1 9 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 76 гр. София, 12.02.2019 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 2125 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. К. Г. срещу определение № 127 от 26. 04. 2018 г. по ч. гр. д. № 94/2018 г. на Бургаски апелативен съд. С него е оставена без уважение частната жалба на П. К. Г. срещу определение № 345 от 22. 02. 2018 г. по гр. д. № 1384/2017 г. на Бургаски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно и се прави искане за отмяната му. Излагат се оплаквания срещу извода на съда, че предявеният главен иск е с правно основание чл. 145 ТЗ. Частният жалбоподател твърди, че тъй като в исковата молба изрично е заявил, че при изложените фактически твърдения желае произнасяне по иск по чл. 45 ЗЗД, а не по иск по чл. 145 ТЗ, съдът не е свободен да определя правната квалификация на иска и е длъжен да прецени допустимостта на иска с оглед соченото от ищеца правно основание. Квалификацията на спорното материално право по чл. 45 ЗЗД изключвала прилагането на процесуалните предпоставки за допустимост на иска по чл. 145 ТЗ. В жалбата се изразява несъгласие със становището на въззивния съд, че невъзможността да се предяви претенция по чл. 145 ТЗ определя недопустимостта и на иска за неоснователно обогатяване. Оспорва се заключението, направено в атакуваното определение, че освобождаването на управителя от отговорност от общото събрание на съдружниците го освобождава както от отговорност за вреди по чл. 145 ТЗ, така и от отговорност за неоснователно обогатяване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като обуславящи изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: „1. Следва ли съдът да извърши правната квалификация на предявената искова претенция като изхожда от фактическите твърдения на ищеца и може ли да приеме такава правна квалификация на спорното право, която ищецът изрично заявява в исковата си молба, че не поддържа?; 2. Какъв е предметният обхват на решението на съдружниците за освобождаване от отговорност на управителя на ООД – дали решението за освобождаване от отговорност касае само отговорността за онези вреди, които са причинени на дружеството по повод на действията на управление на дружеството /например вреди от сключени неизгодни сделки, вреди от оправдано или неоправдано поет търговски риск и т. н./ или освобождаването от отговорност на управителя включва и такива вреди, които нямат пряка връзка с управлението и администрирането на търговската дейност?; 3. Дали освобождаването на управителя от отговорност по чл. 145 ТЗ води до невъзможност /недопустимост/ да се заяви спрямо конкретния управител иск за неоснователно обогатяване?“. Прави се позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия и по втория въпрос, тъй като според частния жалбоподател даденото разрешение по първия въведен въпрос противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 125 от 15. 07. 2013 г. по гр. д. № 14/2013 г., II г. о., а по втория не съответства на практиката на ВКС, намерила израз в решение № 70 от 7. 06. 2012 г. по т. д. № 276/2011 г., II т. о. и решение № 56 от 8. 09. 2010 г. по т. д. № 472/2009 г., II т. о. Изразява се становище, че допускането на касационно обжалване по повдигнатия трети въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по този въпрос липсва съдебна практика, съответно се поддържа основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК погрешно е посочен чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. Ответниците по частната жалба Й. В. П. и Т. В. П. изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на жалбата. Ответникът по частната жалба Т. А. Б. не е депозирал отговор на жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа частната касационна жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, прие следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. В обжалваното въззивно определение съдът е приел, че П. К. Г., извеждайки легитимацията си по исковете от договор за цесия, сключен с „Панорама – 2000“ ЕООД, е предявил срещу Й. В. П. главен иск по чл. 145 ТЗ и евентуален иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 лв. Решаващият състав е обосновал извода си досежно правната квалификация на главния иск с претендираното обезщетение за претърпени от праводателя на ищеца – търговско дружество вреди от действията на ответницата в качеството й на управител – извършено разпореждане в нейна полза /превод от сметка на дружеството по сметка на ответницата/ със средства на дружество на основата на неистински документ – решение на едноличния собственик на капитала К. П. Г. от 15. 09. 2014 г. В обжалваното определение е прието, че исковете по чл. 145 ТЗ и чл. 55, ал. 1 ЗЗД са недопустими поради липса на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ и взето решение на едноличния собственик на капитала на „Панорама-2000“ ЕООД по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ за освобождаване на управителя П. от отговорност. С оглед недопустимостта на исковете за вземанията на П. Г. към ответницата съдът е заключил, че за ищеца липсва правен интерес и от предявените срещу Й. П. и ответниците Т. П. и Т. Б. искове по чл. 26 ЗЗД и по чл. 135 ЗЗД за прогласяване нищожността, съответно относителната недействителност на посочените договори за прехвърляне на недвижими имоти на ответницата. По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционния акт за прекратяване на производството по делото. Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното: В своята константна практика Върховният съд и Върховният касационен съд се придържат към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. В случая въззивният съд не се е отклонил от последователната практика на ВКС, като изхождайки от фактическите твърдения по исковата молба и искането е определил правното основание на главния иск - по чл. 145 ТЗ и въз основа на тази правна квалификация е формирал извод за недопустимост на този иск. В исковата молба ищецът е поддържал, че отговорността на ответницата следва да се ангажира по чл. 45 ЗЗД, но сочената от него правна квалификация на главния иск не е била обвързваща за съда. Не може да се приеме, че е обоснована предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед представеното от частния жалбоподател решение № 125 от 15. 07. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 14/2013 г., II г. о., тъй като този акт дефинира основанието за недопустимост на решението – разгледан иск на непредявено основание по повод извършена от касационната инстанция преценка за допустимост на въззивното решение. В това решение обаче отново е обективирано становището, че от значение за определянето от съда на основанието на иска са обстоятелствата, на които страната се е позовала в исковата молба. По тези съображения не може да се приеме, че е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация по първия формулиран от жалбоподателя въпрос. Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение по останалите въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които могат да бъдат сведени до по-общия въпрос за значението на решението на общото събрание на съдружниците на ООД, респ. на решението на едноличния собствени на капитала по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ за освобождаване от отговорност на управителя. Този въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е от значение за изхода на делото, тъй като изводът на въззивния съд за недопустимост на предявените искове по чл. 145 ТЗ и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съответно заключението на съда за липса на правен интерес от исковете по чл. 26 ЗЗД и чл. 135 ЗЗД са основани на възприетото от решаващия състав становище, че решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ за освобождаване от отговорност на управителя е отрицателна процесуална предпоставка за предявяване от дружеството на искове по чл. 145 ЗЗД и искове за неоснователно обогатяване, основани на действия на управителя. По така уточнения въпрос касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с практиката на ВКС, намерила израз в постановените по чл. 290 ГПК решение № 41 от 29. 04. 2009 г. на ВКС по т. д. № 669/2008 г., I т. о. и решение № 115 от 27. 11. 2012 г. на ВКС по т. д. № 61/2011 г., II т. о. Настоящият състав намира следното по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: С решение № 41/29. 04. 2009 г. по т. д. № 669/2008 г. състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл по реда на чл. 290 ГПК, че наличието на взето решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ от съдружниците в дружество с ограничена отговорност /ООД/ за предявяване на иск по чл.145 ТЗ срещу управителя за причинени на дружеството вреди е предпоставка за реализиране на специалната имуществена отговорност на управителя по чл.145 ТЗ; решението се наслагва върху фактическия състав на деянието, от което произтича имуществената отговорност на управителя, и е предпоставка за нейното реализиране по исков ред. В решението е разяснено, че само допълнително настъпили правопогасяващи или правоизключващи факти, отричащи правопораждащия факт, биха довели до погасяване на отговорността. Типичен случай за погасяване на възникналата отговорност на управителя е допълнителният факт на евентуално взето решение от общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ за освобождаването му отговорност. Тази възможност за опрощаване на отговорността на управителя е предоставена единствено в компетентността на общото събрание. В решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., в което се приема, че решението на общото събрание на съдружниците за предявяване на иск по чл. 145 ТЗ срещу управител на търговско дружество, който е освободен към момента на подаване на исковата молба, е абсолютна процесуална предпоставка за търсене имуществената отговорност на управителя, е разяснено, че законът е възложил на върховния орган на дружеството правото и задължението на едновластна преценка дали да търси или не имуществените последици от договорното и органно неизпълнение на задълженията на неговия управител /в т. ч. и бивш/; в изключителна компетентност на общото събрание е предоставена възможността за опрощаване отговорността на управителя с вземане на решение по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, дори когато фактическият състав на деянието е осъществен, каквато компетентност е и вземането на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, неподлежаща на прехвърляне. Съобразно с дадените разрешения от ВКС решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ на общото събрание на съдружниците в ООД, респ. на едноличния собственик на капитала за освобождаване на управителя от отговорност, взето в упражняване на изключителната и непрехвърлима компетентност по цитираната норма, има погасителен ефект по отношение на специалната имуществена отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди по чл. 145 ТЗ и се доближава до опрощаването като способ за погасяване на задълженията. Решението за освобождаване от отговорност на управителя трябва да е изрично и да следва периода, за който се отнася. Поначало освобождаването от отговорност е за вредите, които са настъпили за дружеството от поведението на управителя, което е известно за дружеството. То засяга само отношенията между управителя и дружеството и няма действие по отношение на трети лица. Освобождаването от отговорност може да бъде пълно или частично. С оглед изложеното решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ на общото събрание на съдружниците в ООД, респ. на едноличния собственик на капитала за освобождаване от отговорност на управителя представлява специално основание, предвидено в ТЗ, за освобождаване от имуществена отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди по чл. 145 ТЗ. Като допълнително настъпващ правопогасяващ отговорността на управителя факт решението за освобождаване от отговорност е от значение за основателността на иска по чл. 145 ТЗ. То няма отношение към допустимостта на исковете на дружеството за реализиране на отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ и за връщане на получено без основание от управителя по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и не представлява процесуална предпоставка за предявяване на тези искове. По съществото на частната касационна жалба. П. К. Г. е предявил срещу Й. В. П. при условията на евентуално обективно съединяване иск по чл. 99 във вр. с чл. 145 ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени от ответницата като управител на „Панорама – 2000“ ЕООД вреди, и иск по чл. 99 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 лв., получена от ответницата П. без основание. Твърди, че сумата е преведена от банкова сметка на дружеството по сметка на ответницата П. по нареждане на последната в качеството на управител на „Панорама – 2000“ ЕООД, като ответницата съзнателно е използвала неистински документ - решение от 15. 09. 2014 г. на едноличния собственик на капитала на „Панорама – 2000“ ЕООД К. Г. за заплащане на допълнително възнаграждение на управителя. Поддържа се, че това решение е нищожно поради липсата на воля с оглед неподписването му от Г. и поради противоречие с добрите нрави предвид нереализирана печалба на дружеството, която да обоснове такъв размер на възнаграждението. Ищецът се позовава на сключен на 31. 07. 2017 г. с „Панорама – 2000“ ЕООД договор с цесия, с който дружеството му прехвърлило вземанията си към ответницата. Извършената от въззивния съд преценка за недопустимост на главния иск по чл. 145 ТЗ поради липса на взето решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ е правилна. Тази преценка е основана на правилна квалификация на предявения главен иск по чл. 145 ТЗ с оглед фактическите твърдения по исковата молба за т. нар. „управителски деликт“ – виновно и противоправно неизпълнение на предвидените в закона и договора за управление задължения на управителя по повод управление на дружеството /да пази имуществото на дружеството и извършва разпореждания със суми по банкови сметки на дружеството само при съществуващо основание за това/, от което са произлезли вреди за последното. Изводът на съда за недопустимост на главния иск е съобразен с безспорния факт, че в случая няма решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, и с константната практика на ВКС, намерила израз в постановените по чл. 290 ГПК решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г., ІІ т. о., решение № 129/02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г., І т. о., решение № 188/20.12.2016 г. по т. д. № 1525/2015 г., ІІ т. о. и решение № 152 от 13. 01. 2017 г. по т. д. № 2795/2015 г. на ВКС, I т. о., че това решение на общото събрание на съдружниците в ООД, респ. на едноличния собственик на капитала представлява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 145 ТЗ както срещу действащ, така и срещу бивш управител. По тези съображения въззивното определение, с което е потвърденото определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото по иска по чл. 99 ЗЗД във вр. с чл. 145 ТЗ, като законосъобразно, следва да бъде оставено в сила. Неправилен е изводът на въззивния съд за недопустимост на евентуалния иск по чл. 99 ЗЗД във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на исковата сума, получена без основание от ответницата, поради липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ за предявяване на този иск и наличието на решение по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ за освобождаване от отговорност на управител П.. Решението по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ е процесуална предпоставка за реализиране само на имуществената отговорност на управителя за причинени вреди на дружеството и е от значение за допустимостта на иска по чл. 145 ТЗ срещу настоящ или бивш управител, но не и за допустимостта на други искове на дружеството срещу управителя. Този извод следва да бъде направен, тъй като правомощието на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ да взема решение за водене на искове срещу управителя е предпоставено от правото на върховния орган на дружеството да избира и освобождава от длъжност управителя и от установеното в закона разпределение на компетентностите между органите на дружеството с ограничена отговорност. Следва да се изтъкне, че в случая се твърди, че страна по материалното правоотношение – носител на задължението е ответницата П., която е бивш управител на „Панорама – 2000“ ЕООД, съответно е изключена колизията между интересите на дружеството и неговия изпълнителен и представителен орган по повод предявяване на иска срещу ответницата, основан на фактическия състав на неоснователното обогатяване. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване, взетото решение за освобождаване от отговорност на ответницата като управител на посоченото дружество не се явява процесуална пречка за предявяване на евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. По изложените съображения исковете по чл. 99 във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са допустими, което обосновава и правния интерес от предявените искове по чл. 26 ЗЗД и чл. 135 ЗЗД с предмет сключените от ответницата сделки за прехвърляне на недвижими имоти. Това налага отмяната на въззивно определение на Бургаски апелативен съд и на потвърденото с него определение на Бургаски окръжен съд в частта за прекратяване на производството по делото по посочените искове и връщане на делото на същия окръжен съд за продължаване на процесуалните действия по тези искове. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение О П Р Е Д Е Л И: ОТМЕНЯ определение № 127 от 26. 04. 2018 г. по ч. гр. д. № 94/2018 г. на Бургаски апелативен съд и потвърденото с него определение № 345 от 22. 02. 2018 г. по гр. д. № 1384/2017 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е прекратено производството по делото по предявените от П. К. Г. срещу Й. В. П. искове по чл. 99 ЗЗД във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 лв., получена от ответницата П. без основание, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 29 109, 97 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главното задължение, считано от 17. 10. 2014 г. до датата на предявяване на исковата молба, по предявените от П. К. Г. срещу Й. В. П. и Т. В. П. искове по чл. 26 ЗЗД и чл. 135 ЗЗД с предмет договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за гледане и издръжка, оформен в нотариален акт № 51/2017 г., и по предявените от П. К. Г. срещу Й. В. П. и Т. А. Б. искове по чл. 26 ЗЗД и чл. 135 ЗЗД с предмет договор за продажба на недвижим имот, оформен в нотариален акт № 52/2017 г. ВРЪЩА делото на Бургаски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по посочените искове. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 127 от 26. 04. 2018 г. по ч. гр. д. № 94/2018 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на П. К. Г. срещу определение № 345 от 22. 02. 2018 г. по гр. д. № 1384/2017 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е прекратено производството по делото по предявения от П. К. Г. срещу Й. В. П. иск по чл. 99 ЗЗД във вр. с чл. 145 ТЗ. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: