Ключови фрази
Ревандикационен иск * предаване на владение * вписване на имот като актив в баланса на търговско дружество * преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества * вписване на имот в капитала на търговско дружество

Р Е Ш Е Н И Е

                   Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                                

 

                  №      987

         гр.София, 06.01.2010 г.                                               

 

 

 

                                                      В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

 

Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в публично съдебно заседание на девети декември  две хиляди и девета година  в състав:

 

                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА                                

    ЧЛЕНОВЕ:              ЛИДИЯ РИКЕВСКА

                                        ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА    

                

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Гроздева гр.д.№ 3373 по описа на Второ г.о. за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл.290 и сл.от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. „М” срещу решение № 272 от 09.07.2008 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 1* от 2001 г., с което е отменено решение № 129 от 24.09.2001 г. на Пловдивския районен съд по гр.д. № 2* от 2000 г. и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от Е. „М” срещу „Б” А. иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението върху реална част с площ от 500 кв.м. от нов УПИ III-2195 /стар парцел ****span lang=EN-US>III-БВР/ от кв.2 по плана на гр. П., кв.”Х”-север с площ на целия парцел **** кв.м., находящ се в гр. П., бул.”А” № 8.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на обжалваното решение- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.

Ответникът „Б” А. не взема становище по жалбата.

 

Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като взе предвид събраните по делото доказателства и обсъди наведените от касаторите основания да обжалване на решението, счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирана страна /ищец по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което е допуснато до касационно обжалване по реда на чл.280 от ГПК. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания.

С определение № 108 от 25.11.2008 г. по настоящото дело ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд по в.гр.д. № 1* от 2001 г. на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК- поради противоречие на решението с определение № 600 от 07.10.2002 г. по ч.гр.д. № 545 от 2002 г. на ВКС, Пето г.о. и решение № 155 от 13.03.2007 г. по т.д. № 917 от 2006 г. на ВКС, ТК по въпроса какво е доказателственото значение на вписването на имот като актив в баланса на едно търговско дружество. В цитираните определение и решение е прието, че доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на официален свидетелстващ документ, поради което счетоводните записвания могат да служат като доказателство само за сключени между търговци търговски сделки. Обратно, в обжалваното решение е прието, че имотът е собственост на ответника „Б” А. , тъй като е бил вписан в баланса на дружеството и няма доказателства да е отписван от там.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС счита за правилно становището на съдилищата, изразено в определние № 600 от 07.10.2002 г. по ч.гр.д. № 545 от 2002 г. и в решение № 155 от 13.03.2007 г. по т.д. № 917 от 2006 г. на ВКС: Записването на имот като актив в баланса на едно търговско дружество не е доказателство за придобиване на правото на собственост върху този имот. То има значение за придобиването на собствеността само в случаите на преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества: в тези случаи записването на имот като актив в счетоводните книги на държавното предприятие е доказателство, че този имот е бил предоставен на това държавно предприятие за стопанисване и управление, поради което и на основание чл.1, ал.1 от П. № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизацията на държавни предприятия и чл.17а от ЗППДОбП /отм./ този имот е станал собственост на преобразуваното търговско дружество по силата на самия акт за преобразуване, освен ако в него не е посочено друго. Съгласно чл.1, ал.2 от горепосоченото ПМС № 201 от 1993 г., при образуването на ново търговско дружество, правото на собственост върху имотите, които са били предоставени за стопанисване и управление на държавни предприятия, се придобива от новообразуваното търговско дружество, само ако в акта за образуването му изрично е записано, че този имот се включва в капитала на това новообразувано дружество. При разделяне на едно държавно предприятие на две или повече търговски дружества или при отделяне от държавно предприятие на ново търговско дружество, собственост на новообразуваното търговско дружество стават само онези предоставени за стопанисване и управление на държавното предприятие /съответно вписани в баланса на това държавно предприятие/ недвижими имоти, които са посочени в разделителния протокол, че се прехвърлят и включват в капитала на това новообразувано търговско дружество.

С оглед на това разрешение на поставения съществен материалноправен въпрос по делото, обжалваното решение е неправилно. Необосновано в него е прието, че ответникът „Б” А. е собственик на процесния имот, тъй като той е бил вписан в баланса му и няма данни за отписването му. От фактическа страна по делото е установено, че със заповед № 9* от 07.06.1985 г. на Министерството на машиностроенето и предавателно-приемателен протокол от 18.06.1985 г. теренът, който към настоящият момент е обособен като УПИ III-2195 от кв.2 по плана на гр. П., кв.”Х”-север, в който се намират спорните 500 кв.м., е бил част от имота, който е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие с наименование И. предприятие-поделение на ДСО „Б”-гр. Пловдив. По силата на разпореждане № 6 от 21.03.1986 г. на Б. на МС ДСО „Б” е преминало към СО „Е”. Със заповед № Р* от 29.04.1986 г. и по силата на разпореждане на МС от СО „Е” се отделя и се образува като самостоятелно юридическо лице СО „Б”. Видно от публикация в ДВ бр.47 от 1989 г. СО „Б” е прекратено, като неговите активи и пасиви са поети от ДФ „К”. Със заповед № 80 от 21.11.1990 г. процесният имот се прехвърля от „Б” на ТП „Б”, което към този момент е поделение на ДФ „К”. Със заповед № Р* от 28.06.1991 г. на Министерството на индустрията, търговията и услугите се прекратява ДФ „К” и на негово място се образуват 15 нови държавни фирми. В заповедта е записано, че активите и пасивите на ДФ „К” се разпределят между тези 15 новообразувани ДФ съгласно разделителни протоколи.

Макар, че за разделяне имуществото на бившата ДФ „К” П. между създадените със заповед № Р* от 28.06.1991 г. 15 нови държавни фирми не е представен разделителен протокол за ДФ „С”, настоящият състав на ВКС приема, че при това разделяне процесният имот е включен в капитала именно на ДФ „С”, тъй като така е отбелязано в акта за държавна собственост №, съставен на 25.09.1984 г., който съгласно чл.114, ал.1 от ППЗДС от 2006 г. и чл.158, ал.1 от ППЗДС от 1996 г. /отм./ във връзка с пар.4 от ПЗР на ППЗДС от 2006 г. и пар.10 от ПЗР на ППЗДС от 1996 г. има материална доказателствена сила за фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал акта. Доказателство затова е и сключения между „С” ООД и ответника „Б” А. /тогава ЕООД/ договор за сътрудничество от 01.04.1994 г., в който е уговорено, че „С” ЕООД ще участва в съвместната дейност на двете дружества с площта, върху която са построени бараки за административно управление на „Б” /тоест в този договор се съдържа извънсъдебно признание на ответника, че процесният имот е собственост на „С” ЕООД/. Изводът на съда, че при разделянето през 1991 г. процесният имот е включен в капитала на ДФ „С”, се подкрепя и от факта, че след 1991 г. компетентните държавни органи, упражняващи правата на държавата в бившата ДФ „С” и преобразуваното търговско дружество с държавно участие „С” ООД, са се разпоредили с този имот, считайки го за собственост именно на ДФ „С”, респективно на неговия правоприемник „С” ООД.

След разделянето на имуществото на прекратената ДФ „К” и образуването на 15 нови държавни фирми, със заповед № Р* от 05.08.1991 г. на Министерството на индустрията, търговията и услугите ДФ „С” се преобразува в „С” ООД. При това преобразуване, съгласно чл.1, ал.1 от ПМС № 201 от 1993 г. и чл.17а от ЗППДОбП /отм./ „С” ЕООД е придобило правото на собственост върху процесния имот, който е бил включен в капитала на ДФ „С”, по силата на самия акт на МИТУ за преобразуване на държавната фирма в ООД. Със заповед № Р* от 18.06.1997 г. Министърът на промишлеността, който е упражнявал правата на държавата в „С” ЕООД, е обявил ликвидация на това ЕООД, а със заповед № Р* от 07.10.1997 г. е наредил „С” ЕООД да продаде на потенциални продавачи недвижимите си имоти, след което „С” ЕООД да се влее в „Г” ЕООД /за вливането е издадена нарочна заповед № Р* от 04.12.1998 г. на Министъра на промишлеността/. В изпълнение на заповедта за продажба на недвижимите имоти на „С” ЕООД на потенциални продавачи, дружеството е сключило с ищеца по настоящото дело Е. „М” договор от 21.01.1998 г., по силата на който ищецът е закупил процесния имот.

Видно от всичко гореизложено, ищецът е собственик на процесния имот като правоприемник на ДФ „С”, в чийто капитал е бил включен този имот при образуването на ДФ със заповед № Р* от 28.06.1991 г.

По силата на тази заповед имотът не е включен в капитала на ДФ „Б”, както твърди ответника. Това се доказва безспорно от представените пред въззивния съд разделителен протокол от 31.05.1991 г. и описи към него за предадено имущество на закритата ДФ „К” на ДФ „Б”, видно от които на Ф „Б” се прехвърлят основни държавни фондове за стопанисване и управление по баланса от 31.03.1991 г. на стойност 1 028 000 лв. и основни средства от имуществото в размер на 4 080 лв., съгласно опис-приложение № 1 /намиращ се на стр.109 от делото на въззивния съд/, в който опис не фигурира никаква земя, включително и процесния терен. Фактът, че към 1991 г. процесният терен не е бил предоставен за стопанисване и управление на „Б” се доказва и от заповед № 80 от 22.11.1990 г. на фирма „К” /находяща се на лист 43 от делото на първоинстанционния съд/, с която е разпоредено процесният терен да бъде прехвърлен безвъзмездно от „Б” на ТИ „Б”, а на „Б” е предоставено само право да ползва намиращата се в този терен сграда и производствена площ до построяването на нова база, но не по късно от 30.12.1993 г.

Протоколът от 29.08.1996 г., с който представители на ответника „Б” ЕА. и „С” ООД решават как да ползват процесния имот, също не доказва придобиване на този имот от ответника, тъй като уговорената в този договор замяна на части от недвижими имоти, не е сключена в изискуемата от чл.18 от ЗЗД нотариална форма за действителност на договорите за прехвърляне на недвижими имоти.

По принцип възраженията на ответника „Б” А. , че е собственик на имота, не следва да се обсъждат в настоящото производство, тъй като този въпрос е решен между страните по настоящото дело със силата на пресъдено нещо на решението по гр.д. № 4* от 2001 г. на П. районен съд: С това решение е отхвърлен предявен от „Б” срещу ищеца по настоящото дело Е. „М” и срещу „С” ЕООД иск с правно основание чл.108 от ЗС за собственост върху незастроената, свободна от постройките част от процесния УПИ III-2195.

В. на ответника „Б” А. за нищожността на договора за продажба от 21.01.1998 г., по силата на който ищецът е придобил имота, също не следва да се разглежда, тъй като по него между страните също има влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен предявен от „Б” А. срещу ищеца по настоящото дело иск за прогласяване нищожността на този договор /решение от 14.04.2003 г. по гр.д. № 4* от 2001 г. на Пловдивския РС/.

Гореизложеното налага извод за неправилност на обжалваното решение, поради което и на основание чл.293 от ГПК това решение следва да бъде отменено. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, делото не следва да бъде връщано за ново разглеждане на въззивния съд, а ВКС следва да постанови ново решение за уважаване на предявения от Е. „М” ревандикационен иск.

С оглед изхода на делото ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски по делото пред трите съдебни инстанции в размер на 6 500 лв., представляващи 340 лв. държавна такса за завеждане на делото, 200 лв. държавна такса за касационната жалба и 5 960 лв. адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 272 от 09.07.2008 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 1* от 2001 г. И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 от ЗС по отношение на „Б” А. със седалище и адрес на управление гр. П., бул.”А” № 8, че Е. „М” със седалище и адрес на управление: гр. П., бул.”Н” № 34 е собственик на целия УПИ III-2195 /стар парцел ****span lang=EN-US>III-БВР/ от кв.2 по плана на гр. П., кв.”Х”-север с площ от 2571 кв.м., находящ се в гр. П., бул.”А” № 8.

ОСЪЖДА „Б” А. с горепосочения адрес да предаде на Е. ”М” спорната част от горепосочения УПИ III-2195 с площ на частта от 500 кв.м., от които 200 кв.м., разположени от към източната дворищно-регулационна линия на парцела, в нейната средна част, и 300 кв.м., разположени в югозападната част на парцела, между западната и южната регулационна линии и южната страна на намиращата се в УПИ масивна стопанска постройка, оградени с двуметрова плътна метална ограда.

ОСЪЖДА „Б” А. да заплати на Е. „М” разноски по делото пред трите съдебни инстанции в размер на 6 500 лв. /шест хиляди и петстотин лева/.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.