конкретна практика на ВКС по прилагането им, дори и твърдението за такава липса да бъде споделено, сама по себе си не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Страните не претендират разноски в касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 39 от 17. 01. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.ч.т.д. № 706 по описа на съда за 2021 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: