Р Е Ш Е Н И Е № 154 гр. София, 29.07.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор АТАНАС ГЕБРЕВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 550/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от подсъдимия П. К. Ф. чрез защитника му - адв.Х. Г. срещу решение № 1 от 10.02.2016 г. на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 243/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия Ф. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Изложени са твърдения за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение, за допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, в първоинстанционното съдебно производство, а също и от въззивната инстанция, свързани с правото на защитата на подсъдимия, както и за явна несправедливост на наложеното наказание в контекста на неправилното осъждане на подсъдимия Ф.. В жалбата, депозирана от адв.Г. се съдържа подробен анализ на доказателствените материали, на базата на който фактически е изведена тезата за необоснованост и недоказаност на постановените от ОС Бургас и АС Бургас съдебни актове, с които касаторът е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.343 ал.3 пр.1 б.“б“ пр.1 вр.ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 от НК. Наред с тези оплаквания, които не са касационни основания по смисъла на чл.348 от НПК, защитникът е изложил доводи и за допуснато процесуално нарушение в доказателствената дейност на въззивния съд, изразило се в погрешен анализ на събраните доказателства, избирателното им кредитиране и игнориране на някои от тях, което е довело до неправилни фактически изводи за авторството на деянието и в съответствие с това – до неправилно приложение на материалния закон. Твърди се в жалбата, че както първоинстанционният съд, така и въззивната инстанция са допуснали съществени процесуални нарушения при допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата. Така окръжният съд недопустимо е приобщил показанията на свидетелите И., А. и Г. от досъдебното производство на основание чл.281 ал.1 от НПК независимо, че същите не са дадени пред съдия, а въззивната инстанция не е отстранила това нарушение. Нещо повече, възразява се, че вместо да се кредитират показанията на св.И., дадени в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, които изцяло се подкрепят от показанията на свидетелите С. и С., и окръжният и апелативният съд са ценили тези от досъдебната фаза, въпреки установените данни за депозирането им под натиск – физически и психически, упражнен след отвеждането й в полицейското управление в гр. Несебър. Сочи се още, че превратно са тълкувани показанията на св.К., депозирани в хода на въззивното съдебно следствие - твърдението му, че не е видял четвърто лице около автомобила „А.“ е послужило за извод, че такова лице не е съществувало, което е оценено като недопустимо предположение, послужило за осъждане на касатора. Изразява се несъгласие с кредитирането на показанията на полицейските служители С., И. и Д. относно проведените от тях разговори с подсъдимия и свидетелите С. и И. при липса на доказателствена стойност на изявленията на последните, които освен това са направени в състояние на алкохолно опиянение и шок вследствие на претърпяното ПТП. Според защитника на подсъдимия въззивната инстанция незаконосъобразно е отказала да назначи допълнителна авто-техническа експертиза, която е следвало да отговори на няколко неизяснени въпроса: скоростта на л.а.“С.“, доколкото въз основа на нея е определена скоростта на л.а.“А.“; техническото състояние на двата автомобила преди ПТП; механизма на произшествието и причините за отваряне на двете въздушни възглавници на л.а.“А.“; причините за спукване на предното стъкло на л.а.“А.“ при наличие на отворена въздушна възглавница. За неустановен по несъмнен начин се сочи и произходът на космите в пукнатината на предното стъкло на л.а.“А.“, предвид липсата на категоричност от СМЕ на веществени доказателства. Упрек е отправен и към липсата на активност както от органите на ДП, така и от двете съдебни инстанции за установяване на лицето, известно с името „Г.“. Предвид този подход при анализа и оценката на доказателствата, според адв.Г. Бургаският АС е допуснал нарушение на материалния закон като е възприел неверните изводи на първата инстанция относно доказаността на авторството на инкриминираното престъпление. В жалбата на защитника се съдържа и оплакване за явна несправедливост на наказанието, но единствено в контекста на неправилното осъждане на подсъдимия Ф., при което поради липса на извършено от него престъпление, всяко едно наказание би било несправедливо. Въз основа на изложените доводи, от адв.Г. към ВКС се отправя искане за отмяна на решението на Бургаския апелативен съд и връщане делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд или алтернативно – отмяна и на присъдата на ОС Бургас и връщане делото на окръжния съд за ново разглеждане. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият П. Ф., редовно призован се явява лично, като заедно със защитника си адвокат Г. поддържат жалбата по изложените в нея съображения и правят същите искания. Частните обвинители С. Ч., Е. Ч. и П. З., редовно призовани, не се явяват. Не се явява и повереникът им – адв.Ч., от който е депозирана молба за разглеждане на делото в тяхно отсъствие. В същата са изложени съображения в подкрепа на атакувания въззивен съдебен акт, като се моли същият да бъде оставен в сила, а жалбата на подсъдимия, като неоснователна да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Бургаския апелативен съд като законосъобразно, справедливо и постановено в съответствие на процесуалния закон. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 195 от 24.09.2015 г., постановена по НОХД № 138/2015 г., Бургаският окръжен съд е признал подсъдимия П. К. Ф. за виновен в това, че на 01.06.2013 г. около 01.00 ч. пред хотели „С. Н.п.“ и „С. Н.б.“ на пътя [населено място] – [населено място], при управление на МПС – л.а.“А.“, с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение, визирани в чл.16 ал.1 т.1 и чл.21 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на К. С. Ч. – водач на л.а.”С.” с ДК [рег.номер на МПС] , като деянието е извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 1,80 на хиляда, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.1 б.“б“ пр.1 вр.ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ в размер на 8 /осем/ години, което на основание чл.61 т.2 във вр. чл.65 ал.2 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг“ режим в затвор. С присъдата си ОС Бургас наложил на подсъдимия Ф. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 3 /три/ години на основание чл.343г във вр.чл.37 ал.1 т.7 от НК. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалба от защитника на подсъдимия – адв.В., било образувано ВНОХД № 243/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд. С решението си № 1 от 10.02.2016 г. въззивният съд на основание чл.337 ал.1 т.1 и чл.338 от НПК изменил присъдата на ОС Бургас, като намалил размера на наказанието „лишаване от свобода“ от 8 /осем/ години на 5 /пет/ години, което на основание чл.61 т.3 и чл.59 ал.1 от ЗИНЗС постановил да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип. В останалата част присъдата на ОС Бургас била потвърдена. Касационната жалба на защитника на подсъдимия Ф. - адв.Г. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия е неоснователна. Основните възражения, отправените срещу въззивното решение по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на БАС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.343 ал.3 пр.1 б.“б“ пр.1 вр.ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 от НК, довели до осъждането на подсъдимият Ф.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя теза за неустановеност на авторството на инкриминираното деяние, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при събирането, анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. При така формулираните от адв.Г. възражения, практически се претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия процесуалният закон не е предоставил на касационната инстанция. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. В касационното производство ВКС осъществява контрол, който се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. Последователно и категорично в актовете си ВКС подчертава, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка. В съответствие с тези принципни постановки, ВКС обсъди възраженията на подсъдимия Ф. и защитника му единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от въззивния съд фактически положения са резултат на задълбочен анализ на обективно наличната по делото доказателствена съвкупност и напълно се подкрепят от нея. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивното решение са насочени срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед установяване авторството на инкриминираното ПТП, при който изводите си съдът е направил въз основа на доказателства, които не са приобщени по надлежния процесуален ред – показанията на свидетелите И., А. и Г. от досъдебното производство, приобщени по реда на чл.281 ал.1 т.2 от НПК въпреки, че не са дадени пред съдия, а допълнително за тези на св.И. – въпреки че са депозирани под влияние на физическа и психическа принуда от разследващите органи. В тази връзка са и възраженията, свързани с кредитиране показанията на свидетелите – полицейски служители С., И. и Д. за проведените от тях разговори със св.И., св.С. и подсъдимия Ф. непосредствено след произшествието, поради липса на доказателствена стойност на изявленията на последните, още повече че първата от тях е била в шок, а останалите двама – в алкохолно опиянение. Според защитата това е довело до пълно изключване обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите С., С. и тези на св.И., дадени в хода на съдебното следствие пред окръжния съд от доказателствените източници, кредитирани с доверие от инстанциите по фактите, в резултат на което се е стигнало до неизяснено по безспорен начин авторство на инкриминираното деяние. Тези оплаквания не могат да бъдат възприети. Същите са били направени и пред въззивния съд, който им е отделил необходимото внимание, давайки им отговор, който изцяло се възприема и от касационната инстанция. Така на стр.21 от решението е обсъдено допуснатото нарушение на правилата за приобщаване на свидетелски показания от досъдебното производство по реда на чл.281 от НПК при прочитане депозираните от свидетелите И., А. и Г. показания пред разследващия орган, което е оценено като неправилно позоваване на основанието от процесуалния закон за това действие на съда и е посочено вярното такова – чл.281 ал.4 вр.ал.1 т.2 от НПК за показанията на свидетелите А. и Г. и чл.281 ал.4 вр.ал.1 т.1 от НПК за показанията на св.И.. В допълнение към разсъжденията на въззивната инстанция следва да се посочи, че допуснатата от първостепенния съд грешка действително е процесуално нарушение, но доколкото същото не води до накърняване процесуалните права на която и да е от страните по делото, не би могло да бъде оценено като съществено, а още по-малко да обуслови връщане на делото за ново разглеждане. Основанието за този извод се съдържа в самия текст на чл.281 от НПК, който независимо от различните си хипотези, в крайна сметка винаги допуска възможността за приобщаване показанията на свидетели от досъдебното производство и без съгласие на страните, при наличие на предпоставките по ал.1 т.1 и т.2 на чл.281 от НПК – това е хипотезата на чл.281 ал.4 от НПК. С оглед на това, без да се толерира некоректното отношение на съда към страните в процеса, следва да се подчертае, че липсата на тяхно становище относно прочитането на свидетелски показания от досъдебното производство при наличие на предпоставките по чл.281 ал.1 т.1 и т.2 от НПК не може да се приеме за съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348 ал.3 т.1 от НПК. В подкрепа на този извод е и съдържащата се в ал.8 на чл.281 от НПК гаранция срещу злоупотреба с обсъжданата процесуална възможност, изключваща постановяване на осъдителна присъда единствено въз основа на приобщени по този ред свидетелски показания от досъдебната фаза. Във връзка с горното следва да се подчертае, че в решението си на стр.23 – стр.27 въззивният съд е направил всестранен и задълбочен анализ на всички доказателствени източници, като е обосновал фактическите си изводи въз основа на обективна оценка на всеки един от тях. С оглед съблюдаване гаранцията по чл.281 ал.8 от НПК, основно внимание е отделено на показанията на св.И. от досъдебното производство, които като пряко доказателство за авторството на инкриминираното ПТП са оценени като „заемащи централно място в доказателствената съвкупност“. Те са съпоставени внимателно с показанията на останалите свидетелите, като пълно съвпадение е установено с тези на св.К., св.С., св.Д., св.И., св.Г. и св.А.. Достоверността на показанията на св.И. от ДП е подкрепена и от заключенията на съдебно-медицинските експертизи на веществени доказателства, а твърдението за депозирането им под влияние на психически и физически натиск е прието за опровергано както от посочените до тук гласни доказателствени средства и експертни заключения, така и от първоначалните изявления на подсъдимия Ф. и св.С. непосредствено след произшествието. Те са възпроизведени в показанията на свидетелите К., С., И., Д., Б. и А., в които за четвърто лице, пътуващо в л.а.“А.“ изобщо не е ставало дума, а отговорността за управлението му е прехвърляна между тях двамата. Колкото до твърдението за особеното състояние, в което са се намирали подсъдимият и свидетелите С. и И. и което се изтъква като причина за недостоверност на изявленията им в момента след произшествието, то същото не намира опора в показанията на останалите свидетели. Същите действително потвърждават, че двамата мъже от л.а.“А.“ са били във видимо нетрезво състояние, а св.И. – в шок, но в същото време са били в състояние да отговарят (доколкото имат желание) на поставените им въпроси адекватно. В този смисъл са и показанията на св.Р. – медицински фелдшер в ЦСНМП [населено място], отзовала се на сигнала за пътно-транспортното произшествие. След констатираната смърт на пострадалата Ч., св.Р. предложила помощ на пътниците от л.а.“А.“, но с оглед състоянието им и твърденията им, че нямат нужда от такава, не се наложила намесата й. Предвид изложеното до тук, настоящият състав на ВКС изцяло споделя извода на въззивния съд за липса на процесуална пречка за кредитиране показанията на св.И. от досъдебното производство, като намира това възражение на защитата за несъстоятелно. Такава е позицията на касационния съд и относно становището на БАС за лишаване от кредит на доверие обясненията на подсъдимия Ф. и показанията на свидетелите С. и С., което се извежда на базата на прецизния доказателствен анализ, осъществен в съответствие с принципите на наказателния процес по чл.13 и чл.14 от НПК. Като неоснователно този касационен състав намира и възражението срещу кредитиране показанията на свидетелите С., И. и Д. предвид липсата на доказателствена стойност на изявленията на подсъдимия и свидетелите И. и С. пред тях. Във връзка с това оплакване на първо място следва да се отбележи, че по отношение на посочените трима свидетели не са налице пречките по чл.118 от НПК за участие в наказателното производство. Същите са били автоконтрольори и са посетили местопроизшествието по сигнал за настъпило ПТП, като са изпълнили задълженията си да установят участниците в него, пострадалите, водачите и свидетели. Те не са извършвали действия по разследването, нито са имали друго процесуално качество. В този смисъл установените от тях фактически обстоятелства могат да бъдат възпроизведени в рамките на наказателното производство чрез депозиране на свидетелски показания от тяхна страна. На следващо място, отново във връзка с това възражение на защитата следва да се подчертае, че изявленията на подсъдимия и свидетелите И. и С. пред автоконтрольорите имат извънпроцесуален характер, поради което няма законова забрана за тяхното приобщаване към доказателствените материали чрез свидетелските показания на С., И. и Д.. Възпроизведените от последните фактически обстоятелства на свой ред имат характер на производни, които в случая са послужили за проверка достоверността на първичните такива – тези, съдържащи се в обясненията на подсъдимия Ф. и показанията на свидетелите С. и И.. Осъществената прецизна доказателствена дейност на въззивния съд е обосновала извода му за кредитиране показанията на св.И. от досъдебното производство и игнориране на тези от съдебната фаза, както и на обясненията на подсъдимия Ф. и показанията на свидетелите С. и С., който изцяло се споделя и от касационната инстанция. Най-сетне това оплакване на защитата застъпва идеята за недостоверност на обсъжданите извънпроцесуални изявления на подсъдимия и свидетелите С. и И. предвид особеното състояние, в което се е намирал всеки един от тях. Това съображение бе обсъдено по-горе в настоящото решение, поради което не следва отново да се анализира. Въз основа на изложеното до тук, настоящият състав на ВКС намира за лишено от основания твърдението в жалбата на касатора за това, че въззивната инстанция не е изпълнила задължението си по чл.314 ал.1 от НПК да провери изцяло правилността на постановената от Бургаския ОС присъда, не е отстранила допуснати на досъдебното производство процесуални нарушения и сама е нарушила правото на защита на подсъдимия. При внимателния прочит на решението БАС се установява, че всички възражения, направени пред него са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, поради които всяко от тях е преценено като неоснователно. Това мотивира касационния съд да приеме изложената от въззивния съдебен състав аргументация като съответна на стандарта на чл.339 ал.2 от НПК и с оглед констатацията за прецизна процесуална дейност на въззивната инстанция, да оцени релевираните в касационната жалба претенции за неизяснена фактология на деянието единствено като субективно несъгласие на подсъдимия с осъждането му, което не е касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК В контекста на гореизложеното следва да се посочи, че оплакването за несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл.246 от НПК поради непосочване в заключителната (диспозитивната) му част на точната скорост, с която е управляван л.а.“А.“, е получило изчерпателен и задълбочен отговор на страници 7 и 8 от въззивното решение, с който ВКС се солидаризира и не намира за необходимо да го преповтаря. Позицията и на настоящия съдебен състав за съответствие на изготвения по делото обвинителен акт, послужил за образуване на съдебно производство по делото, с изискванията на чл.246 от НПК и ТР № 2/2002 г. на ВКС, обуславя оценката на това оплакване като неоснователно. Аналогично е становището на касационната инстанция и досежно оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение на досъдебното производство, свързано с предявяване на обвинението на подсъдимия Ф.. Това процесуално действие било извършено в отсъствие на упълномощения му защитник и без да му се връчи препис от постановлението, с което бил привлечен в качеството на обвиняем. Според защитата с действията си органите на досъдебното производство са допуснали съществено нарушение на правото на защита на обвиняемия, което не са отстранили до приключване на досъдебната фаза. В резултат на това подсъдимият Ф. е научил в какво точно е обвинен едва когато му е бил връчен обвинителния акт. За да отговори на това възражение в касационната жалба, върховната съдебна инстанция провери действията на органите на досъдебното производство, касаещи привличането на обвиняем и предявяване на постановлението за това процесуално действие. Видно от приложеното на л.48 – л.49 т.1 от ДП № 14-381/13 г. по описа на РУП – гр. Несебър постановление за привличане на обвиняем от 16.07.2014 г., същото е било предявено на обв.Ф. на 07.08.2014 г. при отказ на последния да го подпише и в отсъствие на защитник. Извършеното процесуално действие било удостоверено с подпис на свидетел с отразени имена и ЕГН. От протокола за проведения непосредствено след това разпит на обвиняем, приложен на л.50 т.1 от досъдебното производство става ясно, че обв.Ф. е декларирал, че при явяването си пред разследващия орган този ден не желае да ползва защитник и поради това отказва да дава обяснения. В същото време е заявил, че разбира обвинението за извършено престъпление по чл.343 ал.3 пр.1 б.“б“ пр.1 вр.ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 от НК поради допуснати нарушения на правилата за движение по чл.16 ал.1 т.1 и чл.21 ал.1 от ЗДвП, без да е посочил, че не му е връчен препис от това постановление. Такова възражение не е направил нито той, нито защитникът му адв.Б. и при проведения в последствие разпит на 02.09.2014 г., на който отново е заявил, че разбира обвинението и отново отказва да дава обяснения. При тези данни настоящият съдебен състав намира, че действително разследващият орган е допуснал нарушение в процедурата по предявяване на постановлението за привличане на обвиняем, като не са документирани причините, поради които не се явява защитник на обвиняемия и обстоятелството връчен ли е или не препис от това постановление. В същото време обаче, от отразените изявления на обвиняемия в протокола за проведения разпит незабавно след предявяване на постановлението за привличането му в качеството на обвиняем става ясно, че съдържанието на това постановление му е станало известно, същото му е било разяснено от разследващия полицай, а възражението за отсъствието на защитника му е било свързано единствено с нежеланието да дава обяснения този ден. Предвид тези обстоятелства, касационната инстанция намира, че пропускът в процедурата по чл.219 ал.4 от НПК за връчване препис от постановлението за привличане на обвиняем не се отразява съществено върху правото му на защита, доколкото предназначението на този препис е свързано с осигуряване на информираността му за престъплението, в извършване на което е обвинен. След като тази информация е била предоставена в необходимия обем на обвиняемия, което същият е декларирал с подписа си в протокола за разпит незабавно след предявяване на постановлението за привличането му в това процесуално качество, допуснатото нарушение не може да бъде оценено като съществено нарушение на правото му на защитата. Този извод, допълнен и с обстоятелството, че обсъжданото процесуално нарушение е неотстранимо, мотивира настоящият състав на ВКС да оцени и това оплакване на защитата като неоснователно. Като такова касационният съд определи и твърдението за нарушено право на защита от въззивния съд, изразило се в отказ да бъде назначена допълнителна автотехническа експертиза. Освен че отразеното в касационната жалба се основава на лични разсъждения на автора й, то е и некоректно спрямо заключението на вещите лица. Видно от отговора на задача втора от експертното заключение, изводите за скоростта на участвалите в инкриминираното ПТП автомобили са направени при съобразяване посоките им на движение преди инициалния удар, силата на същия, деформациите по тях, както и окончателното им установяване на местопроизшествието, а не единствено от данните на блокиралия спидометър на л.а.“С.“, както се твърди в жалбата. Изяснени са и причините, довели до ускорение на л.а.“С.“ в обратна на първоначалната му посока на движение, включително чрез устните разяснения на вещите лица в съдебното следствие пред първоинстанционния съд (л.171 от НОХД № № 138/2015 г. на БОС). Даден е категоричен отговор и на въпросите: възможно ли е внезапното навлизане на л.а.“А.“ в насрещното движение да се дължи на внезапно възникнала техническа повреда; причините за отваряне и на лявата, и на дясната предни въздушни възглавници; както и за механизма на счупване на предното панорамно стъкло на този автомобил. На това оплакване на защитата задълбочен отговор е даден от въззивния съд, предвид който отказът му да назначи допълнителна автотехническа експертиза със задачи, на които отговор се съдържа в приетото експертно заключение, не може да се оцени като процесуално нарушение, накърняващо правото на защита поради постановяване на атакувания съдебен акт при неизяснена фактическа обстановка. Тук следва да се подчертае, че за изяснени факти и обстоятелства съдебните инстанции по същество не само нямат задължение да събират нови доказателствени материали, но законосъобразният подход в доказателствената им дейност изисква предотвратяване на ненужното й разширяване, без това да се отрази на процеса на разкриване на обективната истина. В конкретния случай въпросите, които защитата е искала да бъдат поставени на допълнителна автотехническа експертиза, записани както във въззивната, така и в касационната жалби, са получили категорични отговори в кредитираната с доверие АТЕ от досъдебното производство, поради което това искане законосъобразно не е било уважено от апелативния съд. С оглед изложеното до тук, настоящата инстанция не констатира въззивният съд да е допуснал нарушения в доказателствената си дейност, не са налице основания да бъде оспорен осъщественият от нея анализ на всички източници на доказателства, поради което изводът, че в своето единство те установяват по несъмнен начин както авторството на престъплението – предмет на делото, така и неговата обективна и субективна съставомерност следва да бъде изцяло споделен. Предвид това свое становище настоящият състав на ВКС намира, че не са налице касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, поради което жалбата на подсъдимия следва да бъде оставена без уважение. Най-сетне като неоснователно този касационен състав намери и оплакването в жалбата на адв.Г. за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Ф. наказание. Макар същото да е мотивирано с принципното възражение срещу осъждането на подсъдимия, следва да се отбележи, че БАС е обърнал съществено внимание на индивидуализацията на наказателната му отговорност като правилно е отчел допълнителни смекчаващи я обстоятелства. Така оценката на семейното му положение, родителските му ангажименти към малолетното му дете и трудовата му ангажираност, в допълнение към отчетените от първата инстанция смекчаващи отговорността на подсъдимия Ф. обстоятелства, основателно е обусловила намаляване на наложеното му от окръжния съд наказание „лишаване от свобода” и определяне на същото под средния размер на предвидената санкция за извършеното от него престъпление. В същото време степента на обществената опасност на деянието, характеристиката на подсъдимия като водач на МПС, многократно санкциониран за управление в пияно състояние и с превишена скорост, сочещи на системност в извършване на тези нарушения на правилата за движение по ЗДвП, не оправдават допълнително смекчаване на отговорността, която подсъдимият Ф. следва да понесе. Ето защо определеното от въззивния съд наказание „лишаване от свобода“ в размер на 5 /пет/ години, върховната съдебна инстанция намира за справедливо, поради което решението на АС – гр. Бургас и в тази му част следва да бъде възприето. Такъв е изводът на настоящата инстанция и относно размера на наложеното на подсъдимия Ф. наказание „лишаване от право да управлява МПС“. Вярна е констатацията на апелативни съд за допуснато нарушение на закона от първостепенния съд при определяне неговия размер, но липсата на протест от окръжната прокуратура с искане за увеличаването му прави невъзможно определянето на по-голям размер на кумулативната санкция по чл.343г от НК поради наличието на забрана за reformatio in pejus. При съвкупната оценка на обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Ф., настоящият касационен състав намери, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание спрямо него изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1 от 10.02.2016 г., постановено по ВНОХД № 243/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.