Ключови фрази


- 6 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 566

гр. София 06.07.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 20.04.2022 (двадесети април две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 19 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 346 563/02.09.2021 година, подадена от П. Г. Д. и М. Г. Х., срещу решение № 265 063/27.07.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4039/2020 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 218 658/18.09.2019 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 46-ти състав, постановено по гр. д. № 50 347/2015 година в частите в които са осъдени поотделно П. Г. Д. и М. Г. Х. да заплатят на Х. П. К. всеки един от тях следните суми по евентуално съединените искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, представляващи обезщетение за ползването на собствения на К. ап. № 96, находящ се в населено място,жк, жилищен адрес вх. „“ : а именно: обезщетение в размер на 2216.03 лева за периода от 24.08.2010 година до 26.10.2011 година, заедно със законната лихва от предявяването на иска 24.08.2015 година до окончателното плащане на задължението; и обезщетение в размер на 1930.88 лева за периода от 26.10.2012 година до 25.07.2013 година, заедно със законната лихва от предявяването на иска 24.08.2015 година до окончателното плащане на задължението.
В подадената от П. Г. Д. и М. Г. Х. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу тях от Х. П. К. искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба Х. П. К. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
П. Г. Д. и М. Г. Х. са били уведомени за обжалваното решение на 03.08.2021 година, като подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 346 563/02.09.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателката в подаденото от нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че за да уважи частично по размер предявените евентуални искове, първоинстанционният съд бил изложил фактически и правни изводи, въз основа на които бил приел, че Х. П. К. е собственик на процесния апартамент на основание наследствено правоприемство; че собственическите права на П. Г. Д. и М. Г. Х. на заявените в производството основания (покупко-продажба, наследство и давностно владение) били отречени с влязло в сила решение № 4848/12.07.2018 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во отделение, 13-ти състав, постановено по гр. д. № 12 942/2015 година; че било прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че през процесните два периода имотът се намирал във владение на Д. и Х., при което бил заключил, че те дължат на К. заплащането на обезщетение, тъй като го били лишили от ползването на имота му в посочените два периода от време без основание. Съгласно заключението на неоспорената съдебно-техническа експертиза това обезщетение възлизало на 4432.05 лева за периода 24.08.2010 година-26.10.2011 година и на 3861.76 лева за периода 26.10.2012 година-25.07.2013 година, определено въз основа на месечния наем за имота според състоянието му, местоположението му и пазарното проучване. Въззивният съд споделял така изложените в първоинстанционното решение в обжалваните части фактически и правни изводи и на основание чл. 272 от ГПК препращал към мотивите на това решение, без да било нужно да ги повтаря, при преценка на същия доказателствен материал, като този, събран пред първоинстанционния съд. В допълнение и по повод оплакванията с жалбата, се отбелязвало, че при извършената проверка за правилност не било установено нарушение на императивни материално правни норми при постановяване на първоинстанционното решение, а оплакванията във въззивната жалба на Д. и Х. били неоснователни. По делото не се спорело, че двамата ответници били брат и сестра, както и че те черпели права като наследници на баща си Г. Д. и от съвместно упражнявано от тях давностно владение, за което било налице и признание от тях с отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК. Доколкото обаче се позовавали на наследствено правоприемство, то отговорността им била разделна поради липсата на основание за солидарна отговорност. К. се легитимирал като собственик на процесния ап. 96, което право на собственост му било признато с констативен нотариален акт № т. ВІ, рег. № , д. № 169/2011 година на С. П.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № в регистъра на Нотариалната камара въз основа на наследствено правоприемство. Заявеното оспорване на удостоверителната стойност на този нотариален акт от Д. и Х. въззивният съд намирал за неоснователно, тъй като те не разполагали с документ за собственост, при което съгласно ТР № 11/21.03.2013 година, постановено по тълк. д. № 11/2012 година на ОСГК на ВКС в тяхна доказателствена тежест било да докажат несъществуването на правото на собственост на К. както било удостоверено с констативния нотариален акт. Така именно била и разпределена доказателствената тежест на Д. и Х. с доклада на съда по чл. 146 от ГПК от откритото съдебно заседание на 02.04.2019 година, възпроизвеждащ определението по чл. 140 от ГПК. Липсата на документ за собственост на Д. и Х. се установявала от влязлото в сила на 18.09.2018 година решение № 4848/12.07.2018 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во отделение, 13-ти състав, постановено по гр. д. № 12 942/2015 година, с което бил отхвърлен иска им за собственост срещу Х. П. К., като било прието, че легитимиращият ги договор за продажба от 12.06.1986 година, оформен с нотариален акт № , т. VІІІ, дело № 1325/1986 година на Нотариус при Софийския районен съд бил недействителен както неподписан от продавача по него А. М. М.. С въззивната жалба не било направено оплакване за процесуални нарушения по разпределение на доказателствената тежест и допускане и събиране на доказателствата, при което възражението на Д. и Х. относно правното значение на констативния нотариален акт в полза на К. се явявало недоказано и така неоснователно. За основателността на иска по чл. 59 от ЗЗД не било необходимо собственикът да бил отправил покана към лицето, което държало имота му без основание, да му го върне, каквато покана се изисквала при иск между съсобственици по чл. 31, ал. 2 от ЗС, при което и това оплакване по въззивната жалба било неоснователно. По делото било установено, че за посочените от К. два периода от време Д. и Х. били осъществявали фактическа власт върху процесния имот чрез трето лице (по договор за наем с единия от тях) което самите те твърдели, което било без основание-тъй като не се доказало те да са притежавали право на собственост върху имота както твърдели, при което дължали на собственика обезщетение за това, че е бил лишен от възможността да ползва имота си в тези периоди от време. Задължението на всеки от Д. и Х. възлизало на половината от размерите, определени от вещото лице, а именно по 2216.03 лева за първия период и по 1930.88 лева за втория период, като по отношение на така определените размери на исковете не били налице оплаквания във въззивната жалба и съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК въззивният съд приемал тези размери като правилно определени съобразно приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Без значение бил факта дали К. като собственик бил имал намерение да ползва имота си лично или да го отдава под наем, тъй като собственикът можел да упражнява ползването на имота като елемент от вещното право на ползване както прецени-лично или чрез трето лице, включително и да добива доход от ползването от трето лице, но това не се отразявало върху отговорността на трети лица-в случая Д. и Х., които държали имота на К. без основание.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Г. Д. и М. Г. Х. са поискали въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това кои са предпоставките за уважаването на иск по чл. 59 от ЗЗД и за това уважаването на иска по чл. 59 от ЗЗД необходимо ли е собственикът да е отправил покана към лицето, което държи имота без основание да му го върне. Така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Основните характеристики на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и предпоставките, при наличието на които той може да бъде уважен, са посочени в ППВС № 1/28.05.1079 година, решение № 419/13.10.2010 година, постановено по гр. д. № 738/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 611/19.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1724/2009 година, решение № 252/23.01.2015 година, постановено по гр. д. № 2858/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 587/01.11.2010 година, постановено по гр. д. № 941/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 198/26.11.2010 година, постановено по т. д. № 1025/2009 година и решение № 193/02.12.2010 година, постановено по т. д. № 1087/2009 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Решението на Софийски градски съд е съобразено с установената с посочените съдебни актове практика, като правилно се приема, че за възникване на задължението не е необходима покана до лицето, което ползва без основание (решение № 247/04.12.2014 година, постановено по гр. д. № 919/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.), каквато се изисква за възникване на задължението по чл. 31, ал. 2 от ЗС. В хипотезата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД поканата до лицето, което ползва без основание е от значение не за възникване на задължението, а за поставянето на длъжника в забава-чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Предвид това не е налице основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като не са изложени твърдения, че така установената практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък да бъде осъвременена с оглед промени в закона или в социалноикономическите отношения.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 265 063/27.07.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4039/2020 година, по подадената срещу него от П. Г. Д. и М. Г. Х., касационна жалба с вх. № 346 563/02.09.2021 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 265 063/27.07.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4039/2020 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.