Р Е Ш Е Н И Е № 60133 гр.София , 13 октомври 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ:АНТОАНЕТА ДАНОВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Атанас Гебрев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 453/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл.354 ал.5 изр.2 от НПК по касационен протест, депозиран от Апелативна прокуратура-гр.София, срещу решение №10333 от 17.12.2020 г., постановено по внохд №576/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО. В протеста се релевират касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Оспорва се приложението от въззивната инстанция на разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК, като се излагат доводи в подкрепа на това, че обществената опасност на деянието, извършено от подсъдимия не е явно незначителна. Посочва се, че вътрешното убеждение на въззивната инстанция е формирано при липса на обективна, всестранна и пълна оценка на доказателствата, изясняващи степента на обществената опасност на деянието, поради което се твърди, че апелативният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, а именно на разпоредбите на чл.13 и чл.14 от НПК. Прави се искане за отмяна на протестираното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативния съд. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста. Твърди ,че е допуснато нарушение на материалния закон, поради неправилното приложение на разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК и оправдаването на подсъдимия. Моли протеста да бъде уважен, като въззивното решение и първоинстанционната присъда по нохд №137/2018 г. на ОС-Монтана бъдат отменени и постановена нова присъда, с която подсъдимият А. А. бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.278 ал.1 пр.1 от НК. Защитникът на подсъдимия, адв.С. моли касационната инстанция да приеме, че така подадения протест е недопустим, тъй като искане за осъждане на А.А., каквото се прави от прокурора от ВКП в заседанието пред ВКС, не е възведено в касационния протест. Обективираното в процесуалния документ искане е за отмяна на въззивното решение и присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, което е в несъответствие с правомощията на касационната инстанция, когато делото се разглежда в хипотезата на чл.354 ал.5 от НПК. Твърди, че опитът на прокурора да отстрани порока в протеста е неуспешен, тъй като това е възможно да бъде направено само в срока за обжалване на въззивното решение. На следващо място, защитникът споделя изложените аргументи от въззивният съд за това, че деянието по настоящото дело е с явно незначителна обществена опасност, поради което не намира да е налице материално-правна незаконосъобразност на постановеното решение. В последната си дума подсъдимият А. К. А. моли да бъде потвърдена присъдата на апелативния съд. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди релевираните в касационния протест оплаквания, доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното : Настоящето касационно производство е трето по ред и се подчинява на правилата по чл.354 ал.5 изр.2 от НПК. С присъда от 21.11.2017 г., постановена по нохд №128/2017 г. Окръжен съд- гр. Монтана е признал подсъдимия А. К. А. за виновен в това, че към 15.06.2016 г., в [населено място],[жк], [жилищен адрес] дължал археологически обекти 81 бр. римски монети, един брой шпора, бронзова римска IV век и един брой пръстен, бронзов, римски, III –IV век, на обща стойност 636 лв., които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, предвиден в Закона за културното наследство и Наредба №Н-3/03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и водене на регистъра на движими културни ценности- чл.97 ал.7 от ЗКН, §5 ал.1 от ПЗР на ЗКН, чл.4 ал.3, чл.10 ал.1 и чл.10 ал.3 и чл.22 ал.2 от Наредба №Н-3/03.12.2009 г., поради което и на основание чл.278 ал.6 изр.1 пр.1 във вр.с чл.55 ал.1 т.2 б. „б“ от НК му е наложил наказание пробация със следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца, като го е оправдал за нарушение на разпоредбите на чл.53 т.1, чл.96 ал.1, ал.2 и ал.3 от ЗКН и чл.21 ал.4 от Наредба №Н-3/03.12.2009 г. На основание чл.55 ал.3 от НК на подсъдимия А. не е наложено наказание глоба. На основание чл.278 ал.7 от НК предмета на престъплението е отнет в полза на държавата. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. По въззивна жалба на подсъдимия А., пред Софийски апелативен съд е било образувано внохд №1502/2017 г., приключило с решение №47 от 14.02.2018 г., с което първоинстанционната присъда е била отменена изцяло и делото върнато за ново разглеждане на окръжния съд от стадия на разпоредителното заседание. След връщане на делото, пред ОС-гр.Монтана е било образувано нохд № 36/2018 г., по което в хода на проведеното разпоредително заседание съдебното производство е било прекратено и делото върнато на Окръжна прокуратура- гр. Монтана за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения, констатирани в отменителното решение на САС. Прокуратурата е изготвила нов обвинителен акт, по който е било образувано нохд №137/2018 г. по описа на Монтански окръжен съд. С присъда от 12.09.2018 г., постановена по посоченото по-горе дело, подсъдимият А. е бил признат за невиновен и на основание чл.9 ал.2 от НК оправдан в извършване на престъпление по чл.278 ал.6 пр.3 от НК. На основание чл.278 ал.7 от НК предмета на престъплението е отнет в полза на държавата. Постановено е останалите веществени доказателства да бъдат върнати на подсъдимия А. след влизане на присъдата в сила. По протест на Окръжна прокуратура- гр. Монтана, с искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, пред САС е било образувано внохд №1652/2018 г., приключило с решение №59 от 12.02.2019 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Този съдебен акт на въззивния съд е бил отменен и делото върнато на Софийски апелативен съд за ново разглеждане с решение №75 от 11.07.2019 г., постановено по н.д. №298/2019 г. на ВКС, трето н.о. След връщане на делото от ВКС, пред САС е било образувано внохд №846/2019 г., по което е постановено решение №432 от 06.11.2019 г., с което първоинстанционната присъда е била изцяло потвърдена. За втори път по протест на прокуратурата пред ВКС е било образувано касационно производство- н.д. №283/2020 г., с решението по което №64/04.06.2020 г. въззивното решение по нохд №846/2019 г. е било отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. След това връщане на делото, пред САС е било образувано внохд №576/2020 г. С решение №10333 от 17.12.2020 г. въззивната инстанция е изменила присъдата по нохд №137/2018 г. на ОС-Монтана в частта относно отнемането в полза на държавата на инкриминираните вещи, като е постановила същото да се счита извършено на основание чл.53 ал.2 б. „а“ пр.2 от НК. В останалата част присъдата е била потвърдена. На първо място ВКС намира за необходимо да обсъди наведения довод от страна на защитника на подсъдимия за недопустимост на подадения касационен протест, изводима от обстоятелството, че процесуалният документ не съдържа искане за осъждане на подсъдимия /а само за връщане на делото за ново разглеждане на апелативната инстанция/, т.е че същият е несъответен. Настоящата инстанция не намира основания да приеме, че касационният протест, поставил началото на настоящото производство, е недопустим. Това е така, тъй като той изхожда от страна, процесуално легитимирана да атакува постановения въззивен съдебен акт, съдържанието му отговаря на изискванията на чл.351 ал.1 и ал.3 от НПК /посочено е от кого е подаден, решението, което се обжалва, касационните основания, които се релевират и данните, които ги подкрепят, искането, което се прави и е подписан от подателя му/. Спазен е и срока за депозирането му. С оглед на изложеното, касационният съд дължи произнасяне по него. Друг е въпросът, че инициращият процесуален документ не съдържа искане за осъждане на подсъдимия и в този смисъл довода на защитника на подсъдимия, не е лишен от основание. За прокуратурата е било пределно ясно, че настоящото производство е трето по ред касационно такова и съгласно разпоредбата на чл.254 ал.5 изр.2 от НПК, ВКС следва да реши делото, без да го връща за ново разглеждане. В самия протест хронологията на разглеждане на делото е била прецизно описана, поради което прокурорът е следвало да съобрази, че настоящото производство се подчинява на правилата на чл.354 ал.5 от НПК и касационният съд не може да връща делото за ново разглеждане, каквото именно е направеното искане. Правната доктрина и съдебната практика многократно са имали случай да отбележат, че понятието „съответен протест“ еднозначно се тълкува като протест, в който е направено изрично искане, което очертава правомощията на касационната инстанция и я обвързва. Прочитът на касационния протест в неговата диспозитивна част не съдържа искане за осъждане на подсъдимото лице. Дори в мотивната част такова искане не е направено. Изречението на стр.5 от протеста, че „деянието не само формално осъществява признаците на предвиденото в закона престъпление, но и се характеризира със степен на обществена опасност, която го прави престъпно“ не представлява изрично искане за осъждане на А. А., какво би следвало да е налице, за да може касационният съд да постанови осъдителна присъда, в случай, че намери основания за това. Искането на представителя на ВКП в съдебното заседание пред върховната инстанция за отмяна на решението на САС и постановяването на нова присъда, с която подсъдимият да бъде признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл.278 ал.1 пр.1 от НК, е закъсняло. Промяна в касационните основания и/или допълването им с непосочени такива, или промяна на искането и/ или допълването му с нови алтернативни искания може да се прави само до изтичане на срока за подаване на протеста, но не и в по-късен момент. Посоченото е гаранция за ефективното упражняване на процесуалните права на подсъдимия, който да не бъде изненадан в един финален момент от непредявени основания и искания, водещи до утежняване на положението му. В конкретния случай, направеното искане в протеста е несъобразено с правомощията на касационната инстанция при разглеждане на делото по реда на чл.354 ал.5 от НПК и в този смисъл е незаконосъобразно. Липсата на съответно искане за осъждане на подсъдимия в извършване на възведеното му престъпление, води до принципна невъзможност ВКС да постанови осъдителна присъда. Отделно от изложеното дотук, ВКС намира за необходимо да отбележи и следното: Макар във фактическата обстановка, изложена от въззивния съд в решението му /която изцяло се възприема, поради липса на процесуални нарушение при оценката на доказателства/ да не е посочено, че инкриминираните движими археологически обекти са били открити след 2009 г., при анализа на доказателствата изрично е посочено, че версията на подсъдимия за това, че те са оставени в наследство, е опровергана. След като съдът е приел, че поради наличието на налепи от пръст по тях, те са извадени от земята в близко време, се налага извод, че се касае за период, които е в близост до процесната дата- 15.06.2016 г. В този ред на мисли следва да се съобрази и приложимия закон, запълващ бланкетната част на нормата на чл.278 ал.1 от НК в контекста на инкриминираните на подсъдимия нарушения на специалното законодателство, а именно: чл.97 ал.7 от ЗКН ;§5 ал.1 от ПЗРЗКН; чл.4 ал.3, чл.10 ал.3 и чл.22 ал.2 от Наредба №Н-3/03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и водене на регистъра на движими културни ценности. Законът за културното наследство е обн. в ДВ, бр.19 от 13.03.2009 г., в сила от 10.04.2009 г. и е относимият към процесната по делото дата. Разпоредбата на чл.97 ал.7 ЗКН, която е инкриминирана в обвинителния акт, посочва изискуемите се документи, свързани с правото на собственост или държане на културни ценности, които е необходимо да бъдат приложени към искането за идентификацията им от физическите или юридическите лица, притежаващи вещи или колекции от вещи, които могат да се определят като културни ценности. Тази разпоредба обаче не създава задължение за посочените категории лица за поискване на идентификация на културни ценности, поради което не може да запълни бланкета на наказателно-правната норма. Това е така, тъй като съдържанието на бланкетните норми, каквато е тази по чл.278 ал.1 от НК, се запълва от правила и разпоредби от съответен нормативен или поднормативен акт, които конкретизират дължимото поведение на дееца. На следващо място §5 ал.1 от ЗКН изобщо е неприложим към настоящия казус, защото вменява задължение за идентификация и регистрация в едногодишен срок от влизане на ЗКН, на движими археологически обекти или движими археологически паметници на културата от страна на лицата, които са установили фактическа власт върху такива предмети, но до влизане в сила на посочения закон. Както вече беше отразено, ЗКИ е влязъл в сила през 2009 г., а инкриминираните археологически обекти са попаднали в фактическа власт на подсъдимия далеч след 2009 г. Същото се отнася и до разпоредбите на чл.10 ал.3 и чл.4 ал.3 от Наредба №Н-3 от 03.12.2009 г., доколкото третират задължение за идентификация, чрез подаване на заявление в срока по §5 ал.1 от ЗКИ за физическите лица, установили фактическа власт върху движими археологически обекти до влизане в сила на ЗКИ. И на последно място, инкриминираната разпоредба на чл.22 ал.2 от Наредба №Н-3 от 03.12.2009 г. касае възможността за физическо или юридическо лице да поиска от музея, извършил идентификация на притежавана от него културна ценност, нейното вписване в регистъра ,като подаде писмено заявление. Прочитът на тази разпоредба, както и на останалите, касаещи идентификацията и регистрацията на културни ценности показва, че това са две самостоятелни дейности следващи една след друга, като е невъзможно да се извърши регистрация на неидентифицирана културна ценност. След като прокуратурата не е инкриминирала правилата, създаващи задължения за дееца за идентификация на културните ценности, намиращи се в негова фактическа власт, поради което не може да се ангажира отговорността му за това, че е държал археологически обекти, които не са идентифицирани по съответния ред, не е възможно същият да носи отговорност за държане на такива обекти, които не са регистрирани. Още повече, че в нормата на чл.278 ал.6 от НК двете дейности „идентификация“ и „регистрация“ са в условията на кумулативност. С оглед на изложеното, ВКС намира, че деянието, за което подсъдимият А. А. е привлечен към наказателна отговорност, е несъставомерно от обективна страна. Този извод не променя направеното крайно заключение на въззивната инстанция за потвърждаване на постановената първоинстанционна оправдателна присъда. При това положение е безпредметно да се обсъжда приложението на чл.9 ал.2 от НК, както и нарушения принцип „reformation in peius“ в резултат на утежняване на положението на подсъдимото лице без съответен протест с изготвянето на втория обвинителен акт. По изложените съображения, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №10333 от 17.12.2020 г., постановено по внохд №576/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :1/ 2/