Р Е Ш Е Н И Е № 217 Гр. София, 27 ноември 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора А. Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1042/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по жалба на подс. В. Г. А. против решение № 19/08. 08. 2018 год. по в. н. о. х. д. № 10/2018 год. на Военно-апелативния съд. С жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като освен това са изложени и доводи за недоказаност на обвинението и необоснованост на атакувания съдебен акт. Поддържа се, че въззивната инстанция не е съобразила практиката на ВКС, обективирана в решение по н. д. № 489/2017 год., и не е отчела, че не са събрани доказателства относно две обстоятелства – дали подсъдимият лично е ползвал инкриминираните неистински документи и от кого са били събрани те, за да бъдат представени пред Областния отдел „Автомобилна администрация“ [населено място] – от свид. Д. или от свид. Н.. Сочи се, че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение, тъй като е прието, че престъпленията по чл. 316 вр. чл. 308 от НК са осъществени в периода, отнасящ се до обвинението по чл. 212 от НК, за което касаторът е оправдан. Твърди се, че диспозитивът на първоинстанционната присъда е непълен и в него не е посочено пред кого са използвани неистинските официални документи. С оглед тези съображения подсъдимият настоява въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане в осъдителната му част. В съдебно заседание подс. А. не изразява лично или чрез защитника си становище относно основателността на касационната жалба и законосъобразността на проверявания съдебен акт. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 1/10.01.2018 г., постановена по НОХД № 79/2017 г., Софийският военен съд е признал подс. В. Г. А. за виновен в това, че: 1. На 08. 07. 2008 г., в [населено място], в Областен отдел „Автомобилна администрация“, съзнателно се е ползвал от неистински официален документ за придобита квалификация – свидетелство № 1867/1998 г. за правоспособност за обучение за водачи на МПС и приложение към него /рег. № / на /колеж/, [населено място], към /университет/ – [населено място], когато от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност, поради което и на основание чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода. 2. На неустановена дата през месец февруари 2012 година, в Колежа към Технически университет, [населено място] съзнателно се ползвал от неистински официален документ за придобита квалификация – свидетелство № 1867/1998 г. за правоспособност за обучение за водачи на МПС и приложение към него /рег. №/ на /колеж/, [населено място], към /университет/ – [населено място], когато от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност, поради което и на основание чл. 316 вр. чл. 308, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода. 3. На 31. 05. 2013 год., в [населено място], в Областен отдел „Автомобилна администрация“, съзнателно се е ползвал от неистински официален документ за придобита квалификация – свидетелство № 1867/1998 г. за правоспособност за обучение за водачи на МПС и приложение към него /рег. №/ на /колеж/, [населено място], към /университет/ – [населено място], когато от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност, поради което и на основание чл. 316 вр. чл. 308, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК е осъден на две години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК първоинстанционният съд е наложил най-тежкото измежду така определените наказания – две години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът е отложил изпълнението на така наложеното наказание с изпитателен срок от три години. Със същата присъда подс. А. е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 212, ал. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Съдът се е произнесъл и по направените разноски и наложената възбрана върху имущество на подсъдимия. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и жалба на подсъдимия. С решение № 19/08. 08. 2018 год. по в. н. о. х. д. № 10/2018 год. Военно-апелативният съд е изменил присъдата като е приел, че деянието по п. 1 е извършено на неустановена дата през м. юли 2008 г. във военно формирование № 52090 – [населено място], а това по п. 3 - на неустановена дата през м. май 2013 г. във военно формирование № 52090 – [населено място]. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е частично основателна. Преди всичко следва да се припомни, че касационното производство се отличава от въззивното по това, че върховната съдебна инстанция е съд само по правото и се произнася в рамките на фактологията, приета от второстепенния съд, поради което фактическата необоснованост на проверявания от ВКС съдебен акт не е самостоятелно касационно основание. Единственото изключение от това принципно положение е визирано в чл. 354, ал. 5 от НПК, но разглежданият казус безспорно не попада в посочената хипотеза. Предвид изложеното настоящият съдебен състав не дължи отговор на тези възражения на касатора. Такъв следва да получат само оплакванията за нарушаване правилата за формиране на вътрешното убеждение. Внимателният прочит на проверяваното решение не дава основание за упрек към аналитичната дейност на Военно-апелативния съд. За да постанови своя акт, въззивната инстанция е изпълнила стриктно задълженията си, произтичащи от чл. 314 от НПК, и е извършила цялостна служебна проверка на първоинстанционната присъда, като е подложила на обстоен анализ доказателствената съвкупност в съответствие с изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Констатациите, че подсъдимият на три пъти лично е представил оригинала на инкриминираните документи – свидетелство № 1867/1998 год. и приложението към него под същия номер, за да докаже правоспособността си като автоинструктор, са основани на събрани и проверени по надлежния ред допустими доказателствени източници. Тези заключения са направени въз основа взаимно допълващите се показания на свидетелите Г. Т., М. Х., Н. К., П. И., В. Д., К. Й., И. А. и Й. Й., съгласно които оригиналът на свидетелството за правоспособност се съхранявал от военнослужещите, които го представяли на командира на военното формирование при необходимост, включително и за подновяване лиценза на автошколата към поделението. Твърденията на посочените свидетели са обсъдени и в контекста на заявеното от свид. Н. Н. – служител на ИА „Автомобилна администрация“, и са съпоставени и с официалните отговори от Областен отдел „Автомобилна администрация“, [населено място] и от Колежа към /университет/, [населено място], от които е видно, че сред необходимите документи за подновяване на лиценза, респ. за участие в опреснителни курсове, са и оригиналите на удостоверенията за правоспособност на инструкторите, като през 2008 год. и 2013 год. пред областния отдел, а през 2012 год. пред администрацията на колежа е бил представен и този на подс. А.. Апелативният съд коректно е отбелязал липсата на ясен спомен у свидетелите Д. и К. кой от двамата е събирал през м. юни 2008 год. и м. май 2013 год. от инструкторите оригиналите на инкриминираните документи и поради това не е конкретизирал този факт. В отговор на възражението на защитата, че досежно това обстоятелство контролираната инстанция е направила недопустимо предположение, следва да се подчертае, че самоличността на военнослужещия, военното му звание и заеманата от него длъжност поначало са без значение след като е установено по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин, че събирането на оригиналните удостоверения за правоспособност е било част от служебните задължения на свидетелите К. и Д. и подсъдимият е предал своето именно на един от тях, за да докаже по този начин правоспособността си и да бъде включен от тях в списъка на лицата, за които ще бъде издаден лиценз на школата към военното формирование. Аналогично е и положението досежно самоличността на длъжностното лице от администрацията на техническия колеж в [населено място], натоварено със записване на участниците в опреснителния курс и със събиране на необходимите за това документи. Същественото е, че условие за допускане до участие в този курс е било притежаването на съответна правоспособност и че за разлика от случаите с подновяване на лиценза на поделението, записването в него е било грижа на всеки от военнослужещите инструктори, защото на свидетелите Д. и К. не е било възложено събирането на оригиналите на удостоверенията за правоспособност с цел представянето им пред учебното заведение. Несъстоятелни са аргументите, че в диспозитива на първоинстанционната присъда не е посочен елемент от състава на престъплението – длъжностното лице, пред което са използвани инкриминираните документи. На първо място, предмет на касационната проверка поначало е въззивният съдебен акт, като до отмяна на този на първата инстанция би могло да се достигне единствено ако тя е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, които не са съзрени от второстепенния съд и не биха могли да бъдат отстранени от него. Наред с това Софийският военен съд е посочил изрично, че ползването на свидетелството за правоспособност и приложението към него е осъществено на през 2008 год. и през 2013 год. пред Областен отдел „Автомобилна администрация“ [населено място] и през 2012 год. пред колежа в [населено място] към /университет/ [населено място]. От своя страна, апелативният съд, съобразявайки фактическите параметри на обвинението, е коригирал непрецизността на първата инстанция и е изменил присъдата досежно първото и третото деяние като е приел, че използването на документите е осъществено във военно формирование № 52090 – [населено място], като това обстоятелство изрично е отразено в диспозитива на въззивното решение. Частично резонни са единствено аргументите за осъждане по непредявено фактическо обвинение. В рамките, очертани в обвинителния акт за престъплението по чл. 212, ал. 5 от НК, прокурорът ясно е разграничил четири деяния, свързани с представяне на оригиналите на инкриминираните документи пред други лица с цел доказване правоспособността на подсъдимия. Три от тях са извършени съответно през м. юли 2003 год., през м. юни 2008 год. и през м. май 2013 год. във военното формирование в [населено място], като престъпното посегателство се е изразило в предаване на удостоверението за правоспособност и приложението към него на свидетелите Д. или К., натоварени да съберат документите на инструкторите, за да бъдат приложени към искането до Областен отдел „Автомобилна администрация“ [населено място] за подновяване лиценза на школата към военното формирование (стр. 4 от обвинителния акт). Четвъртото деяние според представителя на държавното обвинение е осъществено през м. февруари 2012 год. с представяне на инкриминираните документи пред колежа към / университет/ в [населено място] (стр. 5 от обвинителния акт). За първото от така очертаните деяния подсъдимият не е бил признат за виновен, тъй като съдилищата по фактите са приели, че е несъставомерно, а липсата на съответен протест и правомощието на касационната инстанция да провери решението единствено в атакуваната му част поначало правят безпредметно обсъждането му. По отношение на обвинението, касаещо представяне на удостоверението пред администрацията на колежа към /университет/ през 2012 год., изводите на съдилищата по фактите относно времето и мястото на извършване на деянието съвпадат с описаното в обвинителния акт, поради което не може разумно да се поддържа, че А. е осъден по непредявено обвинение. Що се отнася до деянията, осъществени през 2008 год. и 2013 год., въззивната инстанция в съответствие със закона и доказателствата по делото е приела, че ползването на удостоверението за правоспособност и на приложението към него е извършено в [населено място] и се е изразило в представянето му пред друг военнослужещ от военното формирование, защото ако подсъдимият не беше удостоверил правоспособността си, той не би бил включен в искането за подновяване на лиценза на автошколата към поделението. С изменението на присъдата относно посоченото обстоятелство апелативният съд е отстранил процесуалното нарушение, допуснато от първата инстанция, която именно е приела различно от инкриминираните с обвинителния акт място и механизъм на извършване на тези престъпления. В съответствие с повдигнатото обвинение са и изводите, че последното деяние е осъществено през м. май 2013 год. В същото време контролираната инстанция сама е допуснала нарушение на процесуалните правила, като е признала подсъдимия за виновен в ползването на документа през м. юли 2008 год. при ясно и недвусмислено изразена воля на прокурора да обвини А. за представянето му месец по-рано – на неустановена дата през юни същата година. Този извод не се променя от обстоятелството, че възприетият от съда момент не излиза извън инкриминирания период от 01. 06. 2003 год. до 12. 06. 2015 год., доколкото последният очертава темпоралните граници на престъплението по чл. 212, ал. 5 от НПК и е свързан с времето, през което подсъдимият, според прокурора, е получавал неследващо му се имущество. Самото ползване на документа обаче, пак според обвинителната теза, е осъществено на няколко пъти и е обусловено от необходимостта А. да удостовери правоспособността си, за да продължи да заема същата длъжност във военното формирование. Тъй като времето на извършване на деянието е един от съществените елементи, характеризиращи престъпното посегателство, възприемането на хронология на събитията, различна от очертаната в обвинителния акт, е допустимо само след намеса на прокурора по реда на чл. 287 от НПК и понеже в случая такава не е била предприета, Военно-апелативният съд е осъдил подс. А. по непредявено обвинение. С оглед невъзможността да приеме нови фактически положения, касационната инстанция не би могла да отстрани това нарушение на процесуалните правила, поради което е наложителна отмяната на въззивния съдебен акт. Тъй като подсъдимият е осъден за три отделни престъпни посегателства и нарушението на процесуалните правила засяга само първото от тях, отмяната на въззивното решение следва да се ограничи единствено до него. В останалата му част проверяваният съдебен акт не е засегнат от пороците, твърдени в касационната жалба, поради което не се налага цялостната му отмяна на това основание. Несподеляеми са доводите в жалбата за неправилно приложение на материалния закон. За да обоснове тезата си, защитата се позовава на решение на касационната инстанция по сходен казус, в което като основен акцент е поставено изискването да бъдат установени лично извършени от подсъдимия действия по представяне на инкриминирания документ пред трети лица с цел доказване съществуването или несъществуването на право, на правоотношение или на факт с правно значение. На първо място следва да се почертае, че предписанията, които е дал ВКС по н. д. № 489/2017 год. са относими към фактологията и процесуалните действия на съда по конкретното дело, по което изобщо не е бил даден отговор от инстанциите по фактите кога, къде и пред кого подсъдимият е представил инкриминираните документи. От друга страна принципните постановки относно състава на престъплението по чл. 316 от НК са били съобразени от Военно-апелативния съд, който е индивидуализирал всяко от трите престъпления с посочване на време, място и начин на извършването му, като е подчертал, че представянето на неистинските документи е сторено лично от подсъдимия и въз основа на безспорно доказаните му действия е извел съставомерността на трите деяния от обективна и субективна страна. Предвид изложеното проверяваният съдебен акт следва да бъде отменен единствено в частта, с която подс. В. Г. А. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2 от НК на неустановена дата през м. юли 2008 год., като тази му част делото следва да бъде върнато на Военно-апелативния съд в за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. С оглед отсъствието на други основания за цялостна или частична отмяна, извън посоченото по-горе, в останалата му част решението следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 19/08. 08. 2018 год. по в. н. о. х. д. № 10/2018 год. на Военно-апелативния съд В ЧАСТТА МУ, с която подс. В. Г. А. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2 от НК на неустановена дата през м. юли 2008 год. ВРЪЩА делото на Военно-апелативния съд в отменената му част за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.