Р Е Ш Е Н И Е

№ 60189

Гр.София, 04.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря Даниела Цветкова, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.№.262 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура Бургас срещу решение на Бургаски апелативен съд №.60/25.08.20, постановено по г.д.№.163/20, с което, след частична отмяна на решение на Бургаски окръжен съд №.21/21.02.20г. по г.д.№.1178/19 /поправено с решение №.500/24.04.20/, предявеният от Р. М. Б. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважен за сумата 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди за периода 1985г.-1989г., ведно със законната лихва, считано от 2.07.17 до окончателното изплащане. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост; моли се за отмяна на решението и отхвърляне на иска.
С определение №.366/10.05.21 е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпрос относно началния момент, от който започва да тече погасителна давност за вземане на ищеца по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ.
С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че първоинстанционният акт е допустим и неправилен в частта, с която претенцията е отхвърлена до сумата 15000лв. От фактическа страна е установено, че с постановление от 6.01.85 по сл.д.№.6/85 на ОУ на МВР Бургас ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл.320 вр. с чл.20 ал.2 НК и по чл.259 ал.3 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.2 НК /за това, че през м.12.1984 и м.01.1985, в съучастие с други лица, като подбудител, явно е подбуждал други лица да организират тълпа и със сила и заплашване да предотвратят мероприятие на органите на народната власт/, за които се предвижда наказание „лишаване от свобода“ съответно до 3г. и от 1г. до 8г.; спрямо него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“; наказателното производство е било прекратено с постановление от 11.04.1985 на основание чл.9 ал.2 НК /извършеното деяние не е престъпно/ и е отменена мярката „задържане под стража“ /без данни постановлението да му е било изпратено/, като на същата дата Р.Б. е бил освободен; впоследствие е претърпял превантивни административни мерки по чл.39 ал.1 т.1 ЗНМ /отм./ - принудително настаняване в Б. за срок от 3г. и принудително настаняване в мина „Бобов дол“ за 3г. Съдът е приел, че ищецът е получил копие от Постановлението от 11.04.85 за прекратяване на производството на 14.12.17 предвид признанието за получаването му в исковата молба и липсата на други доказателства за по-ранно връчване - постановлението е било получено ведно с това за привличането му като обвиняем, заповед №.І-575/25.03.85 на МВР, Заповед №.І-281/15.05.86 на МВР, Протокол от заседание на Комисия по чл.6 от Наредбата за прилагане на чл.39 ал.1 т.1 ЗНМ – изпратени му с писмо от 14.12.17 от Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежност към ДС и разузнавателните служби на БНА - по повод негово искане от 6.11.17г. и уведомяването му с писмо от 8.12.17 да уточни дата и час за запознаване с наличните документи, установяващи събиране на информация за него от органите по чл.1 ЗДРДОПБГДСРСБНА. Във връзка с твърденията за претърпени неимуществени вреди е отразено, че по сл.д.№.6/85 в периода от 6.01.85-20.02.85 са проведени единадесет разпита на Б. като обвиняем и една очна ставка, като същият е бил изпратен и постъпил за престояване в затвора до гледане на делото в съда /съгласно писмо от 6.03.85г. на Началника на отдел Следствен при ОУ на МВР Бургас до Началника на Затвора Бургас-до който впоследствие е било изпратено и уведомление от 11.04.85 за прекратяване на производството/; разпитани са и свидетели относно обстоятелствата във връзка с ареста му, условията на задържане и последвалите го събития.
От правна страна е прието, че неоснователното обвинение на Б. по наказателно производство, което е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпно, обосновава отговорност на държавата в лицето на Прокуратурата за причинени на ищеца вреди от неоснователно обвинение, като са налице и останалите законови условия на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ-настъпили за лицето неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между обвинението и вредите. Ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в притеснения от повдигнатото обвинение, тревога и страх от осъждане, злепоставяне сред близки и познати, засегнати са били честта и достойнството му. Наказателното преследване, съпроводено със задържане под стража, е довело до болки и страдания от физическо отслабване и лоша хигиена поради лошите условия в местата за изтърпяване на мярката за неотклонение, както и от чувство за унижение и безсилие пред тези условия и пред невъзможността да се защити - още повече, че обвинението е било свързано с негово несъгласие и действия против т.нар. възродителен процес през 1984 с принудителна смяна на турско-арабските имена на мюсюлманското население в страната с български, свързано с репресии на етническа и верска основа - каквато проява е и процесното наказателно преследване. При тези обстоятелства е формиран извод, че, доколкото горепосочените вреди са в причинна връзка с наказателното преследване, за ищеца е възникнало право на обезвреда. Прието е, че то не е погасено по давност – доколкото вземането на Б. за обезщетяване на процесните вреди по ЗОДОВ е възникнало и станало изискуемо от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство-21.04.17 – от който момент и започва да тече погасителната давност за реализиране на отговорността на държавата, а искът е предявен на 2.07.19 - т.е. преди изтичане на 5-годишната погасителна давност по чл.110 ЗЗД.
При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил характера на обвинението /за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93 т.7 НК-при предвидено наказание над 5г. лишаване от свобода/, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение /„задържане под стража“ за 3м. и 8дни/, интензивните процесуални действия през този период /единадесет разпита и една очна ставка/, обстоятелството, че макар наказателното производство да е било висящо на практика 23г., през м.06.1989 ищецът е бил принуден да напусне страната от органите на МВР и от този момент нататък за него не е била налице заплаха от продължаващо наказателно преследване по повдигнатото му обвинение, респективно той е бил наясно за невъзможността да се реализира наказателна отговорност по процесното следствено дело – още повече като се имат предвид политическите промени в страната в края на 1989-в резултат на които в ДВ бр.44/1.06.90 е публикувано решение на Специална парламентарна комисия за обявяване на политическа и гражданска реабилитация на неоснователни осъдени и репресирани лица във връзка с насилствената промяна на имената, като в приложения списък фигурира и ищеца под името Р. М. Х. /Р. М. Б./. При тези обстоятелства е намерено, че продължителността на увредата от неоснователното наказателно производство следва да се приеме за времето от повдигане на обвинението до напускането на страната – т.е. 4г. и 6м. /в този смисъл и свидетелите установяват търпените болки и страдания само в периода 1985-1989 до момента на заселването в Турция/. Съдът е приел, че установеното бъбречно заболяване, както и вписаното в медицинско заключение от болница в Турция при преглед на 21.09.18 посттравматично стресово разстройство, не са в причинна връзка с наказателното производство; аргумент за по-ниско обезщетение е и отдалечеността във времето на увредата, като се има предвид и последвалата още през 1989г. пълна морална реабилитация на ищеца. Предвид изложеното, като е отчетено и общото ниво на икономическото благосъстояние в страната с оглед минималната работна заплата /която към края на 2017 г . е на стойност 460лв./, е формиран извод, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на 15000лв. /приблизително тригодишния размер на минималното трудово възнаграждение за страната/.

В отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, ВКС намира следното: Отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство - чл.2 т.2 изр.2 ЗОДВПГ; от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление - чл.2 т.2, изр.1 ЗОДВПГ; от влизане в сила на решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК, или е отменено административното наказание - чл.2 т.3 ЗОДВПГ. От този момент съответния държавен орган изпада в забава, дължи лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата /т.4 от ТР 3/05, ОСГК на ВКС/.

По основателността на касационната жалба:
По делото е безспорно, а се установява и от събраните доказателства, че:
- с постановление от 6.01.85 по сл.д.№.6/85 на ОУ на МВР Бургас ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл.320 вр. с чл.20 ал.2 НК и по чл.259 ал.3 вр. с ал.1 вр. с чл.20 ал.2 НК /за това, че през м.12.1984 и м.01.1985, в съучастие с други лица, като подбудител, явно е подбуждал други лица да организират тълпа и със сила и заплашване да предотвратят мероприятие на органите на народната власт/ - за които се предвижда наказание „лишаване от свобода“ съответно до 3г. и от 1г. до 8г., като спрямо него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“;
- с постановление от 11.04.1985 наказателното производство е било прекратено на основание чл.237 ал.1 т.1 НК вр. с чл.21 ал.1 т.1 вр. с чл.9 ал.2 НК /извършеното деяние не е престъпно/, мярката за неотклонение е отменена, а в постановлението е указано до задържаните под стража лица да бъде изпратено съобщение до началника на Затвора в Бургас, за да бъдат освободени, ако не се задържат на друго основание;
- на 11.04.85 ищецът, заедно с други лица, е бил преведен от Затвора в Бургас в Б. - без при извеждането да е дадена информация защо и къде се отвеждат /със Заповед №.І-575/25.03.85г. му е била наложена превантивна административна мярка по чл.39 ал.1 т.1 ЗВМ „принудително установяване в Б.“, Плевенски окръг, за срок от 3г./, а впоследствие е бил задържан в Главно следствено управление /6.03.86-16.05.86/ и в общежитие от открит тип в [населено място] /16.05.86-29.05.89/;
- след освобождаването му се завърнал в дома си; на 9.06.89 бил извикан за разпит и информиран, че трябва да напусне страната със семейството си на следващия ден; на 10.06.89 бил отведен до границата с Турция и изселен там; в родното си село се завърнал през 1993г.
За постановлението от 11.04.85г. за прекратяване на производството по делото и основанието, на което то е прекратено, ищецът е узнал на 14.12.17г. – когато признава, че е получил копие от същото ведно с други документи от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на българската народна армия /КРДОПБГДСРСБНА или накратко Комисията/ предвид подадена от него молба за достъп до събраната в досието му информация. Установяването на надлежно връчване на постановлението, в това число до 14.12.17г., е в тежест на ответника /чл.154 ал.1 ГПК/ и той не ангажира такива доказателства /от приложените такива се установява единствено, че доказателства за връчване не се съдържат в затворническото досие на Р. Б. в Затвор Бургас – писмо изх.№.2230/ 25.10.19 на МП, ГДИН, Затвор Бургас, до ОП Бургас; с писмо изх.№.107/27.05.85 на Заместник окръжния прокурор до Началника на следствения отдел при ОУ на МВР Бургас е указано постановлението да се връчи на обвиняемите, но доказателства за връчване на ищеца отново не са представени; в писмо изх.№.18237/1.10.19 на КРДОПБГДСРСБНА до прокурор при ОП Бургас е посочено, че преди писмо изх.№.КИ-Ч-17-26354/14.12.17 на Р. Б. не е предоставяно Постановление за прекратяване на наказателното производство от 11.04.85г./.
В ДВ бр.44/1.06.99 е публикувано решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот на Народното събрание, за обявяване на политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Б. лица във връзка с насилствената промяна на имената на част от българските граждани-поименно изброени, сред които фигурира и ищецът /с име Р. М. Х./.
В ДВ бр.50/25.06.91г. е обнародван Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресираните лица /ЗПГРРЛ/ - с който е прогласена реабилитация на лицата, които са били обект на репресия по време на възродителния процес; ищецът е подал искане вх.№.94-00-431/6.06.12 за получаване на еднократно обезщетение по реда на ЗПГРРЛ; с писмо изх.№.94-00-431/1/ е уведомен, че разглеждането му е недопустимо, тъй като е подадено след изтичане на преклузивния срок за това – 31.12.11.
Във връзка с търпените от Р.Б. неимуществени вреди, болки и страдания, в това число предвид ареста, участието му в процесуално-
следствени действия, условията на задържане и последвалите го събития,
са изслушани свидетели /С. С. А., Р. Р. М./.

В настоящата хипотеза се претендира обезщетение за вреди във връзка с привличането на ищеца като обвиняем и задържането му под стража през периода 3.01.85-11.04.85 по предварително следствие №.6/85 на ОУ МВР Бургас – предвид последващото му прекратяване поради това, че деянието не съставлява престъпление; сочи се и, че Р.Б. е узнал за постановлението за прекратяване от 11.04.85 на 14.12.17 - при получен достъп до разсекретеното му досие след депозиране на молба до КРДОПБГДСРСБАНА. Въззивният съд е приел, че предпоставките на разпоредбата на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ са налице, като, предвид търпените в причинна връзка от обвинението болки и страдания, претенцията е основателна и не е погасена по давност-такава тече от момента, когато е налице узнаване на съдържанието на постановлението за прекратяване на производството - 14.12.17, и предявеният на 22.03.19 иск е в рамките на 5-годишния давностен срок по чл.110 ЗЗД.
В разглеждания случай е налице незаконно обвиняване в престъпление, причинило значителни болки и страдания, като ищецът несъмнено има право на обезщетение на претендираното основание. Периодът на претърпените болки и страдания е 1985г.-1989г. Същевременно ако се присъжда обезщетение, размерът му би следвало да бъде съобразен със Закона за деноминацията на лева /т.е. вместо 15000лв. да се присъдят 15лв./, самото право на обезщетение е погасено по давност предвид своевременно релевираното от ответника възражение за давност и според мнозинството от състава мотивите за това са следните: Действително доказателства за връчване на Р.Б. на постановлението от 11.04.85г. за прекратяване на производството не са ангажирани - той е узнал за него на 14.12.17г., на която дата му е било изпратено от Комисията ведно с други документи от разсекретеното по негова молба досие. Същевременно към момента на предявяването на иска - 22.03.19г., са изминали повече от 35 години от датите на деянията, в извършването на които е бил обвинен - съответно м.12.1984г. и м.01.1985г. Съгласно разпоредбите на чл.80 ал.1 т.3 НК и чл.81 ал.3 НК наказателното преследване се изключва по давност, когато не е възбудено в продължение на десет години - за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години, респективно независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в чл.80 НК. В случая се касае за престъпления, наказуеми с лишаване от свобода съответно до 3г. и до 8г. – поради което, независимо от спирането или прекъсването на давността, образуваното наказателно производство за тях се изключва, ако е изтекъл предвидения в чл.81 ал.3 НК срок, чийто най-дълъг размер е 15г. /10г. плюс Ѕ от 10г/. С изтичане на този срок - към м.01.2000 -са били налице основания за прекратяване на производството по силата на закона – поради изтичане на максималната предвидена в чл.81 ал.3 ГПК давност /съгласно чл.24 ал.1 т.3 НК когато наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност, не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява/. При това положение и доколкото актовете на прокурорско-следствените органи могат да бъдат обжалвани, изменяни или отменяни докато не изтече давностния срок за самото престъпление, най-късно до този момент ищецът е могъл да счита, че е било възможно да се ангажира наказателната му отговорност за процесните деяния, респективно да обжалва постановлението за прекратяване. Поради това и, предвид изтичане на абсолютната давност по чл.81 ал.3 НК, считано от момента на изтичането й, е бил налице стабилитет на постановлението за прекратяване на наказателното производство по смисъла на т.4 от ТР №.3/22.04.05г. на ОСГК на ВКС като основание за възникване на отговорността на държавата за вреди от незаконни действия. От този момент ищецът е разполагал с възможност да предяви иска си за обезщетение в рамките на следващите 5 години - през периода 01.2000-01.2005г. /тогава, предвид междувременно приетите и цитирани по-горе решения и законодателни актове на Народното събрание, както и с оглед искането му за обезвреда по реда на ЗПГРРЛ, при всички случаи той е бил в известност за прекратяването на незаконната репресия спрямо визираната категория лица, сред които попада и в каквато връзка е било и повдигнатото му обвинение/. В случая исковата молба е предявена на 22.03.19 – т.е. повече от 14г. след изтичане на давностния срок, и поради това претенцията, макар и основателна, следва да се отхвърли като погасена по давност. Предвид изложеното въззивното решение трябва да се отмени на основание чл.281 т.3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №.60/25.08.20 по г.д.№.163/20 на Бургаски апелативен съд В ЧАСТТА, с която, след отмяна на решение на Бургаски окръжен съд №.21/21.02.20г. по г.д.№.1178/19 /поправено с решение №.500/24.04.20/, Прокуратурата на Република България е осъдена да плати на Р. М. Б. на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 2.07.17 до окончателното изплащане, вместо което постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. М. Б. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за сумата 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Особено мнение на съдия Майя Русева:
Не споделям становището, че предявеният иск е неоснователен по изложените в решението мотиви.
Касае се за хипотеза, в която претенцията е основана на чл.2 ал.1 т.3 пр.3 ЗОДОВ – поради това, че образуваното наказателно производство срещу ищеца е било прекратено, тъй като извършеното деяние не е престъпно. Съгласно т.4 ТР 3/22.04.05, ОСГК на ВКС, отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство. Стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т.4 на ТР №.3/22.04.05 на ОСГК на ВКС като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл.2 ЗОДОВ - т.е. /в това число предвид възможността за отмяна на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство от по-горестоящия прокурор и след изтичане на срока за обжалване/ под влязло в сила постановление следва да се има предвид издадено по надлежен ред такова, по отношение на което срокът за обжалване от съответната страна е изтекъл и то е породило целените правни последици.
В случая такова съобщаване до 14.12.17 – на която дата ищецът е получил постановлението ведно с други документи от разсекретеното му досие от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия - не е било извършвано. Задължението за надлежно уведомяване на обвиняемия за прекратяването на образуваното срещу него наказателно производство е на прокуратурата, тя е разполагала с реална възможност да го изпълни /като на практика за част от периода - от момента на ареста /на 3.01.85г./ до освобождаването му от [населено място] /на 29.05.89/, ищецът е бил задържан или с ограничителна административна мярка – т.е. въдворен и под контрол на съответен държавен орган - и поради това по всяко време в рамките на този период, а и в последствие до принудителното му изселване в Турция /на 10.06.89/, връчването на постановлението за прекратяване е зависело единствено от волята и адекватните действия на държавни органи/, но не го е направила /доказателства за връчване и надлежното му оформяне не са ангажирани/. От друга страна, доколкото Р. Б. е получил копие от постановлението от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, той е могъл да има достъп по този ред до съхраняваните от нея документи, в това число и до постановлението, най-рано след учредяването на тази комисия и разсекретяването на документите на Държавна сигурност и на разузнавателните служби на Българската народна армия, включително и на техните предшественици и правоприемници, както и архивите на местата за лишаване от свобода, специалните архиви на съда, следствието и прокуратурата и архивите на трудововъзпитателните училища, за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991г. – с приемането на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, обнародван в ДВ бр.102/19.12.06 /чл.4 и сл.; пар.17 ПЗР/.
Същевременно, макар към м.01.2000 да е изтекла абсолютната давност по чл.81 т.3 НК, този факт сам по себе си не би могъл да породи правнозначими последици, в това число при конкретните обстоятелства. Това е така, доколкото на първо място към този момент вече е било налице прекратяване на наказателното производство – оформено и постановено с надлежен акт /постановлението от 11.04.85/, но на друго основание - деянието не е престъпно - което в най-голяма степен ползва обвиняемия и попада в хипотезата на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ. От друга страна изтеклата давност не води автоматично до прекратяване на делото – за това е необходим и съответен прокурорски акт, какъвто в случая липсва, евентуалното постановяване на такъв и съобщаването му е свързано с допълнителни права на обвиняемия, които той би могъл да реализира като го обжалва /напр. да иска продължаване на наказателното производство, целейки приключването му с оправдателна присъда/, а освен това, като основание за прекратяване, давността не попада във визираните в чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ. Предвид изложеното, при вече налично прекратяване на наказателното производство на основание липса на престъпно поведение с постановлението от 11.04.85г., изтичането на абсолютния давностен срок по чл.81 ал.3 НК не променя факта на междувременно настъпилото прекратяването на друго основание и не го замества. То се стабилизира по отношение на ищеца след съобщаването му – който до този момент, дори да се приеме, че би трябвало да знае за изтичането на абсолютната давност по чл.81 ал.3 НК през м.01.2000г., не е в известност има ли в действителност надлежен акт – постановление - за прекратяване, на какво основание е прекратено производството и съответно дава ли му то възможност за възникване на право на обезщетение по реда на ЗОДОВ. Тази информация Р. Б. и не би могъл да получи по реда, по който е получил достъп до нея, до момента на изтичане на абсолютната давност през 2000г. - доколкото както създаването на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, така и разсекретяването на посочените по-горе документи, е станало по-късно - едва по силата на приетия през 2006г. Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Именно узнаването на процесното постановление от 11.04.85 – на 14.12.17, води до влизането му в сила – в смисъл на стабилизиране след изтичане на срока за обжалването му - по отношение на ищеца и му открива възможността да реализира правата си по чл.2 ЗОДОВ, респективно поставя началото на срока на погасителната давност по отношение на претенцията му по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ. Противно тълкуване би довело до хипотеза, при която давностният срок е изтекъл преди обвиняемият да е получил постановлението за прекратяване и преди да е разбрал за възникването на правото му на обезщетение - т.е. до хипотеза, при която на практика той би бил лишен от възможността да реализира това свое право. Именно като се съобразява момента на увреждането и горепосочения такъв на възникване на правото - и общия принцип, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/, следва да се определи и дължимото обезщетение. То трябва да е адекватно, да съставлява точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай -конкретно, а не по общи критерии. Пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен размер – т.е. в размер, който е справедлив. Обезщетение, което, не отговаря на изискванията на справедливостта, реално не предоставя обезвреда и лишава упражненото право на обезщетение от неговия смисъл. В случая въззивният съд е извършил преценка и определил и присъдил размер на дължимото обезщетение в съответствие с горните критерии и принципа на справедливост.
По изложените мотиви считам, че предявеният на 22.03.19 иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е постъпил в рамките на 5-годишния давностен срок по чл.110 ЗЗД, претенцията на Р. Б. не е погасена по давност и въззивното решение в атакуваната му и допусната до касационно обжалване част би следвало да бъде потвърдено изцяло.

Съдия:
/Майя Русева/