Р Е Ш Е Н И Е
№ 69
София, 09.05.2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ : Евгений Стайков
Галина Иванова
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т. д. № 1185/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Иванова Д., подадена чрез процесуалния й представител адвокат Д. Г., срещу въззивно решение №393 от 15.12.2014г., постановено по в.т.д.№1438/2014г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение №835 от 18.07.2014г., постановено по т.д.№1793/2014г. по описа на Старозагорски районен съд.
В касационната жалба на Д. Д. се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Твърди се, че незаконосъобразно въззивният съд е приел, че в тежест на поемателя е да докаже наличието на каузално правоотношение при общо възражение от страна на издателя на записа на заповед, включително при възражение за безпаричност на ценната книга. В касационната жалба е посочено, че доколкото записът на заповед е редовен от външна страна и липсват конкретни възражения от издателя, съдът е следвало да приеме, че предявеният по реда на чл.422 ГПК установителен иск е доказан и основателен, без да обсъжда събраните доказателства относно каузалното правоотношение между страните. Касаторката оспорва извода на въззивния съд, че в издадения запис на заповед е следвало да бъде отразен факта на предаване на сумата, която издателката се е задължила да върне безусловно. Отделно се твърди, че от представената по делото разписка, подписана от Н. Н. – кредитор на ответницата, се установява, че процесната сума от 20 000 лв. е реално предадена от ищцата на кредитора на ответницата за погасяването на нейно задължение към Н. Н.. С касационната жалба се иска отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново решение по реда на чл.293 ал.1 ГПК, с което да бъде уважен изцяло предявения иск с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.
В писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ал.1 ГПК, ответницата по касация Е. Н. Х., наред с изложените съображения за недопускане на касационно обжалване, поддържа, че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила с присъждане на разноски за касационната инстанция. В отговора се твърди, че пред първоинстанционният съд ответницата е направила абсолютни възражения срещу издаването на ценната книга, които не са от рода на общото оспорване и които обуславят тежест за доказване за ищцата на валидното възникване и съществуване на заявеното в заповедното производство парично вземане. Същевременно се излагат съображения, че от представената по делото разписка, подписана от лицето Н. Н., не се установява връзката между издадения запис на заповед и погасяването на задължение на ответницата към трето лице.
С определение №33 от 15.01.2016г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, поради наличието на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следния значим за спора правен въпрос, решен в противоречие с цитираната в определението практиката на ВКС: „Следва ли съдът в производството по установителен иск по реда на чл.422 ГПК да се произнесе по наличието на каузално правоотношение и неговата действителност при направено общо оспорване от страна на ответника?”.
В проведеното открито заседание на 20.04.2016г. пълномощникът на касаторката поддържа касационната жалба по съображенията, изчерпателно посочени в жалбата. Претендира присъждането на разноски в полза на касаторката за всички инстанции и представя списък за разноските. Ответницата Е. Н. Х. не се явява и не взима допълнително становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
С обжалваното решение №393 от 15.12.2014г., постановено по в.т.д.№1438/2014г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е потвърдено изцяло решение №835 от 18.07.2014г., постановено по т.д.№1793/2014г. по описа на Старозагорски районен съд, с което е отхвърлен предявения от Д. Иванова Д. против Е. Н. Х. иск за установяване съществуването на вземането за сумата 20 000 лв. и на законната лихва върху главницата от 10.09.2013г. до окончателното изплащане на сумата, присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение №487, постановена на основание чл.417 ГПК на 11.09.2013г. по ч.гр.д.№576/2013г. по описа на Радневски районен съд.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил, че процесният запис на заповед от 12.07.2013г. за сумата 20 000 лв. с падеж 12.08.2013г., е издаден от ответницата Е. Х. и съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ. Посочил е твърдението на ищцата в исковата молба, че издаденият запис на заповед е послужил за обезпечаване изпълнение на задължение по договор за заем от 12.07.2013г., като страните по делото са се съгласили сумата да бъде предадена не лично на ответницата, а на трето лице Н. Н. – за погасяване на задължение на ответницата към това лице. Във въззивното решение е отразено, че защитната теза на ответницата по предявения установителен иск се състои във възражението й, че не е издала процесния запис на заповед от 12.07.2013г., което не се установява от доказателствата по делото. В обжалваното решение съдът е изложил съображения, че съобразно тълкуването, направено в т.17 от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, ищцата носи тежестта да докаже валидното възникване и съществуване на заявеното в заповедното производство парично вземане, а ответницата – неговото погасяване. Въззивният състав е приел, че нито в записа на заповед, нито в представената разписка, издадена от Н. Н. с дата 12.07.2013г., не се съдържа изявление на ответницата, че е получила заемната сума. На тази база съдът е стигнал до извода, че от доказателствата по делото не се установява наличието на правоотношение между страните по договор за заем, което е основание за отхвърляне на исковата претенция.
Настоящият състав намира, че въззивното решение е постановено в отклонение на формираната с Т..решение №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК задължителна съдебна практика и е неправилно поради нарушение на материалния закон. Според задължителните указания в т.17 от цитираното Тълкувателно решение, предмет на производството по чл.422 ал.1 ГПК при предявен иск за установяване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл.417 т.9 ГПК, е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Записът на заповед е самостоятелна правна сделка от категорията на абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на това в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в производството по чл.422 ал.1 ГПК ищецът-кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато ответникът-длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, ищецът-кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването на съществуването на каузалното правоотношение между него и издателя по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение като причина за издаването на записа на заповед е необходимо в случай на обвързаност на записа на заповед с каузалното правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед.
С отговора на исковата молба, с която е предявен иска по реда на чл.422 ал.1 ГПК за признаване за установено задължението на ответницата, произтичащо от записа на заповед от 12.07.2013г., въз основа, на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.9 ГПК, ответницата Е. Х. е възразила, че „не е издала запис на заповед към лице, което не познава, никога не е виждала, никой не я е запознавал с такова лице и никога не е получавала каквато и да е парична сума от него”. Неоснователно е становището на ответницата в отговора на касационната жалба, че въведените от нея абсолютни възражения, не са общи възражения за недължимост на сумата, предмет на иска. В съдебната практика /решение №143/1.02.2013г. по т.д.№870/2011г. на ВКС, І т.о., решение №213/22.12.2014г. по т.д.№2700/2013г. на ВКС, ІІ т.о./ се приема, че е налице е общо възражение на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, в случаите, когато ответникът възразява, че не е издал записа на заповед, респ. че е налице безпаричност на записа на заповед.
Въпреки указанията на първоинстанционния съд, че в тежест на ответницата е да установи неистинността на представения запис на заповед от 12.07.2013г., ответницата Е. Х. не е ангажирала доказателства, опровергаващи валидността на записа на заповед, с който същата се е задължила към поемателя Д. Д. да й заплати „безусловно” и „без протест” сумата 20 000 лв. с падеж 12.08.2013г. В тази връзка въззивният съд обосновано е приел за установено, че издадения от ответницата запис на заповед е редовен, съдържащ всички необходими реквизити по чл.535 ТЗ.
При направеното единствено общо възражение от ответницата Е. Х., което не е свързано с конкретното каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено според ищцата с процесния запис на заповед, не е променен предмета на делото, основан на менителничния ефект на записа на заповед от 12.07.2013г. В тази връзка неправилно, както първоинстанционният съд, така и въззивният съд са приели, че предмет на спора е неизпълнението на задължението на ответницата по договор за заем от същата дата и са изключили изцяло менителничния ефект на ценната книга. Както бе посочено по-горе, при редовен запис на заповед кредиторът доказва вземането си въз основа на менителничния ефект на записа на заповед. Липсата на възражения в производството по чл.422 ал.1 ГПК, свързващи издаването на редовния запис на заповед със съществуването или погасяването на задълженията на ответника-длъжник, освобождава ищеца-кредитор от задължението да докаже фактите, от които вземането произтича. Това е така, тъй като общото възражение на Е. Х. за липса на кауза за издаването на записа на заповед, изключва спор между страните относно самото каузално правоотношение. Според мотивите на т.17 от Т..решение №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК съдът обсъжда в мотивите на решението си каузалното правоотношение, когато страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с дадената ценна книга при посочени различни от страните каузални правоотношения, по повод или връзка, с които е издаден записа за заповед. Само при спор относно правопораждащите вземането обстоятелства, за страните възниква задължението да установят фактите, на които основават своите твърдения или възражения във връзка с каузалното правоотношение при спазване на правилата за доказателствена тежест по чл.154 ал.1 ГПК. Доколкото в настоящия случай ответницата не е доказала общото си възражение за невалидност на записа на заповед, нито е доказала погасяване вземането чрез плащане или друг предвиден от закона способ, следва извода, че вземането съществува, а и с оглед настъпилия падеж – че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение.
Като е потвърдил отхвърлителното решение по иска по чл.422 ал.1 ГПК, въпреки редовността на записа на заповед при направеното общо възражение от ответницата за липса на кауза и безпаричност на записа на заповед, въззивният състав е постановил неправилно решение. На основание чл.293 ал.2 ГПК решението следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество с признаване за установено, че вземането по записа на заповед съществува. Върху сумата по записа на заповед ответницата дължи и законните лихви, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 10.09.2013г. до окончателното плащане, които са присъдени със заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК.
В зависимост от крайния резултат на делото и на основание чл.78 ал.1 ГПК ответницата Е. Х. дължи на ищцата-касатор Д. Д. доказаните разноски за трите съдебни инстанции, които са общо в размер на 3 421.25 лв. / 1 235.25 лв. за първата инстанция + 400 лв. за въззивната инстанция + 1 786 лв. за касационната инстанция/. Разноските за заповедното производство са присъдени със заповедта за изпълнение.
Мотивиран от горното и на основание чл.293 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ решение №393 от 15.12.2014г., постановено по в.т.д.№1438/2014г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, с което е потвърдено решение №835 от 18.07.2014г., постановено по т.д.№1793/2014г. по описа на Старозагорски районен съд, както и в частта му за разноските и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 ал.1 ГПК, че в полза на Д. Иванова Д. ЕГН [ЕГН] от [населено място] войвода, [община], ул. П. Я.” №2Б съществува парично вземане към Е. Н. Х. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] за сумата 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/ по запис на заповед от 12.07.2013г. с падеж 12.08.2013г., за която са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист в производството по ч.гр.д.№576/2013г. по описа на Радневски районен съд.
ОСЪЖДА Е. Н. Х. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на Д. Иванова Д. ЕГН [ЕГН] от [населено място] войвода, [община], ул. П. Я.” №2Б, сумата 3 421.25 лв. /три хиляди четиристотин двадесет и един лева и 25ст./ - разноски за трите съдебни инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |