Р Е Ш Е Н И Е № 32 София, 21.02. 2011г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Лидия Стоянова ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Жанина Начева при секретар Надя Цекова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 636/2010 г. Производството по делото е образувано на основание чл.424, ал. 1 от НПК по искане / назовано молба/ от защитника на осъдения С. Г. И. за възобновяване на производството по внохд № 1144/2010 г. на Окръжния съд в[населено място]. В искането се сочи , че решението на въззивния съд, с което е потвърдена първоинстанционната присъда, е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила , в нарушение на материалния закон, а в рамките на признатата виновност наложеното наказание е явно несправедливо. Излагат се съображения за нарушаване на процедурните изисквания към формиране на вътрешното убеждение на предходните съдебните състави. В заключение се настоява за възобновяване на производството по делото, отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия. Алтернативно се поддържат още няколко варианта за развитие на делото след неговото възобновяване – ново разглеждане от фазата на досъдебното производство , преквалифициране на деянието по чл. 197, ал.1, т.2 във вр. с чл. 194, ал.3 от НК или по чл. 322 от НК и намаляване на наложената санкция. В съдебното заседание пред касационната инстанция осъденият поддържа искането с основно твърдение за невинност. Прокурорът пледира искането да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основания за възобновяване на производството по делото , установи следното : Районният прокурор в[населено място] повдигнал обвинение срещу С. Г. И. и К. Г. Х. за престъпление по чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Районният съд в[населено място] с определение от 26.05.2008 г. по нохд № 13/2008 г. одобрил споразумението, постигнато между прокурора, подсъдимия К. Г. Х. и неговия защитник и прекратил частично делото. Х. бил признат за виновен по повдигнатото обвинение и осъден на две години лишаване от свобода условно с изпитателен срок от четири години. Делото по отношение на С. Г. И. продължило при нов съдебен състав и приключило с присъда № 25 от 25.11.2008 г., признаваща подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл.198, ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК. Съдът му наложил наказание при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода при общ режим и привел в изпълнение наказанието по нохд № 191/2004 г. на РС-[населено място] в размер на осем месеца лишаване от свобода . Окръжният съд в[населено място] с решение № 31 от 03.04.2009 г. по внохд № 9/2009 г.изменил първоинстанционната присъда , като намалил срока на наложеното наказание лишаване от свобода от една година и шест месеца на шест месеца. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, с решение № 255 от 16.06.2009 г. по нд № 258/2009 г. възобновил производството по искане на осъдения и върнал делото за ново разглеждане от друг състав във стадия на първоинстанционното производство. Районният съд в[населено място] с присъда № 5 от 07.04.2010 г. по нохд № 231 / 2009 г. отново признал подсъдимия за виновен в това , че на 03.11.2006 г. в[населено място], област С. З. като извършител в съучастие[населено място] Х. отнел чужди движими вещи на обща стойност 70 лева от владението на С. А. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил заплашване, поради което и на основание чл. 198, ал.1 във в вр. с чл. 20,ал.2 и чл. 55, ал.1, т.1 от НК го осъдил на шест месеца лишаване от свобода, както и да изтърпи наказанието осем месеца лишаване от свобода ,наложено му по нохд № 191/ 2004 г. на РС-[населено място]. В тежест на подсъдимия съдът възложил и сторените деловодни разноски. Окръжният съд в[населено място] с решение № 129 от 27.07.2010 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Искането за възобновяване на производството по делото е направено в законния шестмесечен срок от процесуалнолегитимирана страна и е допустимо. Разгледано по същество то е неоснователно по следните съображения: Преди всичко се налага уточнение на параметрите на настоящата проверка,тъй като в искането са изложени твърдения за несъответствие на фактическите изводи на предходните състави с доказателствата по делото. Така поддържаните доводи са относими към оплакване за необоснованост , която не е посочена в лимитативно изброените касационни основания по чл. 348, ал.1 , т.1-3 от НПК, представляващи процесуални предпоставки за възобновяване на наказателно производство по искане на осъдения съгласно чл. 421, ал.3, пр.1 във връзка с чл. 422, ал.1, т.6 от НПК. Ето защо те не подлежат на коментар в процедура по Глава тридесет и трета на НПК и няма да бъдат разглеждани. Останалите аргументи на искателя за възобновяване се опровергават от данните по делото. На първо място не може да бъде споделено разбирането за съществено нарушение на процесуалните правила, развито на стр. 2 от искането. Според него обвинителният акт страда от съществено противоречие между обстоятелствената и заключителната му част, тъй като изложената фактическа обстановка не може да бъде субсумирана под текста на чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20 , ал.2 от НК. Ясно е , че защитата на подсъдимия атакува посочената в диспозитива на обвинителния акт правна квалификация на деянието , оспорвайки по процесуално недопустим начин предоставените от НПК правомощия на прокурора да повдига обвинение по вътрешно убеждение. Районният съд правилно не се е съобразил с това твърдение , разкриващо неразбиране на основните процесуални функции на страните в наказателния процес.В тази връзка не е излишно да се отбележи, че неправилната, нарушаваща материалния закон квалификация на деянието, ползва подсъдимия, тъй като , бидейки лишена от доказателствена подкрепа, тя създава възможност за оправдаване по повдигнатото обвинение. В конкретния казус напълно несъстоятелен е упрекът за ограничаване на правото на обвиняемия да научи за какво престъпление е привлечен за отговаря и въз основа на какви доказателства. Обвинителният акт удовлетворява стандарта на чл.246 от НПК и не създава пречки пред пълноценното реализиране на правото на защита на подсъдимия И.. На следващо място този съдебен състав отхвърля твърденията за вътрешно противоречие в мотивите на атакуваните съдебни актове в частта им относно възприетите фактически обстоятелства. Аргументите на защитата на осъдения се базират на некоректни цитати, извадени от контекста на изложението. Както първостепенният така и въззивният съд, са спазили принципното изискване за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото при проверката и анализа на доказателствения материал. Те не са допуснали едностранчивост и избирателност при обсъждането на противоречивите доказателствени източници, пренебрегвайки тези, ползващи подсъдимия. Поддържаната от него версия, че не е съпричастен към инкриминираната дейност, освен в позицията на лице, което е положило усилия да я предотврати, е отхвърлен по убедителен от логична и процесуална гледна точка начин. Още първата инстанция е изложила подробни съображения защо не дава вяра на обясненията на искателя И., показанията на брат му - осъдения свидетел Х. и на детето К. Е. К. относно мотива за посещението на подсъдимите в дома на пострадалия. Тези гласни доказателства са обсъдени с отчитане на личната заинтересованост на лицата и особености на възрастта на детето, което било на около девет години към датата на деянието. Преди да се произнесе по достоверността на съдържащата се в тях информация съдът я сравнил с данните от показанията на незаинтересования свидетел Д. Б. . В мотивите на присъдата може да се прочете подробното проследяване на начина , по който в посочените гласни доказателствени източници се появява безобидния вариант за целта на визитата /прибиране на люцерна/, което убедило съда в тяхната необективност. Със същия прецизен подход съдът разгледал и гласните доказателства за влизането на подсъдимите в къщата на пострадалия, което обективира отношението им към общите намерения- да вземат от свидетеля А. предполагаемо дължими пари или , при отказ- оставените при него за калайдисване медни съдове.След проведените очни ставки и детайлно сравняване на показанията на свидетелите С. А., А. А., К. Х., Д. Б. съдът обяснил защо дава вяра на тези , които съдържат обстоятелството, че първи в дома на А. влязъл подсъдимият И., а едва след него - брат му св.Х..Същите доказателствени източници позволили на съда да установи и фактите , очертаващи твърдението на защитата на И. за неговото активно противопоставяне на агресивното поведение на брат му.Предходните съдебните състави коректно отбелязали, че подсъдимият попречил на Х. да нарани някой от присъстващите с размахваната вила, но оценили тези действия наред с претенциите на братята към св.А. и последвалото отнемане и превозване на съхраняваните от него медни съдове.Ето защо решаващият извод, че подсъдимият се е възползвал от заплахите , които брат му отправил към св.А., и лично участвал в отнемането на инкриминираните вещи, е постигнат при точно спазване на процесуалните правила,посочени в чл. 13, чл. 14 и чл.107, ал. 3 и ал.5 от НПК. Въззивният съд, солидаризирайки се с мотивите на първоинстанционната присъда , дал обективна оценка на поведението на подсъдимия и законосъобразно заключил , че тя води към съставомерност по чл. 198 , ал.1 от НК. Подсъдимият имал по-въздържано поведение от брат си , но въпреки това участвал в инкриминираната дейност. Осъденият И. първи започнал разговора за парите и казаните с пострадалия, възприел неговата уплаха и готовност да се подчини на волята на двамата братя и най-сетне изнесъл казаните от гаража на двора и участвал в натоварването и извозването им. Тези действие не кореспондират с поддържаната от защитата версия , че И. не съзнавал противоправността на поведението на брат си и дори се противопоставял на отнемането на казаните, но ги взел защото собственикът настоявал и , от друга страна, защото се боял от брат си.Тази конструкция е логически незащитима. Тя не обяснява по разумен начин защо подсъдимият едновременно се е боял от брат си /ако не вземе казаните / и в същото време считал, че заплашваният собственик не се бои , а доброволно се съгласява с отнемането им.Прочее въззивният съд подробно е обсъдил /на стр.6 и стр.7 от решението си/ тази страна от действията на подсъдимия и законосъобразно свързал с нея участието му в изпълнителното деяние на грабежа и общността на умисъла на извършителите. Установената от съда фактическа обстановка правилно е квалифицирана по чл. 198 , ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. В атакуваните съдебни актове се съдържа законосъобразен отговор на отново повдигнатия от защитата на осъдения въпрос за липсата на диференциация между извършителите, осъдени като съизвършители. Съдебните състави са съобразили, че грабежът е съставно престъпление, включващо два функционално свързани престъпни акта – принуда и кражба. Участието на осъдения в един от тях- отнемането на вещите, при съзнанието , че те са чужди и несъгласието на собственика за предаването им е преодоляно чрез заплаха , е достатъчно за субсумиране на деянието под текста на чл. 20 , ал.2 от НК. Предложените от защитата варианти за преквалифициране на престъплението по чл. 197, ал.1,т.2 или чл. 322 от НК са напълно лишени от доказателствено основание, поради което не могат да послужат за смекчаване на отговорността на осъдения. Наложеното наказание, определено при условията на чл. 55, ал.1, т.1 от НК, не разкрива елементи на несправедливост и е близо до легалния минимум на санкцията лишаване от свобода. Престъплението е извършено в изпитателния срок на наказанието, наложено на И., по нохд №191/2004 г. на РС-[населено място],поради което законосъобразно съдът активирал неговото изтърпяване. Обобщено , не се установиха основания по чл. 422, ал.1 , т.5 от НПК за възобновяване на производството по делото , поради което Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. Г. И. за възобновяване на производството по внохд № 1144/2010 г. на Окръжния съд в[населено място]. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.