1 Р Е Ш Е Н И Е № 397 гр. София, 25.11.2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1147/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалби от подсъдимия Г. Д. Ц. лично и от защитника му – адв.П. К. срещу решение № 199 от 16.06.2015 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 2-ри състав, постановено по ВНОХД № 1112/2014 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.К. е релевирано касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, като са изложени твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения в процеса на анализ и оценка на доказателствените материали, довели до постановяване на съдебните актове въз основа на предположения. Твърди се, че по този начин подсъдимият Ц. е осъден без да е доказано авторството на деянието по категоричен и несъмнен начин. Според защитника на подсъдимия въззивната инстанция е основала решението си на доказателствени средства, изготвени в нарушение на процесуалния закон, други източници на доказателства е тълкувала неправилно и превратно, не е обсъдила всички събрани по делото доказателства, а ги е ценила избирателно, като тези оневиняващи подсъдимия, изцяло е игнорирала. Въз основа на изложените доводи, от адв.К. към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС. В личната си жалба подсъдимият Ц. не се позовава на конкретно касационно основание, но от съдържанието й могат да се изведат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения от САС при разглеждане на делото. Те се отнасят до решението на въззивния съд да кредитира протокола за разпознаване на лица, приемайки че липсата на подпис на разпознаващото лице е техническа грешка, която не се отразява на неговата процесуална годност. В жалбата на подсъдимия се оспорва и кредитирането на показанията на пострадалия свидетел А., в които според жалбоподателя той е описан с отличителни черти, които не съответстват на неговия външен вид. Наред с изложеното, в жалбата се възразява и срещу анализа на показанията на свидетелите – поемни лица, които са тълкувани превратно, както и срещу игнориране на показанията на св.М. и на св.П., които го оневиняват, сочейки убедителни факти за неговото алиби. Въз основа на тези оплаквания подсъдимият Ц. също отправя искане към касационната инстанция за отмяна на решението на САС и връщане делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Ц., редовно призован се явява лично и със защитника си адв.К.. Двамата поддържат жалбите по съображенията, изложени в тях и отправят същите искания. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 277 от 06.11.2014 г., постановена по НОХД № 1895/2014 г., Софийският градски съд е признал подсъдимия Г. Д. Ц. за виновен в това, че на 20.01.2007 г. в [населено място], на спирка на трамвай № .., находяща се на [улица]и [улица], като извършител в съучастие с М. В. М. отнел чужди движими вещи на обща стойност 538,70 лв. от владението на В. Г. А. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 пр.1 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ вр.чл.20 ал.2 и чл.54 от НК го осъдил на 7 /седем/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, което на основание чл.61 т.2 вр.чл.60 ал.1 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг“ режим. Със същата присъда подсъдимият Ц. е признат за виновен и в това, че по същото време и на същото място, в съучастие като извършител с М. В. М. придобил /чрез извършено престъпление грабеж/ огнестрелно оръжие: боен пистолет „М.“ с фабричен № ..., кал... мм, както и боеприпаси за огнестрелно оръжие - 8бр. стоппатрони и 8 бр. бойни патрони кал.9 мм предназначени за стрелба с посоченото оръжие, без да има за това надлежно разрешение по смисъла на чл.50 и чл.76 от ЗОБВВПИ, поради което и на основание чл.339 ал.1 пр.1 алт.2 и 6 вр.чл.20 ал.2 и чл.54 от НК му е наложено наказание от 3 /три/ години „лишаване от свобода“, което на основание чл.61 т.2 вр.чл.60 ал.1 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг“ режим. На основание чл.23 ал.1 от НК на подсъдимия Ц. е определено едно общо най-тежко наказание, а именно 7 /седем/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим на основание чл.61 т.2 вр.чл.60 ал.1 от ЗИНЗС. В тежест на подсъдимия били възложени и разноските по делото. По жалба от защитника на подсъдимия – адв.К., било образувано ВНОХД № 1112/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, който с решение № 199 от 16.06.2015 г. потвърдил изцяло присъдата на СГС. Касационните жалби на подсъдимия Ц. и защитника му - адв.К. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимия и на защитника му са неоснователни. Внимателният анализ на съдържанието на двете жалби разкрива наличието на идентични възражения, което позволява да бъдат разгледани едновременно. Основно възраженията в жалбите срещу атакувания съдебен акт на САС са насочени срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед изясняване авторството на инкриминираните деяния. В тази връзка се оспорва кредитирането на показанията на пострадалия свидетел А. и протокола за разпознаване на лица, изготвен в нарушение на правилата на НПК, довело до компрометиране на това процесуално-следствено действие. Според защитата този подход е имал като последица пълното изключване на обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите М. и П. от доказателствените източници, кредитирани с доверие, в резултат на което се е стигнало до постановяване на съдебния акт въз основа на предположения. Във връзка с оплакванията на подсъдимия и неговия защитник, ВКС осъществи контрол върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, и правилността на формиране на тяхното вътрешното убеждение. В рамките на този контрол настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото, ръководейки се от изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираните му деяния. Приетите за установени от инстанциите по същество фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Не може да бъде споделено възражението срещу решението на инстанциите по същество да поставят в основата на изводите си относно авторството на престъпленията – предмет на делото, показанията на пострадалия В. А.. Внимателният анализ на този източник на гласни доказателства сочи, че свидетелят последователно във всичките си показания е описвал по един и същ начин нападателите си. В нито един от разпитите му не е посочвал, че подсъдимият Ц. имал тъмни очи, нещо повече, изявление за цвета на неговите очи не се съдържа нито в показанията, дадени в хода на съдебните следствия пред първата и въззивната инстанции, нито в тези от досъдебното производство, приобщени по реда на чл.281 ал.4 вр.ал.1 т.2 от НПК. Липсва такова изявление и в протокола за разпознаване, както и в проведения разпит преди провеждане на това процесуално-следствено действие. Твърдение за тъмни очи се съдържа в описанието на другия нападател – св.М.. На следващо място достоверността на показанията на св.А., а оттам и законосъобразния подход на съдилищата по същество да ги поставят в основата на осъдителните си изводи, не могат да бъдат оспорени от твърдението, че поради изпадането си в „безсъзнание“, той не би могъл да ги възприеме и следователно в последствие да ги разпознае. От една страна тази теза е неоснователна защото медицинската документация по делото и заключението на приетата в хода на съдебното следствие СМЕ не констатират изпадане на пострадалия в такова състояние /което е било само негово субективно усещане/. От друга страна свидетелят е посочил, че двамата извършители на посегателството над него е възприел още в трамвайната мотриса, в която освен тях тримата не е имало други пътници, поради което ги е запомнил. Възприел е също и обстоятелството, че те са го последвали при слизането му на трамвайната спирка, находяща се на [улица]и [улица], където го нападнали. Категоричността на св.А. при разпознаването на подсъдимия Ц., включително в хода на съдебното следствие и последователността в описанието на характерните белези, по които е сторил това, изключват съмнението в тяхната достоверност. Поставяйки ги в основата на осъдителните си изводи, както първостепенният, така и въззивният съд са спазили процесуалните изисквания за анализ и оценка на доказателствата, поради което това възражение на касатора следва да бъде оставено без уважение. Все във връзка с установяване участието на касатора в инкриминираните по делото деяния, внимание заслужава възражението срещу законосъобразното провеждане на процесуално-следственото действие „разпознаване на лица“, за което е изготвен оспорваният в двете жалби протокол на л.122, т.1 от ДП № 163/2007 г. по описа на 05-то РУП-СДВР. Аргументите, подкрепящи това оплакване са в две насоки. Първата от тях касае процесуалната издържаност на протокола за разпознаване на лица, като доказателствено средство за извършване на това процесуално-следствено действие, за реда, по който е извършено и за събраните чрез него доказателства. Твърди се, че този процесуален документ е изготвен в нарушение на НПК, тъй като не е подписан от разпознаващото лице - пострадалия А., което е основание за изключването му от доказателствената съвкупност. Втората насока на аргументите, обосноваващи това оплакване касае обявяването на самото процесуално-следствено действие „разпознаване на лица“ за несъстояло се. Доводите, предложени от защитата са основателни в частта, оспорваща процесуалната годност на протокола за разпознаване като доказателствено средство по смисъла на чл.131 от НПК, в какъвто смисъл са изложени обстойни съображения в мотивите към присъдата на СГС. Касационната инстанция споделя същите изцяло, като не се съгласява с интерпретацията на въззивната инстанция на допуснатото нарушение при изготвянето на обсъжданото писмено доказателствено средство. Липсата на подпис от разпознаващото лице поставя под съмнение неговото участие в това действие по разследването, а като последица и достоверното отразяване на постигнатите при провеждането му резултати. Този пропуск не може да бъде саниран чрез предявяване на протокола на лицето с оглед потвърждаване участието му в разпознаването, какъвто ефект се е опитал да постигне САС в хода на въззивното съдебно следствие. С оглед на това възражението на защитника на подсъдимия в тази му част е основателно. В същото време обаче, процесуалната негодност на протокола за разпознаване като доказателствено средство не е пречка събраните чрез това процесуално-следствено действие доказателства да бъдат приобщени по друг процесуален ред. В конкретния случай този ефект е постигнат чрез категоричното и небудещо съмнение разпознаване на извършителя /подсъдимия Ц./ от пострадалия /св.А./ в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, както и чрез разпита на поемните лица, присъствали на разпознаването. Настоящият съдебен състав намира за некоректно интерпретирането на показанията на последните, предвид приетата идентичност на съдържанието им. В действителност св.П. коректно е възпроизвел възприетата от него процедура по разпознаване, сочеща на спазване на процесуалните изисквания за провеждане на това процесуално-следствено действие. Той е потвърдил факта на разпознаване на извършителя на разследваното престъпление от разпознаващото лице. Нещо повече, при разпита му пред първоинстанционния съд е заявил, че това разпознаващо лице е бил „...първия свидетел...“, който според протокола от съдебното заседание /л.55 от с.д. по НОХД № 1895/14 г. на СГС/ е бил именно св.А.. Що се отнася до показанията на второто поемно лице в качеството на свидетел – св.С., то те също възпроизвеждат по аналогичен начин случилото се по време на разпознаването, дори потвърждават, че разпознатото лице се е казвало „Г.“. Тази свидетелка е допуснала грешка, твърдейки, че разпознаващият е била жена, което е намерило логичното си обяснение в изминалия период от време и обстоятелството, че разследващият орган, провел процесуално-следственото действие е бил жена – Д. Я., разследващ полицай при 05-то РУП-СДВР. Обстоятелствата, че освен разследващия орган и свидетелката други жени не са присъствали при „разпознаването“, както и потвърденото изцяло съдържание на протокола, подписан от св.С., са допълнителни аргументи в подкрепа на извода за това, че пострадалият А. е разпознал като един от извършителите на посегателството над него подсъдимия Г. Ц.. Така изложените допълнителни съображения дават основание това оплакване, съдържащо се в жалбата на адв.К. да бъде оценено като неоснователно. Същото е становището на касационния състав и досежно оплакването срещу подхода на инстанциите по фактите спрямо показанията на свидетелите М. и П.. Твърди се в жалбите и на подсъдимия, и на защитника му, че съдържайки оправдаващи го доказателства, тези доказателствени източници са били напълно игнорирани. Това твърдение е в противоречие с атакуваните съдебни актове, мотивите на които сочат, че показанията на двамата свидетели са били подложени на задълбочен анализ и съпоставка с цялата останала доказателствена съвкупност, в резултат на което са оценени като изграждащи алиби в подкрепа на защитната теза на подсъдимия Ц.. Съображенията, изложени в мотивите към присъдата на СГС /л.169 – л.170 от НОХД № 1895/14 г. на СГС/ и в решението на САС /л.70 – л.71 от ВНОХД № 1112/14 г. на САС/ се споделят напълно от касационната инстанция, поради което не следва да се преповтарят. В допълнение следва само да се отбележи, че стремежът на тези двама свидетели да подкрепят оневиняващата подсъдимия Ц. версия се основава на личното субективно отношение на всеки един от двамата към разглежданото дело, което, изследвано внимателно от решаващите съдебни органи, законосъобразно е довело до лишаване на показанията им от кредит на доверие. С оглед изложеното до тук ВКС прие, че крайните изводи на въззивния съд за доказаност на авторството на престъпленията – предмет на делото не са направени в нарушение на процесуалните правила, посочени в касационните жалби на подсъдимия и неговия защитник. Доказателствените източници в своята съвкупност, подробно обсъдени в мотивите на първоинстанционната присъда и решението на въззивния съд категорично и несъмнено установяват, че подсъдимият Ц. е извършил престъпленията по чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 пр.1 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ вр.чл.20 ал.2 от НК и по чл.339 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК, поради което касационната инстанция намира, че атакуваният съдебен акт е законосъобразен и не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК. В касационните жалби на подсъдимия и защитника му не се съдържа изрично оплакване за явна несправедливост на наказанието. Независимо от това и доколкото е оспорено изцяло ангажирането на отговорността на подсъдимия, ВКС извърши проверка и на тежестта на тази отговорност в контекста на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, макар в жалбите да не са изложени конкретни доводи, които касационната инстанция да обсъди. При индивидуализацията на наказанията на подсъдимия Ц. за всяко едно от извършените престъпления, съдебните инстанции са обсъдили всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства по чл.54 от НК, като са му наложили наказания „лишаване от свобода“ съответно за срок 7 /седем/ години 6 /шест/ месеца за престъплението по чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 пр.1 вр.чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ вр.чл.20 ал.2 от НК и 3 /три/ години за престъплението по чл.339 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК. Така отмерените наказания са при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и основания за допълнителното им занижаване не се констатират. Законосъобразно и в съответствие с разпоредбата на чл.23 ал.1 от НК е определено общото наказание измежду наложените му за двете престъпления, което е най-тежкото – 7 /седем/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода”. В този смисъл ВКС намира, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание на подсъдимия Ц. изпълнява целите по чл. 36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 199 от 16.06.2015 г., постановено по ВНОХД № 1112/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.