Р Е Ш Е Н И Е № 388 София, 04.01. 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. БИСЕР ТРОЯНОВ 2. ГАЛИНА ЗАХАРОВА при участието на секретаря Надя Цекова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 1128 по описа за 2015 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. А. Д., чрез адвокат Й. Д., против решение № 116 от 22.06.2015 г. по в.н.о.х.д. № 80/ 2015 г. на Варненски апелативен съд, с алтернативни искания за отмяна и постановяване на нова оправдателна присъда, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието. В жалбата се навеждат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. В съдебно заседание подсъдимият К. А. Д. и адвокат Й. Д. не вземат становище. Защитникът адвокат Д. М. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и по представените от него писмени допълнения. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита обжалвания съдебен акт за правилен и законосъобразен, поради което предлага решението на апелативния съд да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С решение № 116 от 22.06.2015 г. по в.н.о.х.д. № 80/ 2015 г. Варненският апелативен съд потвърдил присъда № 17 от 11.02.2015 г. по н.о.х.д. № 910/ 2014 г., по описа на Варненски окръжен съд, с която подсъдимият К. А. Д. бил признат за виновен в осем самостоятелни престъпления, шест от които за трафик на хора: 1) по чл. 159б, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 4 и т. 6 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК спрямо И. Х. Д., с наложено наказание от 9 години лишаване от свобода и 15 000 лева глоба; 2). по чл. 159а, ал. 2, т. 1, 2 и 3 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК спрямо непълнолетната Г. Р. Банкова (наказание от осем години лишаване от свобода и 15 000 лева глоба); 3). и 4). за две престъпления трафик на хора по чл. 159а, ал. 2, т. 2 и 3 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК спрямо Д. И. Ж. и И. С. И., за които поотделно били наложени наказания от 6 години и 6 месеца лишаване от свобода и 10 000 лева глоба; 5). по чл. 159а, ал. 2, т. 2 и 3 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК спрямо Х. Т. Н., за което били наложени наказания от 8 години лишаване от свобода и 15 000 лева глоба; 6). по чл. 159а, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК спрямо С. Й. П. (наказания от 7 години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева). Със същата присъда подсъдимият бил признат за виновен и в престъпления по чл. 155, ал. 5, т. 3 във вр. с ал. 3 във вр. с ал. 2 от НК (наказания от 7 години лишаване от свобода и глоба в размер на 15 000 лева); както и за пране на пари по чл. 253, ал. 4 във вр. с ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК (наказания от 9 години лишаване от свобода и 50 000 лева глоба). Предметът на престъпление в размер на 76 550 лева бил отнет в полза на държавата, на основание чл. 253, ал. 6 от НК. Първоинстанционният съд, на основание чл. 23 от НК, определил за изпълнение едно общо най-тежкото наказание от 9 години лишаване от свобода, към което присъединил наказанието глоба в размер на 50 000 лева. Зачел предварителното задържане на подсъдимия Д. с мерки за неотклонение задържане под стража (от 26.04.2011 г. до 26.11.2012 г.) и домашен арест (от 26.11.2012 г. до 20.06.2013 г.), разпореди се с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия възложил разноските по делото. По наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Касаторът твърди, че с начина на формулиране на обвинението по пунктове от 3). до 6). било нарушено правото му на защита – невъзможно било да се повдига обвинение едновременно за две от формите на изпълнителното деяние „набиране” и „приемане”, които взаимно се изключвали. Оспорва осъщественото престъпление трафик на хора спрямо свид. И. Д., с която подсъдимия живеел във фактическо съжителство и поради това обстоятелство той не можел да я набира и да я транспортира с цел използване на пострадалата за развратни действия в чужбина. Неправилно бил приложен материалният закон по чл. 253, ал. 4 от НК, тъй като деянието било несъставомерно. Основание за оправдаване подсъдимият видял и в неправилното приложение на чл. 155, ал. 2 от НК, защото това деяние се поглъщало от престъплението трафик на хора. Доводът на касатора, че инкриминираните деяния по чл. 155, ал. 5, т. 3, вр. ал. 3, вр. ал. 2 от НК и по чл. 159а от НК не могат да бъдат осъществени в съвкупност, е неприемлив. Същият довод е бил наведен и пред въззивния съд, който правилно се е позовал на Тълкувателно решение № 2 от 16.07.2009 г., ОСНК на ВКС, където в т. 1.4 е изяснено, че предоставянето систематически на помещения на различни лица за разврат с користна цел по чл. 155, ал. 3 във вр. с ал. 2 от НК не може да бъде погълнато от престъплението „трафик на хора”. Паралелното му осъществяване с престъпния трафик или след довършване на трафика (включително и след реализиране на целта на трафика за използване на развратните действия), може да е само в условията на реална съвкупност с престъпленията по чл. 159а - чл. 159г от НК, или по чл. 159в от НК. Основателно е възражението на касатора, че самостоятелно извършените от него шест престъпления трафик на хора не представляват продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК. Поначало трафикът на хора може да бъде осъществен като продължавано престъпление, ако деецът извърши две или повече еднородни деяния спрямо едно и също лице - жертва на трафик, като реализира и останалите предвидени в чл. 26, ал. 1 от НК елементи: отделните деяния да са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите. Обвинителната власт не е отграничила отделно осъществени от подсъдимия К. Д. деяния при трафикирането на всяка една от жертвите. Посочени са периоди от време, през които всяка от шестте престъпни прояви е реализирана, без ясно разграничение между началото на изпълнителното деяние и настъпването на престъпния резултат (при формите „транспортирал” и „приел”). А видът на престъплението не е от категорията на продължените – изпълнителното деяние не се осъществява непрекъснато във времето и с изключение на формата „набирам”, останалите три форми предполагат настъпването на престъпен резултат. Според очертаните с обвинението предели, пострадалите лица не са били предмет на трафик чрез две или повече отделни и самостоятелни деяния. Реализираните от подсъдимия една или няколко форми на изпълнителното деяние за всяка от жертвите на трафика са подчинени на едно престъпно решение и затова липсва признакът множество на деянията. Следователно, всяко от шестте самостоятелно извършени престъпни трафици на хора не разкрива признаците на продължаваното престъпление по чл. 26 от НК. Същата грешка е допусната и от съдилищата. Окръжният съд безкритично е вложил правната квалификация във вида, поднесена му с обвинителния акт, а неправилно приложения в присъдата материален закон не е бил коригиран от въззивната инстанция. Реализираните от подсъдимия Д. две или повече форми на изпълнителното деяние на престъпния трафик, представлява фактическо и правно усложнение на едно престъпление с конкретен пострадал, а не продължавано престъпление. Затова и правната квалификация на престъпните прояви по чл. 159а от НК (спрямо пострадалите: Б., Ж., И., П. и Н.) или по чл. 159б от НК (спрямо пострадалата Д.), с привръзка към института по чл. 26 от НК, е незаконосъобразна. Подсъдимият К. Д. следва да бъде оправдан по чл. 26 от НК, за това да е извършил всяко едно от шестте престъпления трафик на хора като продължавано престъпление. Изложеното от касатора твърдение, че не е осъществил формите на изпълнителното деяние „набиране” и „транспортиране” по отношение на свид. Д. не може да бъде споделено. Доводът е аргументиран с твърдения за доброволно упражняване на проституция от пострадалата и самостоятелно финансиране на пътуванията си зад граница. Възражението е било направено и пред въззивната съдебна инстанция, която правилно е отбелязала в своето решение (л. 42 от в.н.о.х.д.), че съгласието на жертвата няма значение за съставомерността на деянието. Доводът е отхвърлен и с аргументи защо осъщественото от подсъд. Д. престъпление спрямо пострадалата Д. реализира едновременно две от формите на изпълнително деяние „набиране” и „транспортиране” по чл. 159б от НК, съобразявайки дадените в цитираното тълкувателно решение указания. Взаимоотношенията между подсъдимия и пострадалата, съвместното им жителство отпреди деянието, както и отглеждането на общото им дете с изкарваните от пострадалата доходи, не заличават престъпния характер на извършения от подсъд. Д. външен (международен) трафик. Материалният закон е приложен правилно. Неоснователен е доводът на защитата, насочен против обвиненията по чл. 159а от НК, че формите на изпълнително деяние „набиране” и „приемане” не могат да бъдат извършени заедно срещу личността на едно и също лице. Характерно за формите на изпълнение на деянието „трафик на хора” е, че те могат да се проявяват както самостоятелно, така и заедно (т. 1.6 от цит. ТР № 2 от 2009 г.). Всяка една от тези форми е със самостоятелно правно значение за възникване на наказателната отговорност на дееца (вж и т. 2.1). Осъществяването на множество форми на изпълнителното деяние е възможно едновременно или последователно във времето, когато е подчинено на едно решение и постига един престъпен резултат. Възражението на подсъдимия Д. е основателно само от фактическо естество, а не по заявените от него правни съображения. Съобразно установената по делото фактическа обстановка свид. Ж. и свид. И. са били набрани от дееца с противозаконна развратна цел и при осъществения особен начин (чрез противозаконното им лишаване от свобода и упражнена принуда). Фактите не разкриват подсъдимият да ги е приел като жертви на трафик, няма и необходимата за тази форма на изпълнително деяние доброволност в поведението на жертвата. Затова подсъд. Д. следва да бъде оправдан за това обстоятелство – да е приел като отделно лице пострадалата Д. И. Ж. и пострадалата И. С. И. в самостоятелно и отделно осъществените престъпления трафик на хора. Недоказаната форма на изпълнителното деяние по чл. 159а, ал. 1 от НК не е намерила числово отражение в правната квалификация, поради което не се налага нейната промяна. Несъстоятелни са аргументите на защитата в подкрепа на тезата за несъставомерност на деянието по чл. 253 от НК. Съответствието на изпълняваната от свид. Д. дейност със законовите изисквания на територията на Федерална република Германия е неотносимо към съставомерността на деянието. Предикатното престъпление в случая се явява не осъществяваната от свид. Д. дейност, а извършеното от подсъдимия Д. престъпление по чл. 159б от НК, което стои в пряка причинна връзка с получените от него след деянието парични средства в размер на 76 550 лева. От доказателствата по делото е установено, че подсъдимият е осъществил действия, посредсвом които е целял да прикрие престъпния произход на предмета на престъпление „пране на пари”. Изводът на въззивния съд за съставомерност на деянието е правилен. По наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Съществените нарушения на процесуални правила са забелязани в неизпълненото задължение от съда да изследва обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото, което довело до нарушение на установените в чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК правила. Развити са съображения за допуснати нарушения във връзка с анализа и оценката на доказателствените източници. Освен това, не били обсъдени направените от страна на защитата възражения и доводи. Забелязани са нарушения и на чл. 305, ал. 3 от НПК да се посочат доказателствените материали, установяващи приетите от съда факти и обстоятелства по всеки пункт на обвинението. Това от своя страна довело до непълнота, приравнявана на липсата на мотиви. Твърди се още, че при наличието на противоречия между доказателствата, съдът не е изяснил защо приема едни, а отхвърля други. Касаторът е подновил част от възраженията си по доказателствата, направени пред предходните съдебни инстанции, на които убедително е отговорено във въззивния съдебен акт. При извършване на проверка от касационната инстанция се установи, че не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила в хода на наказателното производство. Въззивната инстанция е възприела извършения от първоинстанционния съд доказателствен анализ. Някои от доказателствените средства са били допълнително подложени на самостоятелна и задълбочена проверка. Изводите за достоверността на свидетелските показания са формирани след извършване на необходимите доказателствени сравнения и съпоставка на информацията, която доказателствените средства съдържат. Основните възражения са свързани с преценката за достоверност на проверените по делото свидетелски показания. Доводите за необоснованост не представляват касационно основание и не подлежат на разглеждане. Показанията на свид. Д. не са възприети изцяло. Въззивната инстанция е достигнала до идентичен извод с този на първоинстанционния съд за частична достоверност. Изложените в мотивите на решението съображения на съда (л. 37 и л. 38, в.н.о.х.д.) позволяват да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение. Разкритите от свид. Д. доказателства са подложени на обстоен и задълбочен анализ. Съдържащата се в показанията й информация за факти и обстоятелства е съпоставена с останалите относими към конкретното деяние доказателствени източници, като е отчетено и специфичното положение на зависимост на свидетелката от подсъдимия (л. 39 от в.н.о.х.д.). При констатираните противоречия между нейните показания и тези на свид. А. и на свид. Р. съдът е изложил съображенията си защо е кредитирал едни доказателства, а други е отхвърлил – в изпълнение изискването на чл. 305, ал. 3 от НПК. В решението си е предоставил убедителни мотиви защо не приема частично оборените показания на свид. Д. (л. 38 от в.н.о.х.д.) и разкритите от двамата свидетели доказателства за упражнената от подсъдимия принуда спрямо нея. Не може да бъде споделен доводът на защитата за допуснато нарушение на процесуалните правила при кредитиране на показанията на свидетелите: Б., Н., Ж., И. и П.. Показанията им са обсъдени в тяхната взаимна връзка и фактическа обусловеност. Извършено е прецизно сравнение, както помежду им, така и с други доказателствени средства (л. 38 и л. 40 от в.н.о.х.д.). Направеното възражение (в писменото допълнение към касационната жалба), че въззивният съд не е обсъдил съществуващи противоречия между показанията на свидетелите: Р., И., Я., Г., Д. и С., дадени в досъдебна фаза на производството и на съдебното следствие, не се възприема за основателно. Въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на съдържащата се в показанията им информация и след като е намерил за достоверни прочетените по реда на чл. 281 от НПК показания на свидетелите, вместо новите им разкази пред първата инстанция, подкрепил становището на окръжния съд. Поради това, не е бил длъжен да преповтаря отново изложените в първоинстанционната присъда мотиви за изясняване на противоречията. Доказателствената дейност на съда е осъществена при правилна интерпретация на доказателствената съвкупност. Нито едно от доказателствените средства не е било тълкувано превратно, нито му е придадено съдържание, което то не разкрива. Въззивната инстанция е извършила всестранен и пълен доказателствен анализ, като е посочила поради какви причини счита установените от първостепенния съд факти за потвърдени, а доводите на защитата за неоснователни. В съгласие с изискванието на чл. 339, ал. 2 от НПК апелативният съд е отговорил подробно и мотивирано на възраженията на защитата, част от които направени отново пред настоящата съдебна инстанция и с които се аргументират доводи за допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Отсъстват претендираните нарушения на разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 и на чл. 305, ал. 3 от НПК, както и заявената превратна интерпретация на свидетелските показания. По наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Наложеното на подсъдимия К. Д. наказание е справедливо. Доводът на касатора е неоснователен. В жалбата се поддържа, че съдът не е отчел като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия и рисковото поведение на пострадалите, чието съпричиняване представлявало изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Въззивният съд е извършил правилна преценка на личността на подсъдимия, характеризирана с липсата на предходни негови осъждания (реабилитиран по чл. 86, ал. 1, т. 1 от НК за осъждането по н.о.х.д. № 281/ 1997 г.). Действията на всяка от жертвите на престъпния трафик са взети предвид от съда при оценката на конкретната тежест на престъпно деяние. Поведението на пострадалите жени не представлява съпричиняване, както неправилно е отбелязано в писменото допълнение към касационната жалба, защото наказателната отговорност на дееца не зависи от чуждо поведение. Престъплението трафик не се извършва при т.нар. необходимо съучастие. Съгласието на жертвата да бъде обект на трафик, нейното примирение с престъпните последици нямат правно значение за възникване на наказателната отговорност за дееца. Доброволният характер на поведението на жертвата може да има значение само при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия, както е посочено в Тълкувателно решение № 2 от 2009 г. на ОСНК. Сред фактите по делото въззивният съд е извел причините, поради които част от трафикираните жени доброволно са приели престъпния резултат – нищета, бедност, липса на други начини за осигуряване на препитание на децата им и семейството от свид. Н. и свид. П., осигуряване на издръжка от свид. Д. за отглеждане на малолетната й дъщеря. Не може да бъде споделен доводът, че поведението на пострадалите лица (да проституират в страната и зад граница) повлиява значително към занижаване на обществена опасност на дееца – поведението им се контролира от подсъдимия и под негово ръководство и наставление. Придадената от касатора негативна характеристика на жертвите от престъпния трафик не окачествява личността на подсъдимия с добра и благородна оценка. Затова и изразеното от част от трафикираните жени съгласие и добра воля да следват и да се подчиняват на престъпното деяние не представлява изключително смекчаващо наказанието обстоятелство. Всяко едно от самостоятелно определените на подсъдимия Д. наказания съответства на конкретната тежест на извършеното престъпление и на личността на извършителя. Наложеното при условията на чл. 23 от НК общо най-тежко наказание от девет години лишаване от свобода, с присъединена глоба в размер на петдесет хиляди лева, може да способства за постигане на целите по чл. 36 от НК и в условията на принудителна пенитенциарна изолация да способства към поправянето и превъзпитанието на подсъдимия. Извършеното от настоящата касационна инстанция оправдаване на подсъдимия К. Д. за неправилната квалификация на престъпленията трафик на хора, не налага необходимост от занижаване на наложените наказания. В останалата част обжалваният въззивен съдебен акт е правилен и законосъобразен, поради което подлежи на потвърждаване. Върховният касационен съд, по изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 116 от 22.06.2015 г. по в.н.о.х.д. № 80/2015 г., по описа на Варненски апелативен съд, като ОПРАВДАВА подсъдимия К. А. Д. да е извършил престъпленията трафик на хора по чл. 159а от НК и по чл. 159б от НК при условията на продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК, както и да е приел пострадалите Д. И. Ж. и И. С. И.. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.